Български  |  English

Н като Не, като Никога

Разговор с проф. Сава Василев,
главен редактор на алманах Света гора

 

- В какъв литературен контекст се появи алманах „Света гора“ – както във Велико Търново, така и в страната изобщо?
- За контекста се досещате – края на първото демократично десетилетие, в което всичко се променяше, а на надеждите им капеха млечните зъбки. Онова, което никнеше след тях, обещаваше здрава захапка, но май малцина предполагаха, че освен домашно и предучилищно възпитание, трябва и друго. Наричат го наследственост. Кой да ти мисли! Та въпреки това, въпреки мутрите, девалвацията, главоломното обедняване морето ни е било до колене. Ако не се лъжа, иде реч за онова море и онази приливна вълна, с която ни заля Жан-Виденовото правителство... Ето как се случи: в началото стои проект, подготвен от Владимир Шумелов. Алманах за литература, наука и изкуство „Света гора“ стартира през 1997 г. като издание на Сдружение на литературни дейци „Света гора“ – В. Търново, а от 2009 г. е орган на Национално общество за литература и изкуства „Формула 6“ – В. Търново. Номерирането на броевете става с буквите на кирилицата. Първите два бяха финансирани по Програма „Литература“ на Център за изкуства „Сорос“ и Клуб „Отворено общество“ – В. Търново. След това подкрепата спря. Но какво ли не измисля човек, когато го притиснат обстоятелствата. Хрумна ми да се обърна към четири великотърновски издателства, които вече си бяха спечелили авторитет, а някои, като „Слово“, имаха водещо място в страната. Другото, появило се току-що, с което работим и днес, е „Фабер“. След дълго настояване с известна сума се включи Община Велико Търново. Във времето сумата нарасна, но вече имахме зад гърба си и Великотърновския университет. Последният брой, с буква „Н“, излезе без общинска подкрепа. А се хвалехме с тандема университет – община.
Защо са важни институциите? Социалният опит на човечеството сочи, че и най-модерното общество има нужда от традиции. Те възпитават и приобщават новите поколения. Вярно е, че навлизаме във времена, които западните литератури отдавна са преживяли. Всеки сам си е институция, никакви съюзи, местни или национални структури няма да направят един писател по-добър или по-посредствен. Но отчуждаването и социалната изолация също не са в услуга на никого. Писателската общност има и граждански функции. Тя е част от нещо , благодарение на което става онова духовно преображение в отделния човек, а след това и в цялото човечество, без което животът не би имал смисъл. Самото заявяване на присъствие вече е коректив – за институции, управници, политици. Ако липсват устойчиви структури, трудно ще се осъществяват идеи. Важи и за поддържането на периодични издания, за селектирането на поредици... Публична тайна е, че без НОЛИ „Формула 6“, без Алманах за литература, наука и изкуства „Света гора“, без в. „Литературен бюлетин“, без присъствието на якри творчески личности и учени от Великотърновския университет градът Велико Търново щеше да има друг облик.  
- Какво от света на българската литература се вижда по-добре от Велико Търново, отколкото от София или другаде? 
- Смея да кажа – доста неща. Въобще, от тук към столицата и към цялата страна се вижда повече, отколкото от столицата във всички останали посоки. Но това си е стара драма. Вид късогледство, познато от годините на социализма. Имам чувството, че с времето се задълбочава. Вярно, през социализма видимото и видимостта бяха част от мрежа с високо напрежение – следеше се всичко и навсякъде. Въпреки стагнацията и цензурата обаче излизаха книги на талантливи извънстолични автори. Разбира се, благодарение и на няколкото силни извънстолични издателства, между които бе и „Георги Бакалов“ – Варна. Мога да ви изброя достатъчно писатели, дебютирали през 80-те. Част от тях, за съжаление, вече не са между живите. През 1986 г. се появи първата книга Атанас Липчев „Вълча любов“ – малко познат не само на читателите от моето поколение, но и на професионалните ценители на литературата писател. Негов е и единственият засега майсторски написан роман за лагерите – „Тихият бял Дунав“. Но дебютът му е през 80-те – тогава се появяват Виктор Пасков, Златомир Златанов, Красимир Дамянов и др. талантливи разказвачи. За Липчев не се говори и не се пише почти нищо. Всъщност не, появява се поръчкова рецензия и спира да издава чак до 2005 г. Тогава излиза първият от двата романа „Тежки пари“, следва продължението „Крадци“, което за пръв път, в електронен вариант, публикувахме в „Света гора“, а малко по-късно бе отпечатано от „Фабер“. За мен това са големите книги за прехода. Майсторски написани, дълбоки, със запомнящи се образи. Но нали отдавна е в ход голямата подмяна, не само в политиката, сега други предявяват претенции... Та от камбанарията на „Света гора“ се виждат автори като Веселина Цанкова, Валери Станков, Людмил Станев, Владимир Стоянов, Илиян Троянски, Ангел Дюлгеров, Ангел Г. Ангелов, Емил Иванов, Юрий Лучев, Георги Чобанов и др. от Варна. Или Атанас Радойнов, Манол Манолов, Милка Стоянова, Керана Ангелова, Роза Боянова, Иван Сухиванов, Добрина Топалова, Марина Владева, без съмнение пропускам някои, живеещи и работещи в Бургас. Виждат се обаче и Велизар Велчев, Йордан Хаджиев, Елена Христова, Калин Илиев, Димитър Горсов и още, и още – все от Габрово. И Русе има с кого да се гордее – с Мира Душкова, Мая Ангелова, Огнян Стамболиев, Иглика Пеева, не мога да изброя всички. Да не говорим за Пловдив, Ст. Загора, защо не Свищов, Силистра, Златоград, Пазарджик. Виждат се и литературите в литературата – така бих определил университетите с литературни катедри.
- На какви принципи почиваше в началото редакционната политика на алманаха и дали тя се променяше през годините?  
- Екипът, реализирал първия брой на „Света гора“, е: Владимир Шумелов – директор на проекта, Сава Василев – отг. редактор, и ре­дактори Радослав Радев, Здравко Пеев и Снежана Иванова. Основният редакторски екип през годините е: проф. дфн Сава Василев, проф. д-р Радослав Радев и Владимир Шумелов, по-късно се присъедини и Огнян Стамболиев. Разбира се, имало е и други, пребиваващи за по-кратък период от време съредактори. Но се закрепи десетчленен редакционен съвет с писатели от България и чужбина: Матей Вишниек (Париж), Лео Бутнару (Кишинеу), Ервин Яхич (Загреб), Йон Мирча (Букурещ), Николай Милчев (София), Божидар Богданов (Белене), Владимир Стоянов (Варна), Владимир Янев (Пловдив), Атанас Радойнов (Бургас), Антонин Горчев (Шумен).
Спомням си първите сбирки в Дома на литературата във В. Търново. Имаше такъв дом. В него се съхраняваше архивът на някогашния алманах „Янтра“, би трябвало там да се е намирал и архивът на в. „Литературен вестник“ от 1990 г., преди изданието да бъде продадено и преместено в София. Всъщност, по-скоро бе продадена марката, защото вестникът силно се промени. Но това е друга, прелюбопитна и голяма тема, която си плаче за майстора... След това Домът на литературата бе даден на „Красива България“. Може би това бе началото на разгонването на литературата във Велико Търново. После и „Красива България“ си замина по реда, водиха се разговори за връщането на сградата на НОЛИ и „Света гора“, макар част от нея отдавна да е предоставена на фирма, която вари кафе на пясък и сервира бяло сладко. В същото помещение, в което правехме заседанията си и премиери на книги, откривахме фотоизложби, събирахме студенти, преподаватели, писатели от града и страната. Днес на сградата й викат „Хлебна къща“. Символично, нали. От единия, духовния хлаб, до другия, брашняния.  
- Какво ново внесе алманахът в традициите на българската литературна периодика? И от кои традиции „Света гора“ съзнателно страни?
- Без преувеличение, внесе и промени много неща. Ще прозвучи нескромно, но толкова много идеи, реализирани на едно място, никога не е имало в историята на литературната ни периодика. И не само... Ако се проследят броевете, ще се види как с времето драстично нараства обемът – от около 200 страници в началото, при букви „К“ и „Л“ се стига до над 700. Но не това е най-важното. Дори фактът, че още в началото се оформя рубрика „Преглед“, която поддържаме и днес. Имало е броеве с над 150 рецензии. Няма голямо изкуство, което да не присъства по някакъв начин на страниците ни. Що се отнася до литературата – поезия, публицистика, белетристика. Текстове за исторически личности и събития. Есеистика. От доста време водим специална политика към балканските литератури – представяли сме всички: сръбска, македонска, словенска, черногорска, хърватска, румънска, гръцка, турска. Открихме рубрика „Диаспора“ за задграничната ни литература. Представяли сме автори от всички европейски литератури. Също и от САЩ. Създадохме и рубрика „Струни и думи“, за поети с китари – освен че можете да прочетете авторските им текстове, можете да чуете и музикалните им изпълнения в мултимедийния диск, постоянно приложение към всеки брой на „Света гора“. Като споменах чуване, се сетих и за друга уникална рубрика – „Аудиограф“. Благодарение на нея ще присъствате на авторецитал. Записали сме и сме сме запазили за следващите поколения гласовете на неколцина български поети. Какво да кажа за рубриката „Диагнози“, която се води от варненски медици, хора тясно свързани с литературата и културата. От нея можете да научите от какво са страдали видни наши и чужди писатели, кое довело до кончината им и т.н. Поддържаме и рубрика „Мастори на превода“. Както и друга за млади таланти – предимно студенти, но напоследък и ученици. Стараем се да отбелязваме юбилейните поводи, не подминаваме и тъжните. Не на последно място, поддържаме рубрика „Антология „Света гора“, цикли със стихове на поети от различни поколения, завършили Великотърновския университет... Напоследък няма брой без пиеса. Една от първите, особено важни рубрики, е „Словото на художника“. Във всеки брой представяме художници (графика, живопис, скултура), фотографи. Част от визията е в цвят, повечето – черно-бяла. Не, наистина ще ми е трудно да изброя всичко. Мисля, че иде реч за около 20 рубрики. А мултимедийният диск предлага галерии, изкуствоведски текстове, авторска музика. Брой „К“ включва 4 музикални диска. Един от тях е „Омагьосани картини“ на композитора Нелко Коларов.
Е, ако трябва да сме съвсем прецизни, сериозен обрат във визията (корицата) настъпи от бр. 6/„Е“, (2005 г.). Оттогава сме с променен графичен дизайн, благодарение на издателство „Фабер“ (В. Търново) – дело на Нейко Генчев, но е запазена и старата концепция на художника Б. Желев. Отдавна излизаме с приложения – авторски книги с поезия, есета, кратка проза (на Владимир Янев, Снежана Иванова, Янислав Янков, Ивайло Иванов, Добрин Паскалев, Димитър Калев, Марияна Фъркова и др.). В мултимедията се отварят рубрики със заглавия „Галерия“, „Петолиние“, „Библиотека“, „Студентско творчество“, „Аудиграф“ и др. От бр. 13 („М“) алманахът отново е с променена визия – корицата е дело на художника Едо Спасов – Циротин (представен в броя и като автор). 
- На каква цена продължава издаването на алманаха?  
- Цената е относително нещо. От средствата, с които разполагаме, зависи и тиража. Но самата цена, доколкото въобще се стига до сериозна продажба, защото нашите автори са десетки, а и без друго подаряваме не само на тях, но и на нашите спонсори за рекламни нужди немалко броеве, е повече от символична. Иначе как можете да си представите, че брой от над 500 или 700 страници, с цветни копия, с приложение книга и мултимедиен диск, ще струва десетина лева. Затова казваме, че делото ни е абсолютно некомерсиално... Истината е, че трудно свързваме двата края. Малък лъч надежда ни даде писателя Христо Славов, възпитаник на ВТУ, при представянето на последния брой „Н“ в Унгарския културен институт в София в края на миналата година. Обещаната от него помощ може да се окаже решаваща. Това важи и за в. „Литературен бюлетин“, от който вече има издадени 3 броя с акцент върху няколко литературни поколения на ВТУ.  
- Как намирате състоянието на литературната критика сега? Какъв за Вас е образцовият образ на рецензента и какво ни дели от него? 
- Литературната критика, особено т. нар. оперативна критика, в годините на социализма, бе опасно острие. С него непрекъснато се оперираше – почти в буквалния смисъл на думата. Но това острие отвори място за полемики, благодарение на които, освен всичко друго, се разбира кой кой е в литературната държава... Днес същата тази критика, в царствата на свободното слово и интелектуалното безстрашие, се превърна в нещо друго. В черно-бяла рокля, която самата литература отказва да облече. Защото с едната си половина хвали и превъзнася, а с другата – отрицава и ругае. Средно положение почти няма. Именити мои колеги – литературоведи, университетски преподаватели, редактори – си намериха фаворити и ги затиснаха за опашките. Това мазохистично удоволствие изяде много букви и време. Не, не че е лошо да имаш фаворит. Но, гледайки през очите на този вид рецензенти, особено ако си чужденец, ще ти се стори, че нищо друго не съществува. Да не говорим за чисто рекламните трикове, поръчковите статии и рецензии. Зависи кое е издателството, колко му е дълбок джобът... Иначе – викове до бога: няма литературна критика. Как да няма – във всеки брой на в. „Литературен вестник“ дал бог рецензии за книги. Е, за обозримо и близкоразпознаваемо множество, но има. За нас е излишно да говоря, ние в това отношение сме първенци. Четат книги и в сп. „Страница“. Вашият вестник също не остава безраличен, дал е трибуна на много и различни авторитетни специалисти. Общо взето, това е нивото, смея да твърдя, знаейки кои се подвизават в жанра. Усещането за липса идва от друго място – няма обективност, желание да се огледа и прецени колкото е възможно повече от публикуването. А бих казал, че си има хора, родени за тази работа. При нас пример за пристрастеност е Владимир Шумелов. Издаде няколко книги с рецензии... Да си рецензент – то е почти диагноза. Смея да мисля, че добрата рецензия, все едно дали положителна или отрицателна, е не по-малко важна от самото художествено произведение. Внася динамика, изостря вниманието, казва неща, които самият автор в повечето случаи не осъзнава, а това означава, че влияе и на неговото мислене. На неговия вкус. 
Въпросите зададе Марин Бодаков
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”