Български  |  English

Новото фотографско поколение

 

С изложбата „Пет портрета” на петима относително млади български фотографи, които работят или са работили за големи информационни агенции, се откри петото издание на фестивала „Фотофабрика”. Бях го нарекъл мислещия фестивал, защото се стреми да постави фотографията в такъв контекст, че да повиши производството на смисъл в акта на възприятието й. Вторично да я концептуализира, дори тя сама по себе си да търси по-импресионистичен контакт със зрителя. Това става и със селекцията на събитията, и със задочния диалог помежду им, и с местата, на които са представени.
„Пет портрета”, например, е типична фотожурналистическа изложба, която с появата си в Националната художествена галерия припомня въпроса за границата между журналистическа и художествена фотография. И отговорът е: вече няма такава граница. В естетическа ситуация, в която всичко може да бъде изкуство, единствено важно е въздействието, способността да събудиш „воля за прочит”, независимо как го постигаш. Дори тематичната актуалност е престанала да бъде дефинитивна за фотожурналистиката, защото съвременните визуални изкуства сякаш също предпочитат да интерпретират не вечни, а горещи проблеми, да следват дневния ред на медиите и този на гражданските каузи: малцинства, права, социални неравенства, сексуални идентичности, екологични катастрофи, технологични заплахи и пр. Като, разбира се, и артистите, и репортерите ги предават с „човешки истории”.
Агенционната фотография е наложила собствена матрица на визуален наратив, чието възпроизвеждане прави изображенията конвертируеми на световния пазар, като човешката история е само един от задължителните й елементи. Показателно за петимата от „Пет портрета” е, че са в матрицата, без да губят персоналния си почерк, което става отчетливо при експонирането им в общо пространство. Така изложбата поставя акцент върху авторовия аз във фотографията, когато, за да успееш, е достатъчно да спазваш правила, създадени от други.
Доайенът сред петимата е Димитър Дилков – не толкова като възраст, колкото като професионална биография. Той снима къде ли не по света, но тук се е превърнал в „разказвач на общността”, каквито има във всяко изкуство и във всяко поколение. Извежда колективната ни съдба в образи, като повтарящото се в тях е абсурдността, за която Дилков има особено тренирано око. По някой път тя е трагична, в повечето случаи е комична, но той винаги я гледа с разбиране. Да разбираш абсурда, не е двоен абсурд, а начин да му се изплъзнеш. Защото в една абсурдна среда само абсурдизмът не е абсурден... Виждаме как Дилков вижда работник по чистотата, който от всички възможни графити е решил да изтрие – с подчертано усърдие, точно думата „Свободен”, изписана на някаква стена... Шлагерните му кадри, с които се представя в НХГ, принадлежат на един естествено възникнал в годините на прехода фотографски абсурдизъм, тръгнал от социалните ситуации, за да стигне до пораженията им върху „човешкия материал”.
Боряна Кацарова не се бои от банализацията на темите и снима бежанци в Африка. Представя ги като отделен „социален род” (аналогията с „джендър” в джендър теорията само може да помогне за разбирането им). Те вече принадлежат не толкова на рода си, на етноса си, на културата си, на произхода си, колкото на това, че са бежанци. Този статут е формирал идентичността им, изтрил е различията им, направил ги е почти роднини. Кацарова е силна в груповите портрети, които изглеждат като исторически гравюри, нарисувани от самата история. В тях може да се търси някакво влияние от Себастио Салгадо – в композицията, а и в типичната за него естетизация на травматичността. И при Кацарова нищетата, захвърлеността, страданието са красиви, което не е начин да се скрие трагиката в съдбата на бежанците, а напротив – да се задържи погледът върху тях, да се предизвика емпатия, дори желание да си на мястото им. Те в монолозите си, които съпътстват кадрите в изложбата, настояват да бъдат снимани, което в дълбочината си е молба да ги отнесеш в потока на съзнанието си. Фотографията трябва да изиграе ролята на лодкаря от древногръцката митология, но да подкара лодката му в обратната посока и да ги измъкне за кратко от „подземното царство”, в което ги е захвърлила днешната политика.
Младен Антонов снима Москва. Той казва, че всеки път, когато си тръгва от Русия, се зарича повече да не се връща, което явно не прави, но защо тогава се зарича? Мястото носи тревожната памет за съветското минало заедно с безпокойството доколко миналото е отминало. И Антонов е дал шанс на фотографията да помогне на историята. Снима Москва като Америка. Усещането е за кадри от холивудски филм – има любов, има усмивки, има танци, има спектакъл... Дори портретът на Ленин изглежда като част от декор, който още не е завършен, а един висящ във въздуха персонаж създава подозрението, че негов автор може да е и Шагал. Фотографът строи в образи утопията на глобалния свят, в който, където и да си, си там, където искаш да си.
И Яна Паскова се занимава с психологическа археология на комунизма. Снима Куба през 2015-а, като прави колажи, в които включва и снимки от онова време – на родителите си, на роднини и приятели. Куба не може да бъде видяна с „просто око”, защото пречат реминисценциите, които предизвиква. Но пък ти дава шанс по-добре да разбереш собственото си минало, което на свой ред помага да разбереш нейното настояще. Получава се нещо като херменевтичен кръг на гледането – гледаш едновременно напред и назад.
Николай Дойчинов, подобно на Боряна Кацарова, не се плаши от баналното, макар и в съвсем друга сфера, далеч от актуалните проблеми. Снима ритуали – кукери, нестинари, посрещане на изгрева от бялото братство... Не отвръщайте глава с досада! Няма етнографска описателност, няма родолюбиво умиление, няма битов мистицизъм. Дойчинов използва възможностите на фотографията да наслагва времената и е имплантирал сегашност на архаичната обредност, пренесъл я е в модерния свят, представя практиките й като току-що създадени постановки от хитови режисьори.
Изложбата, която по нещо прилича на връщането към яйцата от свободни кокошки, предлага своеобразна културна екология.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”