Български  |  English

По следите на филма призрак

 
„Загадките и времената на „Българан е галант”, издателство на БАН „Проф. Марин Дринов”, 2017
 
Тази книга на Петър Кърджилов не е криминале или препратка към любим на автора (освен фантастиката) жанр, макар и да звучи като уестърна на Джон Хюстън „Животът и времената на съдията Рой Бийн”. Но читателят, който очаква приключенско четиво за киномани, все пак ще го получи. Ако говорим обаче сериозно, това е научно изследване от 735 страници със солиден научен апарат и индекси, а парадоксът е, че визира филм, който не е съхранен, няма го като филмово копие. И понеже става дума за първия български игрален филм „Българан е галант”, изчезнал, загубен или похитен, книгата доказва, че той живее в колоритните истории по създаването му, в научните интерпретации, в дългогодишните киноведски дебати и академични престрелки, в хипотезите, в многопластовия културен контекст на епохата, в съдбите на хора от неговото време…
„Родоначалникът” и пионер на българското кино Васил Гендов, режисьор, „идеолог” (сценарист) и главен изпълнител в „Българан е галант”, твърди в мемоарите си, че филмът е показан за първи път на 22 юни 1910. През десетилетията някои историци му вярват, но други, боравещи само с факти и документи, твърдят, че доказателства в пресата има за друга дата - 12 януари 1915. И така, в кинознанието се оформят две противоборстващи становища, а родното кино вероятно е единственото в света, което и до ден днешен не знае със сигурност рождената дата на първия си филм…
Мистерията остава, въпреки че неотдавна с лачени обувки чествахме 100-годишнината на българското (игрално) кино. И д-р Петър Кърджилов, воден през последните 3 десетилетия от професионална амбиция и юношеско любопитство, се е опитал да събере накуп буквално всичко за този филм призрак. За целта най-педантично, като златотърсач, преравя: вестници и списания от епохата, всевъзможни мемоари и писма, фотографии, картички, афиши, шаржове, кинохроники, официални документи, вписвания в търговския регистър, паспорти, молби за работа, вършее из наши и балкански филмотеки, библиотеки, архиви. В работен порядък много сполучливо нарича тази колосална събираческа работа „Българаниада”. Дългогодишният му „черен, неблагодарен труд”, освен с количеството преобърнат материал, буди уважение и с позицията на автора. Колкото и да е подробна информацията в „тухлата”, той не претендира, че това е цялата истина, а я определя само като „задължително градиво за основата на бъдещи изследвания”.
Книгата разкрива и една вътрешна еволюция – отначало, признава Кърджилов, той е запален „Гендовист”, но с навлизането в казуса започва да се води само от истината. Поради дълбокото потапяне в духа на епохата, трудът му се възприема и като история на българското кино в периода 1908-1915.
Но тонът в изданието е далеч от академичната сухота – коментарите на мемоарни случки, статии, научни трудове, рекламни вестникарски карета, житейски ситуации и др. са сочни и близки до разговорната реч, носят емоция, лично отношение и пристрастни оценки. Изследователят съпоставя факти, търси „улики”, намира косвени свидетелства за едно или друго, действа като разследващ журналист в едно ретро пространство, като се опитва да усмирява стихията от информация. В основата е проследяването на развоя на полемиките за датата на премиерата на „Българан е галант” и тук са въвлечени и педантично цитирани всички позиции на всички уважавани киноисторици, взели отношение по темата. Прелюбопитно е да научим, че заглавието на митичния филм е вдъхновено от хумористичния вестник „Българан” и по-специално от карикатурата на Александър Божинов „Галантния Българан”, „представляваща един господин, който поднася букетче теменуги на една дама”. „Ето го и сюжетът: Българан е галант” – си спомня Гендов, цитиран от Кърджилов. В отделни глави авторът разглежда ролята на „Модерен театър”, „първото в България постоянно кино”, и хората около него, неговата „продуцентска” дейност, десетките киносалони в периода 1904-1914 (доста повече от „малките градски кина” днес). В изследователския си порив стига и до провинциалните кина и техния репертоар. Запознава ни още с чуждестранния печат за „Модерен театър”, с чуждестранните кинохроники, заснети в България през 1908-1914, с първите български филми. И тук ни прави съпричастни с истинско научно откритие – на маса, с ръководители от киноархива на Република Сърбия и бившия директор на БНФ Пламен Масларов, от дума на дума се разбира, че колегите в Белград притежават хроника, заснета в София през 1905. Лентата „Пътуване до София” в жанра „картини из нашия живот” с времетраене 5 минути и 43 секунди е безценен хроникално-документален материал. Пътят към първия български игрален филм е проследен още в съпоставка с театрални намерения за екранизация на Вазови произведения, всеобхватно е разгледан социално-политическия контекст на 1914, когато най-вероятно е бил заснет „Българан е галант”.
В главата „Заключителни слова” авторът резюмира и отново анализира внушителния масив информация, фокусирайки се върху ролята на сценариста и режисьора. Посочва, че ако в мемоарите си „Васил Гендов заблуждава някого, този някой е самият Васил Гендов.” Но позицията на Кърджилов не е отвлечено историческа. Той страстно оспорва датата 13 януари, приета с Държавен указ за „Ден на българското кино”. Според всички научни аргументи и факти, премиерата на „Българан е галант” се е състояла на 12 януари 1915 и това на пръв поглед малко несъответствие историкът смята за „обида за родното кинознание”, доказателство за липсата на „национално самосъзнание” и „институционализиране на една „лъжа”.
В 15-те глави се преплитат реалност и митове, факти и фикция от българската „бел епок”, но като резултат се изгражда релефната картина на кинопроизводството, киноразпространението и кинопоказа в пионерските години. Освен създаването, не по-малко интригуващи и фантастични са и версиите за съдбата на изчезналия „Българан е галант”: през 20-те години е занесен в Холивуд и е прожектиран там, преди това е видял екраните на Виена, Загреб, Париж, Лондон; втора версия – „откупен е в Америка от някой антиквар”; трета – намира се ”на съхранение в Нюйоркския исторически музей”… Но знае ли човек – остава надеждата, че един ден това легендарно копие може и да се появи.
„До цялата истина за филма „Българан е галант”, признавам, аз не успях да достигна. Но поне опитах…” – казва накрая специалистът, посветил на ранната ни киноистория вече 7 книги. Неукротимата му приключенска страст към „прабългарското кино” отпраща към образ, който със сигурност не му е чужд. Няма да е пресилено, ако го наречем търсач на изчезналия кивот на българското кино или просто „Индиана Джоунс на българската „киноархеология”.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”