Думи срещу думи ( литература), брой 11 (2935), 23 март 2018" /> Култура :: Наблюдатели :: С ведро нахалство <br>за мрачните неща
Български  |  English

С ведро нахалство
за мрачните неща

 
Димитри Ферхюлст. „Животът, гледан отдолу“. Превод от нидерландски Мария Енчева. ИК „Жанет 45“, 2017 (2016). Цена 13 лв.
 
Димитри Ферхюлст е белгийски (фламандски) писател с внушителна библиография и, доколкото разбирам, с малко бабаитска слава. А „Животът, гледан отдолу“ е особена книга с подходящо заглавие: тя наднича към телесната долница с желанието да не изпуска от периферното си зрение и хода на голямата история. И понеже гледа отдолу, не може да остане дълго в своята крива и недотам удобна поза, така че наблюденията й траят само стотина страници. От друга страна, разказва на скорост, нетърпеливо, защото иска да обхване дълъг времеви период с много герои и събития. Това прави жанра й трудно определим; може би трябва да я наречем микророман или нещо подобно. И на всичкото отгоре – това припряно разказване изотдолу протича в модуса на мрачната ирония.
Повествованието в книгата на Ферхюлст съчетава две сюжетни линии. Едната е за българката Лилия Димова, шармантна мъжемелачка и страстна читателка, принадлежаща към род, комуто е предопределена участта на „бивши хора“ през социализма. Втората се върти около фигурата на Михаил Шолохов и популярната теория за плагиатстването на „Тихият Дон“. Свързващото звено е фактът, че Лилия ненавижда творчеството на съветския нобелист и методично през годините използва страници от неговите съчинения за хигиенни нужди. В началото това е ефектно, но в хода на четене (колкото и да е кратка книгата) се усеща липсата на някаква по-солидна мотивация извън литературния вкус: защо пък толкова мрази точно този писател? Не помага фактът, че сюжетната линия около Шолохов е много по-бегло разработена и на моменти избива на памфлет. За щастие, „българската следа“ успява да служи като мотор на повествованието – и го движи доста бързо, така че през повечето време изобщо забравяме за Шолохов.
Наистина, тази книга е добър пример за едно актуално напоследък бързо писане, което няма време да изгражда свят, а вместо това подскача между готови светове и ни показва от тях подбрани картинки, които в следващия момент размесва с фокусническо остроумие. Нещо като популярно и забързано превъплъщение на постмодернизма от 70-те, каквото наблюдаваме у нашумели, макар и различни един от друг, автори като Сесар Айра и Юнас Юнасон. Дали защото действието се развива отвъд Желязната завеса, но „Животът, гледан отдолу“ често проявява и онзи специфичен хумор, който свързваме с богатата традиция на гротеската в Източна и Централна Европа. „Брежнев беше в апогея на творческите си сили: неотдавна на върховния лидер му бяха сложили диагноза „деменция“, което го беше вдъхновило да напише мемоари“. Малко по-надолу пък скачачът Козакевич тренира скришом овчарски скок на Берлинската стена. Следва сцена, която познаваме добре от стар социалистически виц. Какво да се прави, рискове на рецепцията.
Ферхюлст като цяло се е постарал парчетата в неговия артистичен колаж да са ярки и конкретни. Кратката книга изобилства от факти и места, макар че, за съжаление, някои от тях са пообъркани и това дразни именно защото недоразуменията са толкова дребни, че можеха с лекота да бъдат избегнати. Но като изключим отделните подхлъзвания в реалиите и отдадем дължимото на гротесковата призма, която разбираемо изкривява образа, Ферхюлст е вникнал в световете, из които подскача. Българската действителност е в неговия текст много по-разпознаваема, отколкото в други произведения, усвояващи тукашната територия (включително такива, писани от автори с български произход). Проблемът е, че е станала прекалено разпознаваема! Много от тези неща са ни добре познати, чели сме ги и сме ги слушали като част от устния градски фолклор, та чак са ни втръснали. Така че, пред българския читател всъщност стои въпросът какво ново може да му предложи тази книга; тя вероятно ще е по-интересна за други публики. При все тази уговорка, „Животът, гледан отдолу“ поднася добра черна комедия, в която искрено смешните мигове се редуват с откровено зловещи истории – но и в тях ироничният модус не се губи нито за миг. И не на последно място, тази черна комедия е поднесена с печелеща симпатии липса на претенция.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”