Български  |  English

Тоталитарната амбиция
на средния пръст

Огледалната граница между протеста и властта

 
Фотомузеят FOMU в Антверпен представи от октомври до февруари “Огледало”, първата фотографска изложба на Ай Вейвей. Или поне така твърдят организаторите няколко месеца след изложбата с подобно съдържание в Музея на съвременната фотография в Чикаго. Тя пък беше представена като първата самостоятелна изложба на световноизвестния творец в Чикаго. Популярността на Ай Вейвей проличава не само от многобройните му изложби по света, но и от охотното търсене на нещо “първо” в поредното събитие - първата му изложба в Латинска Америка, първата му изложба в археологически музей... От всички страни искат уникално, единствено тяхно, локално обагрено парченце от глобалния феномен, с което да могат да се похвалят на света.
Макар Ай Вейвей да е познат предимно с концептуално изкуство, не са малко тези, които са виждали и запомнили направени от него снимки, без непременно да ги възприемат като произведения на изкуството. Селфито от арестуването му в Ченгду през 2009 заедно с полицаите, с безмилостно ярка светкавица в тесноватия хотелски асансьор с огледални стени, обиколи света първо като електронно копие в интернет, а след това и отпечатано в размер 125 х 165 см. Многократно увеличен, непретенциозният в художествено отношение, но натоварен с клаустрофобично напрежение кадър “Светкавица” (“Illumination”, 2009) заема цялата входна стена и създава очакване за ангажирано изкуство. Самият Ай Вейвей често твърди в интервюта, че не разграничава изкуството си от активизма.
 
Още първата стъпка в залата разкрива много по-комплексна картина от директния, импровизиран протест на прословутото селфи. От най-далечните стени примамват големи серии индивидуално неразличими от това разстояние снимки. За разлика от много от известните фотографски серии от миналото, някои от стените, покрити със снимките на Ай Вейвей, не са нито спокойно хомогенни, нито напълно хаотични, нито нарочно подредени. Както внушителната серия “Приказни портрети” (“Fairytale Portraits”, 2007), така и необозримата “Във връзка с бежанците” (“Relating to Refugees”, 2015-2016) са съставени от по-малки групи снимки с еднакъв или подобен фон. Откъслечни поредици контрастират или преливат едни в други, изпъкват на по-ненатрапващия се фон на съседните или потъват в него. Общото впечатление напомня вече банализираните и неизменно привлекателни изображения на компютъризирана преработка на големи количества цифрова информация в безкрайна матрица, запълваща рамката на екрана и несъмнено простираща се и извън него.
Анонсът на изложбата очаквано представя Ай Вейвей като един от най-значимите съвременни творци благодарение на “неговата радикална критика на нарушаването на човешките права, злоупотребата с властта и усиления надзор на китайските власти” и обещава “актуална визуална критика в самостоятелната му фотоизложба”.
Критиката на обществените недъзи в творбите на Ай Вейвей е неприкрита, но не и гола. Прясна, без да е сурова. Актуална, в никакъв случай мимолетна. Фотосерията “Приказни портрети” от Документа 12 (2007) поставя множество въпроси за границите в един отворен свят. За голяма част от китайците пътуването в чужбина е все още в сферата на приказките. Документа 12 кани големия творец да създаде нещо специално за събитието. За концептуалното си произведение “Приказка” Ай Вейвей избира 1001 китайци от всички социални слоеве за приказно пътуване до Касел. Снимките са направени на няколко грижливо избрани от него места в Германското посолство в Пекин при кандидатстването за виза. Съотношението между фигурата и рамката е някъде в неопределената гранична зона между портрет и архитектурна фотография на обкръжаващото пространство. Само че портретната фотография рядко отделя равностойна роля на фона, а архитектурната фотография по правило избягва хората, особено в центъра на композицията. Визуалният конфликт е внимателно конструиран, без да е афиширан. Може да убегне на рационалния анализ, но не и на интуитивното възприятие. На фона на впечатляващата, безупречна и непоклатима германска институция - малкият, обикновен китаец, донякъде смутен, изпълнен с трепетно очакване. И още един, и още един, и още, и още... Възможно е от последователност или от инат човек настоятелно да разгледа всички поотделно, само за да осъзнае защо рационално разбираемото число 1001 за сетивата ни е тъждествено на безкрая. На Документа 12 Ай Вейвей разполага из изложбените зали 1001 стола от династията Кинг. Китайците пристигат на групи за по няколко дена и нямат особени задължения, освен да се разхождат из Касел. Идилията е донякъде нарушена от забраната да напускат града. Това е напълно оправдано - най-съществената част от концептуалното творение е присъствието им, “китайската вълна” в малкото немско градче. Но има и нещо друго. Китайците нощуват в общежития с натъпкани едно до друго легла... Изкуството изисква жертви.
Изкуството или авторът? Кой всъщност иска жертви? Традицията на все още сравнително младото авангардно изкуство на пърформанса е авторите да изискват жертви от себе си - мълчат, самоизолират се, излагат се на показ, търпеливо повтарят едни и същи действия... Когато предлагат възможност за участие на публиката, често има опашки от желаещи. Така е и с 1001 китайци на Ай Вейвей - те са кандидатствали за проекта, отговорили са на 99 въпроса, подали са документи за виза напълно доброволно. И все пак, нарочно претъпканите и изложени на показ спални в общежитията помрачават не само “Приказката”, но и “радикалния протест срещу злоупотребата с властта и незачитането на човешките права” или запазената марка на автора. Тук се очертава важна граница - едни и същи действия имат напълно различно значение в зависимост от това кой ги извършва. Ако някаква институционализирана власт по липса на ресурси или умишлено поддържа ситуацията, в която индивидуалният гражданин може да нощува единствено на легло в препълнена обща спалня, това е насилие над личността. Когато известен активист, без належаща практическа нужда[1], нарочно създаде същата ситуация в концептуално произведение на изкуството, това е протест срещу насилието над личността. Както подчертава Ай Вейвей в интервютата си, властта винаги предизвиква противопоставяне. Както показва чрез творчеството си, точно същата проява на власт, упражнена като протест, критика или ангажираност, предизвиква възторг. За оценката на случващото се не е толкова важно какво става, а кой го върши и с коя страна в създадените отношения се олицетворяваме.
“Фотографии от следене” (“Photographs of Surveillance”, 2010-2015) регистрират намесата на властта в личното пространство: подслушвателна апаратура в ателието, видеокамери, тайни агенти в парка, в ресторанта, в хотела, в книжарницата... наистина ли? Как знаем? Не знаем, няма как. Може и да е параноя. Но когато Ай Вейвей успява да вземе снимките на странния човек в парка, на тях се вижда детската количка на сина му, пейката, на която са седнали, краката му под пейката. Доста нескопосано снимани, но достатъчни, за се отчете работният ден на труженика на Китайската народна Република. Нуждата от противопоставяне на лепкавата, почти невидима паяжина и несръчните й тъкачи е напълно разбираема. Ай Вейвей конфронтира някои от агентите, снима други, следва автомобила, който дотогава е следвал неговия. Сама по себе си, снимката на автомобила не говори нищо. Заедно с обяснението обаче предизвиква ентусиазъм от възстановяването на справедливостта - онеправданият е взел контрола в свои ръце, разкрил ги е, преследвал ги е, хак им е! Няма голямо значение кои точно са “те”, ролята им от самото начало е да са анонимни. Но наистина ли нещо е възстановено? Ай Вейвей, вместо да отиде, накъдето е тръгнал, явно преследва тайни агенти. А те явно се опитват да запазят тайната. Достатъчно ли е да разменим ролите в една неприемлива ситуация, за да възтържествува справедливостта, или поне нормалността?
Повечето снимки са невзрачни, но предизвикват значителен интерес. Дали това не е истинското концептуално произведение на изкуството - да подтикнеш посетителите на реномиран фотомузей да се съсредоточат върху посредствени снимки заради беглата им визуална връзка с гражданската ангажираност на обяснителния текст? Ай Вейвей открехва вратата към ежедневието на обекта на наблюдение и разработка. Не беше ли това една от притегателните сили на изкуството - да преживееш нещо, което в реалността, за добро или зло, остава недостъпно. Или да видиш интерпретация и потвърждение на преживяното, видяното, подозираното.
Следващата проява на тайния роман на Ай Вейвей с Големия Брат е собственоръчното излагане на показ на вече накърненото лично пространство. Творецът монтира четири видеокамери в ателието си и излъчва денонощно самонаблюдението си по интернет. Възторгът е голям - показа им той, надхитри ги, те да видят сега. Единствената разлика всъщност е във властовите отношения. Наблюдаваният сам излъчва ежедневието си, решението си е негово, не е (директно) принуден от “тях”. “Те” вече не са единствените упълномощени да го наблюдават в името на държавната безопасност и общото благо. Всеки може да гледа какво става в ателието, когато си поиска, няма значение дали е за удоволствие или подтикнат от чувството за граждански дълг, със или без идеали. Решението на Ай Вейвей да обезсмисли тайното, като го направи явно, е безспорно мъдро. Но доколко възторгът ни омаловажава цената на подобен ход? Събиращите оперативна информация по този начин получават повече, не по-малко. Може да са осмени и презрени, но работата им не е затруднена. Напротив, едва ли ще е проблем за службите, ако повече непокорни граждани сами си инсталират апаратурата и организират излъчването. Дали ще бъдат така добри да архивират на достъпен сървър?
Институционализираният тормоз оставя възможности за противопоставяне, за морално превъзходство, за илюзорно надмощие, но не и за нормален личен живот. Противопоставящият се може доброволно да пожертва личното си пространство, време, приоритети, душевно равновесие. Борбата с невидим, но неизбежен враг лесно достига всеобхватни размери. Фотосерията “Етюди на перспективата” (“Studies of Perspective”, 1995-2011) е посветена на символите на властта - знакови места, като площада Тянанмън, Забранения град, Белия дом. Но те са само фон. На много по-преден план, в центъра на композицията, виждаме лявата ръка на автора в познатия неприличен жест с навирен среден пръст. Ай Вейвей обясни при откриването на изложбата си в Израел през 2017, че гражданите трябва да водят непрекъсната борба с управляващите ги, за да запазят извоюваните права. Според придружаващия текст в Антверпен, Ай Вейвей “посочва нередностите и експлоатацията, които се крият зад тези символи на национална гордост”. Един от символите на властта, получил среден пръст, е Айфеловата кула. Друг - площадът Сан Марко. Нередностите и експлоатацията, посочени от средния пръст, остават извън кадър, но сигурно ги има и във Франция, и в Италия. Хонконг, Шанхай? И те са виновни! Операта в Сидни? Ако се поровим, ще намерим някакво обяснение, щом средният пръст така казва... Тейт Модърн обаче трудно може да е символ на държавна власт или на национална гордост. Дали вездесъщият среден пръст няма предвид властта на институциите в света на изкуството и възможната злоупотреба с нея? Те поне са си взели бележка и скоро след арестуването на Ай Вейвей ще окачат на фасадата огромен призив: “Освободете Ай Вейвей”. Палацо Строци? През 2016 организира изложба “Ай Вейвей свободен”, в която са изложени и “Етюди на перспективата”. Среден пръст на Мона Лиза. Тук пък какво? Култът към картината? Лувърът? Леонардо? Илюминатите? Дан Браун сигурно ще разкрие някой ден. По-нататък средният пръст посочва нередностите и експлоатацията във вълните на Атлантическия океан при Маями. Отказвам се. Средният пръст е навирен срещу целия свят, възможната поредица от символи на властолюбивата гордост е безкрайна. Дали ще завърши със среден пръст срещу символа на средния пръст?
За разлика от огромната част от изложбата, съставена от малоформатни снимки, залепени директно на стената, перспективните етюди са сравнително големи и поставени в още по-големи рамки зад стъкло. Китайците в Касел, бежанците в лагерите, предизвикателните подстрижки в “Прически”, снимките от следенето са притиснати плътно една до друга, без милиметър въздух, в безкрайна поредица. Всеки от перспективните етюди е в индивидуална рамка, с гарантирано лично пространство, спокойно плуващ в лукса на празното бяло поле наоколо. Серията е отдавна известна и многократно представяна. Намира се и в колекцията на МоМА в Ню Йорк. Някои от анализите намират прилика с типичните туристически снимки “и аз бях тук” - знаковото място е фон, даващ стойност на личното присъствие на преден фон. Не е много логично точно автор, който е толкова наясно с неформалните композиции от снимки с домашен формат, да търси туристическата алюзия в уедрените, статични, изискващи индивидуално внимание и свое място на стената рамки. Вярно е, че подобно на туристите, средният пръст преди всичко казва “и аз бях тук”. Но вместо след това да се отдръпне и направи място на следващия консуматор на знаковия фон, средният пръст се самоувеличава, самообрамчва и самоинституционализира. Средният пръст настоява, че с един мигновен жест отношенията са променени завинаги - той е изкрещял на някого, оттам нататък овиканият да обяснява какво не е наред. Или да освободи мястото. Какво ще стане, след като разобличените тирани напуснат? Кой ще поеме функциите им? Няма проблем, средният пръст е навсякъде, винаги готов!
Институциите на съвременното изкуство подкрепят провокацията и заслужено я оценяват като смел, освежаващ принос към съвременния дискурс. Включването на някои от тях в перспективните етюди е признание за влиянието им. Анотациите подчертават критичния поглед, безстрашието и чувството за ирония на автора. В отговор самите институции демонстрират доста от последната добродетел. Зрители, художници и активисти виждат в средния пръст на Ай Вейвей потвърждение, търсят надежда за подобрение и черпят подкрепа за собствената си дейност. Същевременно, средният пръст на Ай Вейвей е апотеоз на популизма. “Не!” на властта на организираните (за добро или зло) институции с обоснованите им (прогресивни или репресивни) функции, с установените им (демократично или авторитарно) правомощия. “Да!” на натрупаното неартикулирано недоволство на изнурения, обезверения и загубен в тълпата на растящата глобализация “аз” - героят на нашето време. Малкият, скромен “аз” иска незабавно налагане на неговата представа за света и намира самоувереността си в средния пръст. Няма нужда да я обяснява и обосновава, защото това, което иска, е естественото състояние на нещата, славната традиция, застрашена от криворазбрания прогрес. Липсата на конкретна дълготрайна цел е мощен обединяващ фактор на недоволството. Противопоставянето е първата стъпка към възстановяването на справедливостта. Само да свалим властта! Или да я дадем на тези, които милеят за малкия, изтощен и забравен “аз”, за да пресушат блатото. Нищо, че обещават невъзможни неща, нали работят за “нас”. Може да не знаят какво правят, но нали го правят в наше име.
Какво общо има Ай Вейвей с последствията от стихията на неартикулирания протест? Нищо. Дори недоволният среден пръст да успее в амбицията си за реална власт, големият китайски дисидент, активист и творец ще насочи гражданската си съвест и творческите си възможности срещу вече овластения символ. През 2017 към “Етюди на перспективата” е добавен още един паметник на средния пръст, този път пред Тръмп Тауър. Желаещите да си го закачат на стената могат да поръчат копие онлайн, стига да желаят да платят петдесет хиляди долара за него. Ай Вейвей отдавна е институция. Щом той е решил да покаже среден пръст, кой е зрителят, че да оспорва дързостта, дълбокомислието и целта на тази последна инстанция?
Фотографиите от периода на строителството на “Националния Стадион” (2005-2008) за Олимпийските Игри в Пекин са поетични и абстрактни. Застинали в безвремието на статичната композиция, оголените недовършени конструкции са и отражение на евентуалните бъдещи руини на стадиона. Топлото отношение на фотообектива към артистично разрошеното “лястовиче гнездо” подсказва, че зад него стои архитектът Ай Вейвей, съавтор на Херцог и де Морон, а не активистът Ай Вейвей. Погледът му е насочен към чаровната архитектурна иновация, не към националния символ, нито към лицемерието на олимпийската институция или към безцеремонното разчистване на олимпийския терен. Снимките неволно разкриват голямата конструктивна измама на проекта: главната носеща конструкция, прикрита под претенцията за своенравна спонтанност, е равномерна и скучна като часовник. Достатъчно поводи за всички пръсти да посочат възможности за градивна критика и действително подобрение. Дебатът, за жалост, не е толкова фотогеничен и убедителен, колкото абсолютната власт на единствената гледна точка.
Докато достатъчно голяма част от човечеството се възхищава на неартикулираното, но решително противопоставяне на “техните” символи, на пълното подчинение на лошите “те” от добрите “нас”, на силната ръка, всички тези неща ще ни бъдат любезно предлагани. В разнообразни форми и проявления.
Антверпен


[1] “Приказка” е най-скъпото произведение на Документа 12 с бюджет, надхвърлящ три милиона евро.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”