Български  |  English

Интимно сбогуване в тишината

 

- На финала на предишния ни разговор по повод „Отчуждение“ (вж. „Култура“, бр. 37 от 2013) каза, че ти се снима филм за ескимоси. „Áга” не е за ескимоси, но е изумително красив филм за двойка възрастни северни хора сред сняг и студ, заснет изцяло в Якутия.
- Ето на, случи се. Уж мисля нещата ден за ден, пък се получи непреднамерена концептуална парабола.
- Защо след прожекцията на „Áга”, открил 22. София филм фест, благодари на проф. Асен Баликси?
- Когато ми хрумна налудничавата идея да снимам филм за северните хора, я споделих с поета от Пловдив Атанас Къркаличев, много близък мой приятел. Той сподели, че професор Баликси е чел лекции в университета за живота на инуитите. Свърза ме с него. Отидох на разговор и той ме зареди много – говори за себе си, как е живял там години. Професорът е изключителен. Усетих, че е възможно да се стои години близо до един филм, за да се отвори пространство да го заснемеш. Така направих. Отидохме първия път в Якутия, избягахме бързо, пак се върнахме, малко по-дълго се застояхме, пак избягахме и накрая решихме да отидем и да започнем да гоним звяра. Така се случи.
- Всъщност, работата по филма продължи четири години. Още като проект с работно заглавие „Нанук“ беше приет много възторжено по световните фестивали. С какво мислиш, че ги заплени идеята български режисьор да снима филм за хора от севера?
- Знам ли. Подхождаха с респект към нас след успехите на “Отчуждение” във Венеция. Филмът даваше спокойствие на копродуцентите. И двамата ни копродуценти правят арткино, не са комерсиално насочени. Изненада беше, че Beta Cinema влязоха в проекта – купиха „Áга” преди снимки, когато Евроимаж ни отказа и се оказахме в трудна ситуация. Приехме предложението им. Не исках много хора да участват във взимането на решения, исках да запазим контрол над филма. Така стана, че никой не се бъркаше за абсолютно нищо. Продуцентът Веселка Кирякова, която е и режисьор по монтажа, и аз взимахме решенията.
- „Отчуждение“ беше безкомпромисен и минималистичен – заснет на лента (16 мм), той не приличаше нито на телевизионен филм, нито на български. „Áга” е също безкомпромисен, заснет на лента (35 мм) и е направо световен филм, който се занимава в това озъбено време с кротки хора на края на света с ценности, болка и прошка, справящи се някак с окаяния бит.
- Така е. Това е формулата му. Голям капан е да се направи такъв филм.
- Спомням си, че колкото пъти се видехме, преди да почнете снимки, ти неизменно повтаряше: „Или ще стане много хубаво, или ще се издъня“.
- Ами да! Когато скочиш с хиляда предизвикателства в средата на нищото върху замръзналата река Лена, капанът става толкова голям, че или загиваш, или се спасяваш по някакъв начин. Често съветвам мои приятели режисьори: „Слагайте си големи капани“. Тогава, в режим на тревожност, заработва инстинктът. Осмислянето на филма, дълбоката ревизия на идеята се случва далеч преди снимки. Когато те започнат, следвам интуицията си. Там няма време за друго. Всяка минута е скъпоценна. Дори от час започвах да свалям почивката на 40 минути, защото се стъмва и край на снимачния ден.
- „Áга” може да се чете и като екологичен филм.
- Има такава драматургична линия, макар и бегла в цялостната конструкция. В бялото присъствието на цивилизационен досег се усеща. Дупката на диамантената мина наподобява паднала от космоса огромна бургия.
- В „Отчуждение“ се намекваше за края на света, но тук внушението е директно. Въпреки че там имаше бебе, което ще живее в друго семейство, а в „Áга” – дъщеря, която живее в друга цивилизация.
- Така е. Но Ага и баща й Нанук се срещнаха. Простиха си. Въпреки безнадеждната проказа, поразила и двамата. В “Отчуждение” краят на живеенето се отложи. Финалът на „Áга” ме намери неподготвен. Като че миг преди голямото пропадане се откри пролука за особено важно споделяне. Интимно сбогуване в тишината на последната минута. Апокалипсис.
- Да, внушаваш го с огромната дупка.
- Последният човек е напуснал земята си. Дъщерята не плаче за майка си, а за изгубения рай.
- Сама го е напуснала.
- Съгласен съм. Тя носи мощ извън контрола на драматургията. Призова баща си в дупката, която той сам пробиваше в леда. Остана вярна на кръвта, на инстинкта.
- „Áга” е построен в същия медитативен ритъм, както беше и „Отчуждение“, но тук е още по-силно – и заради бялото, цялата пустош наоколо. Просто потъваш в тоя филм.
- Случи се да е по-комуникативен от „Отчуждение“. Героите не усещаха, че ги наблюдавам. Бяха живи, изненадващи. Разумни. Обитаваха собствена територия напълно освободено, парадоксално поставени в една преднамерена измислица.
- „Отчуждение“ започваше с дълъг кадър с песен на гръцкия актьор Христос Стергиоглу, а „Áга” – с женско свирене на хомус. Нарочно ли е търсена тази симетрия?
- Исках да изсвиря „Ага“, преди да го видим след това. Както беше и с песента в „Отчуждение“ – тя разказва филма. В „Ага“ жената с хомуса, името й е Мария, прочита филма така.
- А завърши с адажиетото на Малер.
- Дълбок поклон към Лукино Висконти и прекрасния „Смърт във Венеция“. Композиторът на „Áга” Пенка Кунева написа музика за тази сцена, но остана Малер.
- Въздействаща й е музиката.
- Така е. Пенка Кунева е майстор. Изгради архитектурата на музиката за филма деликатно, но много твърдо. Обсъждахме музиката в цветове, в порядък извън видимото.
- Чуха се критически гласове, че „Áга” е повече красив, отколкото дълбок.
- Надявам се да е красив. Красотата е ключ към разкриване на божественото. Енергията на разговорите за естетика и смисъл е златната нишка на познанието. Сега научавам какъв е филмът. Заснел съм, каквото усетих. С усилията на всеки съратник от екипа и с Божията подкрепа. Филмът се случи простичък. Притчов. Не бива да се греши и да се разглежда на битово ниво.
- Двама герои с животно, сами в пустошта преди апокалипсиса. Неизбежно филмът препраща към „Торинският кон“ на Бела Тар.
- Това сравнение ме ласкае, но е дръзко. Филмът на Бела Тар е автентичен импулс. Не усещам родство между двата филма.
- Ситуативно и смислово.
- Възможно е. „Торинският кон“ е внушителен. Стъпва на цивилизационни колоси. Римата Ницше -Достоевски е вярна рима. Да не кажа най-вярната. „Áга” е скромен филм.
- Как попадна „Áга” в официалната програма на Берлинале, че и я затвори, което не се е случвало на български филм?
- По волята на собствената си харизма. Така е трябвало да стане. За зло или добро.
- Филмът до края на миналото лято беше „Нанук“ и изведнъж стана „Ага“. Защо?
- Все повече хора започнаха да го възприемат като реплика на „Нанук от Севера“ (1921) на Робърт Флаерти. Като заглавие „Нанук“ беше много добро и разпознаваемо, но с Веси си говорихме, че не е много добре да яхаме харизмата на Флаерти. Всъщност, винаги сме знаели, че ще сменим името. Ето, виждаш на тази дъска колко заглавия са изписани. И накрая стигнахме до най-простичкото „Áга” - на името на дъщерята, за която през целия филм говорят, а тя се появява за 20 секунди на финала.
- Филмът е изумителен и вълнуващ, но съм скептична за успеха му сред българската публика.
- Киното среща изненадващи другари. Така ми се струва. Винаги е било така. Една стъпка напред. Зрителят прохожда в различни периоди от израстването си. И винаги тази една тромава стъпка е гръмка и навременна. Вярвам, че поне 10 000 зрители ще срещнат филма в киносалон. Всъщност, вече толкова видяха филма на петте прожекции на Берлинале и тази в зала 1 на НДК. БНТ предоставя филмите пред милионна аудитория. В ARTE „Áга” ще бъде излъчен в праймтайм.
- След като е бил на Берлинале, „Áга” няма как да се състезава на други големи фестивали.
- Може да бъде показан във фокусните им програми, имаме доста покани. Според мен, ще пътува по много фестивали. Не са прави тези, които смятат фестивалите за суетни, напротив – те са значими за киното събития, колкото и да се залита в тренд и да се случват недоразумения в желанието за изграждане на непременна фестивална концепция. Филмът вече е продаден в няколко държави. Има интерес към него, при това от мейнстрийм публика. Това ме учуди. Никога не знам как би се възприел филмът, който правя. През цялото време се опитвам да се спася. И в това паническо спасяване не се знае дали изобщо ще има филм.
- Милко, на премиерата на „Áга” взриви препълнената зала 1 с репликата „Неуките си отиват“.
- Всички знаят за какво говоря.
- Но те не си отиват.
- Отиват си. По волята на колективния разум.
- И кой ще дойде?
- Не знам. Виждам, хората са започнали да си чистят къщичките, това дава хигиена на близките, досегаеми неща. Така се започва. Не очаквам революция. Нито ми се ще да знам кой ще дойде. Диктатурата на грозното е изчерпана. Заражда се непринуден отпор, копнеж за диря. Неуките си отиват. Симпатичните жестове на нездрава непоседливост вече не забавляват. Публиката е зловещ екзекутор.
- Преходът изрита автентичните авторитети.
- Така е. Всъщност, ние ги изритахме. Двамата-тримата. Ще даваме обяснение на децата си.
- Подписал си отворено писмо от над 100 кинематографисти до Министерството на културата, комисията по култура и медии в Народното събрание и ИА Национален филмов център за незабавна реформа на Закона за българската филмова индустрия и да се правят 15 филма годишно.
- Подкрепям всичко, което е в полза на киното.
- Като изпълнителен директор на НФЦ, Жана Караиванова започна с промените – сега членовете на националните художествени комисии бяха избрани чрез жребий.
- Това е стъпка. Камен Балкански нямаше възможност да прави промени, защото беше временно изпълняващ длъжността. Докато Жана ще носи отговорност за всичките си стъпки. И, както виждам, е активна. От нея обаче, освен администриране и дисциплина, не могат да се очакват чудеса. Прави впечатление на диалогичен човек. Това е достатъчно да се започне разговор за промени и спазване на Закона за българската филмова индустрия. Трябва, разбира се, да се правят и хубави филми, да се укрепи авторитетът на българското кино. Хората имат невярна представа за процеса. Създаването на филм е изключително тежка работа, на ръба на поносимото.
- Що се отнася до „Áга” – направо титанична. Не проумявам как се е справила тази крехка Веселка.
- Талант. А най се удивлявам, че това й доставя удоволствие. Веси успя да постигне относителен комфорт за работа в отчайващи условия. Това й е вродено. Но да се върна към българските филми. Зад всеки филм стоят много усилия и добри намерения. Липсва критика в България. Няма среда за обсъждане. Виждам, че напоследък нещо се заражда в киното. Дали, защото се сменят поколения, дали, защото мнозина се завърнаха от чужбина и снимат у нас... Та нашето кино трябва да продължава да отстоява мястото си и да подкрепяме авторите, независимо дали ги харесваме. Има нещо дълбоко тревожно в киносреда, в която режисьор, награден със „Златен леопард“, не получава подкрепа дори за развитие на идея за следващ филм,. Свирепи сме към хората, които успяват.
- В предишния ни разговор отпреди пет години каза, че ти се снима детски сериал. И сега ще снимаш детски сериал - „Островът“ по романа на Александър Секулов.
- Това предстои. Аз съм разхвърлян човек, сутрин, когато се събудя, не знам какво ми предстои през деня, камо ли за утре. Но така, по случайност стават нещата. Дадено ми е да бягам на дълги разстояния. Не съм припрян. И нещата се случват. Може би скоро ще започнем.
Разговаря Геновева Димитрова
12 март 2018 г.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”