Български  |  English

Детектив

 

„Детектив“ от Антъни Шафър, режисура Надя Асенова, сценография Кънчо Касабов, музика Добрин Векилов–Дони, видео Камен Иванов, в ролите: Добрин Векилов–Дони и Иван Радоев, Театър Българска армия. Премиера на 11 декември 2017 г.
 
„Детектив“ (Sleuth) е най-популярният драматургичен текст на Антъни Шафър (1926-2001), брата близнак на Питър Шафър, с когото е и работил в съавторство (върху три пиеси). „Детектив“ се представя премиерно на 12 ноември 1970 г. в НюЙоркския Мюзик Бокс Тиътър, за да стигне рекордните 1222 представления на Бродуей, а в Лондон се играе над 2000 пъти. През 1971 г. пиесата получава „Тони“, а бродуейските изпълнители на ролите, Антъни Куайл и Кейт Бакстър, са отличени с наградата „Драма Деск“. Три са филмите по „Детектив“: първият е от 1972 с Лоурънс Оливие и Майкъл Кейн, вторият (с Майкъл Кейн и Джъд Лоу) е от 2007, когато текстът е преработен от Харолд Пинтър, а третият, именуван „Тамана“ (2014), е британско-пакистанска продукция – диалогът е на урду, а сценарият е адаптиран с оглед ислямската култура.
Интересът никак не е случаен. Андрю Уайк и Майло Тиндъл, двамата „герои“, се въвличат в опасна игра – високо-парадоксално и изящно-смешно. Игра на умове и характери, нерви и фантазии, която се движи по острието на ръба между живота и смъртта. Игра без правила или – по-скоро – игра, чиито правила се „пишат на коляно“, променят се без предупреждение, при което се въвеждат не предвиждани средства. Унижението, насилието, издевателството намират място сред тях. Залогът е човешкото достойнство – своето и на другия: своето за сметка на чуждото. Виртуозната интелектуална изтънченост на текста е едновременно съблазън и предизвикателство: на първо място за режисьорите и актьорите, но във висока степен и за зрителя.
Надя Асенова разчита точно и ясно прокарва основната линия, зададена от текста. Тя не се съблазнява да вкара в действие обяснителни техники и не търси странични подпори. Сценографията и видеоефектите преследват зададената от нея линия, а не я разводняват. Асенова е концентрирана върху извеждането на не лесната логика в моментното поведение и мислене на всеки от персонажите и отстояването на убедителността, задавана от тази логика.
Тъкмо по този път един пласт, носен от текста, бива, за добро или не, изключен в нейната постановка. При „играчи“ от толкова висок порядък съвсем нормален е, от една страна, аналитичният поглед към следващите два-три хода на опонента, а – от друга страна – също така нормално е вътрешно да се предвиждат собствени алтернативни действия в следващите няколко стъпки. Такива перспективи са заложени от автора, но са игнорирани или туширани от режисьорския концепт. Ако не е резултат от нещо друго, това е съобразяване с потенциала на средната, така да я наречем, публика. Обратното би усложнило нещата – и би ги обогатило, смея да твърдя.
Сред добре взетите решения на Асенова е локализирането на спектакъла в иначе неудобната сцена „Максим“. „Детектив“ изисква нюансирана игра „лице в лице“ с партньора, но не на последно място и със зрителя, в идеал – с всеки от зрителите. Пиесата търси „клубно“ съучастие, каквото това пространство е способно да внушава. Спомням си нейна постановка през 70-те години на миналия век с участието на Георги Билалов и Димитър Еленов. Тя бе разположена в един от баровете на Бургас така, че актьорите – и буквално, и преносно – досягаха своите зрители. Ефектът: един наситен спомен с над 40-годишна давност.
Няма да се унеса в спомени, но ще си призная носталгията по високия кафе-театър, който поизчезна от културния ни живот. Липсва ми неговия непосредствен контакт с публиката, действието и дишането „кожа до кожа“ със зрителя. Те действително са в компетенциите само на актьори от най-висока проба. Но не аз съм, който ще седне да настоява, че такива днес няма. Постановката на Надя Асенова носи поне полъха на този жанр.
В нея ролята на Андрю Уайк се поеме от Добрин Векилов-Дони. Към програмата за спектакъла той пише, че поканата за участие го изненадала, както го изненадало и даденото от него съгласие. Остава да се каже, че става дума за една приятна изненада. Векилов премерено избира една основна поведенческа линия, през която прокарва цялата роля, която при това дистанцирано контролира. Липсата на множеството действени маски, предполагани от текста, се компенсира с постоянстващо вярно уцелване на тона, необходим в съответния момент. Има сцена, в която, излегнат напреки креслото, Добрин Векилов се наслаждава – заслужено! – на сътворената от Дони музика. Един симпатичен пасаж.
Иван Радоев е в качествен синхрон с Векилов; синхрон, от който постановката принципно зависи. Познаващите текста рано-рано получават поводи за предположение, което действието потвърждава. А именно, че Радоев готви като поанта детективското си превъплъщение. В него той се разгръща по ефектен начин. Предходните сцени отиграва по-скоро ескизно, макар и не еднообразно. Те обаче не само позволяват, но и изискват по-детайлно обработване.
„Детектив“ на Надя Асенова не води към незнайни дълбини, нито има такива претенции. Заедно с това е спектакъл, направен с добър вкус и изграден достатъчно интелигентно и смислено, за да стане участник в съпротивата срещу пошлостта, все по-самодоволно заливаща българските сцени.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”