Български  |  English

Когато Никола посрещна
нациста Валтер като брат…

 
“Грохот” от Силвия Томова, „Жанет 45”, 2017
 
Авторката е добре позната на българските литературни читатели. Зад гърба й са романи, като “Кожа”, “Тит от Никомедия”, “Печатарят”, както и сборници с разкази. Носител е на награди. Би следвало новите творби на такъв автор да са обект на специално внимание от медии и критика, но нищо такова не сполетя последния й роман - “Грохот”. Той излезе през декември и със сигурност отзивите за него са по-малко, отколкото заслужава. Следващите редове имат за цел да запълнят вакуума. Те са породени не от нуждата Томова да бъде самоцелно хвалена, а защото е написала чудесен роман.
 
В България стана традиция провали да бъдат обговаряни с шум до небето, а добре свършената работа да бъде неглижирана – вредно и несправедливо е. За добрите книги трябва да се говори много и това е път към създаването на литературен вкус. “Грохот” не бива да бъде подминавана - не само защото е добре написана, но и защото самият процес на творчество носи добавена стойност. За него читателят на романа няма как да бъде информиран. Това е работа на медиите.
И така, “Грохот” е военен роман. Той разказва за събития от Втората световна война в България през погледа на немски войник. По-голяма част от действието се развива в Кюстендил, който, заедно със софийските покрайнини, става мишена на първото въздушно нападение над българска територия. Главният герой Валтер Шулц е санитар, редови член на 500-хилядната армия на Вермахта, стъпила на Дунава през зимата на 1941 г. На път за Южния фронт той и другите войници преминават през България, установяват се за кратко в Кюстендил, където Валтер се влюбва. Той и любимата му Екатерина преживяват бомбардировката над Кюстендил на 6 април. Но това не е любовен роман, развръзката на познанството e целенасочено изоставена. “Грохот” е разказ за злото, проследяващ пътя му през съдбите на добри хора. Ако търсите екшън, превратен сюжет, няма да ги намерите. Но ще се натъкнете на описание на ония необясними, смътни и направо невероятни сили и състояния, които карат хората да бъдат съпричастни към най-жестокия ужас, този на войните.
Валтер Шулц е прилежен немски войник, но разсеян нацист. Подобни са и приятелите му. В книгата са показани съмненията на немците в правотата на техния фюрер. Представени са като обикновени момчета. В Кюстендил поправят къщата, където са разквартирувани. Чичо Васо ги черпи с ракия, леля Радка им пържи мекици (хазяите). Валтер Шулц и немската армия, страшилище за света, срещат радушен прием навсякъде в България. Опитват хляб и сол, канени са на сватби, посядат на градински пейки. Разглеждат с любопитство българските старци, любуват се на природата... Не, това не е провокация на Томова! Не е похват да бъде привлечено вниманието на читателя. Това е достоверност. Този образ на злото е много по-близък до действителността в периода до пролетта на 1941 г., отколкото политкоректно е описан в учебниците (реално – премълчава се). През това време Германия печели войната, една част от българския елит вижда в нацистите символ на прогреса, а за всички българи те са надежда за реализиране на националния идеал – обединение на пръснатото землище.
При написването Томова се е готвила много. Ползвала е трудове на проф. Милен Семков, акад. Георги Марков, сведения на доц. Ангел Джонев от Кюстендил. Проучвала е както данни за настроенията на хората в града от 1941 г., така и десетки лични дневници, военни сводки, документални книги - от и за немските войници на фронта. Действието едновременно е фикция и реалност (двама от героите са истински войници, оставили костите си край Кюстендил). Стигаме до най-големия въпрос – какъв е коренът на злото, защо се появява. В общ план, отговорът на “Грохот” не е изненадващ, даден е от историческата наука – това е огромното наказание на Германия след Първата световна война; в очите на народа й то е жестока несправедливост, ощетява го физически, накърнява достойнството му; аналогично същите поражения търпи и България. Но по-ценно е отражението на “голямата политика” в сърцето, ума и бита на милионите немци като Валтер Шулц. Той не е непременно жертва на пропагандата, макар тя да е водещ фактор. Не е задължително палач. Просто е част от време, протекло по определен начин, чието обсъждане няма особен смисъл… Няма, защото никой не определя дата и място на своето раждане. Братът на Валтер умира след недохранване в Голямата война. Баща му, войник, загива, не съумял да преживее скръбта от загубата на детето. Валтер се ражда преди смъртта на баща си, насред опустошителна нищета. Хитлер скоро ще е звезда, силната нация е символ на благоденствие, майките не искат децата им да умират, но справедливостта се възприема чрез синовен дълг за реванш… Над всичко това се въздига всепоглъщаща идеология за расово надмощие. Тя иска война, диша война. Вие, ако бяхте на мястото на Валтер, нямаше ли да заминете на фронта? А ако бяхте Валтер, щеше ли да ви мине през ум, че не бива да сте на фронта?
Той не е расист и не разсъждава особено има ли правота расизмът. Просто го възприема като обкръжаваща среда. Той мечтае, страда, моли се, вярва, обезверява се… Търси обич, не иска зло. Страх го е, проявява смелост. Радва го доброто, плаши го лошото. Може да убива, щом е войник, а може и да не убива, ако времето е мирно. Той е човек. Какъвто винаги е бил човекът. Но е вграден в зла политическа машина. Той не й се противи. Не й е приятел, нито враг. Живее в нея. И, разбира се, страда. Най-вероятно ще умре!… Този контраст между “дребното добро” и всепоглъщащото зло е големият разказ в “Грохот”. Не е ново като похват, но се е получило повече от добре. Истинско предизвикателство в българската литература е такова послание да бъде представено чрез одисеята на немски войник. Висока летва е да кажеш ясно, категорично, непоколебимо, че българите от 1941 г., гостоприемни приятели и съучастници на Вермахта, са били водени като Валтер от синовен дълг. Рисковано е да представиш тези немци и българи със симпатия. Томова го прави. Един кратко споменат, но пълнокръвен образ, чийто прототип е истински човек (д-р Георгиев от Козлодуй), иска да отвори селско читалище. И точно този просветител среща тъй братски немците, както сме свикнали да четем за посрещането на руснаците. Мъдрост и добродетелна патриархалност лъха от Никола, баща на младата Екатерина. Той се отнася към любимия й Валтер с почти бащинска грижа. Нацизъм и просвещение, добродетели край злодеите на XX век – що за сблъсък е устроила Томова в Кюстендил? Но тя не ги нищи. Тънко, умело и увлекателно показва как съжителстват несъвместимо. От дистанцията на времето онагледява заблуди. Не раздава присъди. Те биха били скука, литературата и науката са пълни с такива.
В “Грохот”, естествено, няма и минимален повей за индулгенция на Хитлерова Германия. Не се усеща дори най-малко колебание относно нацизма – чума е. Това уточнение е безсмислено да се прави заради читателите на книгата, но е нужно с оглед на безумното “информационно” време, в което живеем. Като нищо някой чел-недочел потребител на социална мрежа може да напише нейде, че авторката оправдава чудовищния ужас. Томова казва с романа, че доктрини, мегаломански идеи, натруфени идеали често (особено в конкретния случай!) нямат общо с обикновената човешка потребност от щастие. Тя разказва за доброто сред голямото зло, движи ги успоредно, за да може то – злото, да няма никакви аргументи за защита.
“Умишлено търсех част от героите да не са убедени нацисти. Злодеите винаги са по-малко. Те са по-агресивни, намират се в елита, вземат решенията… Огромното мнозинство германци не са искали тази война, не са вярвали в победата, имало е огромни съмнения. И в България картината е била пъстра. Разказах за хората с опропастени животи”, споделя днес Томова, месеци след написването на книгата. Романът й щеше да бъде много “по-правилен” политически, ако бе се движила по утъпканата схема “лошите са си лоши, добрите са враговете им”. Избегнала е това. Истински добрата литература е близка да живота, а животът е сложен.
Всъщност, “Грохот” има предистория. Авторката опитва да напише същата книга преди 3 години, но главният герой не се получава. Пълен е с черти, плод на загнездени във всички нас предварителни постановки… Следва още много изследване на документални четива. А също и проучване на индивидуални психологически образи, на групови настроения в нацистка Германия, взиране в детайли - как се носи оръжие, какво представлява униформата, как изглежда един военен лагер, полева болница… Та Томова е жена, не е била войник. Но успява. Всеки читател ще забележи, че образите и обстановката от военното време през 1941 г. са описани така, все едно тя лично го е преживяла (атмосферата е много близка до големите военни романи, творени от фронтоваци). Още по-голямото постижение е, че целият този труд и талант водят до една книга, чужда на знамена, манифести, политически теории и цветове. В днешно време е изключително трудно да произведеш каквато и да е било история, без добрите и лошите да са разпределени съобразно враждуващи (ин)доктрини; изисква се смелост да произведеш думи, за които не е сигурно, че ще срещнат подкрепата на “идеен” лагер.
Българската лява гледна точка, такава, каквато я познаваме, би обвинила “Грохот”, че патриотизмът служи за оправдаване на нацизма, както и че по страниците ги няма комунистите. И дясната гледна точка, често близнак на лявата като подход, може да е недоволна от отсъствието на комунистите – за да се покаже колко са лоши. Националистите може да страдат от отсъствието на ВМРО в район като кюстендилския (“воеводите” са само загатнати). Със сигурност много днешни българи ще бъдат потресени, че символът на световното зло през XX век - хитлеристите, са представени като радушни приятели на българите от 1941 г. Всъщност, вярно е, че българи и германци са си били близки, те са другари от Първата световна война, двама от царете в София са германци, мнозина от българската интелигенция завършват в Германия… И макар това приятелство да е описано, “Грохот” недвусмислено показва, че не сантименти, а интересът да се постигне национално обединение е водещият мотив, който кара българите да гледат с надежда към Германия. Всичко това в крайна сметка има малко значение. Важното е, че Силвия Томова е написала 75 години по-късно военен роман, близък до действителността, каквато я е почувствала. Най-важното за един автор е честността. “Съобразявах се само със съвестта си”, казва тя.
Всяка една оценка за литературно произведение е субективна. Възможно е да има и не толкова положителни мнения относно “Грохот”, това е нормално. Важно е обаче да се говори за тази книга. И като стил на написване, и като тема, и като подход “Грохот” отговоря на високи стандарти. Обсъждането на такива неща придава смисъл на общуването, формира среда.
Диян Божидаров
 
Из “Грохот”: героят Валтер Шулц разказва за дейността си като санитар с приятеля му Макс:
“В армията не можеш да имаш претенции. Ти си с другаря си до теб и той е по-важен от всичко. Ние с Макс трябваше да оцелеем. Искахме да бъдем полезни и да помагаме, но искахме да ни останат сили и за след това – за след войната, когато проклетницата най-сетне се насити на кръв и пукне. Беше нервак с постоянно менящи се настроения и мъничко фаталист, но на война почти всички са такива. С тази разлика, че на него му се случваше всичко, от което се страхуваше. Често му прилошаваше от кръв, ставаше моравочервен, а зениците му, потопени в сиви ириси, се разширяваха. Лицето му – с фини, аристократични черти и високи скули – се вкаменяваше. Дишаше тежко, хрипливо – на тласъци. И мразеше. Всъщност, това е първото, с което се сблъскваш. Повръща ти се от ярост и безсилие. Готов си да удушиш врага с голи ръце. Тичаме сред свистящи куршуми и неописуем грохот до първия ранен другар, препъваме се в дупките, изкопани от бомбите, а накрая, когато стигнем до ранения, ужасът вече ни е прегорил. Движим се като в унес, полуавтомати-полухора, а под кожата ни страхът изпуска отровни изпарения. Не знаем името на падналия, често и той самият не го помни. Очите му се блещят срещу ни – изненадан е, опитва да се отскубне от болката, пищи или стиска зъби... И очаква. Да го изтеглим и успокоим, да прогоним ужаса с убождане на спринцовката, да му кажем, че е добро момче, достоен боец и че всичко, всичко, всичко ще се оправи. В такива моменти всеки, независимо от коя страна на огъня се намира, иска да убива. Ние, санитарите, не сме по-различни...
Войната не е справедлива. Това е единственото, което знаеш на фронта. И друга истина няма”.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”