Български  |  English

За старите проблеми
и ботушите на господин графа

 
“Госпожица Юлия” от А. Стриндберг, режисьор Стефан Спасов, сценография Мартина Варийска. Участват Зорница Константинова, Ива Папазова, Никола Парашкевов. ДТ “Адриана Будевска” - Бургас. Гастрол в НТ “Иван Вазов”-  10 март 2018 г.
 
Трудно ми е да си представя актьор и актриса, които да не мечтаят да изиграят ролите на Юлия и Жан в прочутата пиеса на Стриндберг “Госпожица Юлия” (1888 г.) и дългата й постановъчна история само го потвърждава. Бургаският театър е дал тази възможност на двама съвсем млади актьори, което без съмнение е чудесно.
Представлението илюстрира като по учебник идеите на автора за битката на половете и за непреодолимите социални различия между госпожицата и слугата Жан така, сякаш споменатата постановъчна история, наред с всички изследвания на пола, на властовите отношения и специално на наследството на Стриндберг плюс рефлексиите върху него (да споменем тук само Бергман), не съществува. Съвестната и ентусиазирана работа на младите актьори, колкото и да е симпатична, трудно преодолява усещането за скучно четиво, каквото учебниците обикновено оставят. Театърът и в образователния си регистър е добре да е жива рефлесия върху избраната пиеса. Откровена ирония е толкова млади актьори да играят в тип театралност като от средата на миналия век. Защото, колкото и добре да се справят в тези рамки, човек не може да не се запита възможно ли е да е без значение за режисьора времето от 130 години, изтекло между 1888 и 2018-а? С други думи, спектакълът поставя отново въпроса какъв театър се прави в извънстоличните театри?
И тъй като в случая продукцията, в която участват, е все пак илюстрация на добро стечение на обстоятелствата за младите актьори, се появява и въпросът: достатъчно ли е просто да получат добри роли? Казано накратко, спектакълът на Бургаския театър в случая ме интересува най-вече, защото е сериозен повод да се каже, че тези въпроси са валидни не само за него, а за повечето от младите актьори в извънстоличните театри. Така стигаме отново до старите проблеми за театъра извън София. И понеже са стари, те с отегчение се избутват настрана. А е добре да се напомнят.
Има подмяна на принципа на финансиране на тези театри в различните региони на страната с онова, което в сериозните театрални култури се нарича политики на управление, развитие и подкрепа на театъра. Някаква нелепа тукашна ирония е да се наричат “политики” програмите, с които кандидатстват за мандат на управление директорите на театрите. Защото се знае, че те са принудени (в най-добрия вариант) да балансират между възможностите на трупите си, ниския бюджет, с който разполагат, слабата подкрепа на местните власти и гостуващите от столицата представления. Освен това, от тях се иска и да печелят. И тъй като на всички участници “в играта” е ясно, че това е като да се намери квадратурата на кръга, в крайна сметка се стига до-винаги-същото. А то е да се отправят покани към десетина режисьори от столицата за постановки и когато те не могат да идат, се канят желаещи да се изявят като режисьори актьори, какъвто е случаят с “Госпожица Юлия”.
Като човек, занимаващ се с исторически изследвания, бих могла да кажа, че ситуацията напомня тази от 20-те и 30-те години, когато актьорите и режисьорите от Народния театър са поставяли и в извънстоличните театри. Бих могла, но ще е грешка. Защото аналогията е, разбира се, измамна. В началото на ХХI век страната разполага с театрално образование, мрежа и наследство, което няма как да бъде сравнено с това от 20-те и 30-те години на ХХ в. За всички е ясно, че тъй като държавата не знаеше какво да направи с наследената от комунизма театрална система и продължава да не знае какъв театър иска да подкрепя - както в София, така и в цялата страна, тя си “изми ръцете” с наличния принцип на финансиране. Резултатът е абсолютната неравнопоставеност между театрите в различните региони и липсата на каквато и да е идея как да се справят с този проблем. Фестивалите останаха дефакто единствената форма, с която ръководствата на театрите се опитват да компенсират липсата на мрежа за разпространение на спектаклите. При това положение, гастролната мрежа от представления с медийни актьори налага една мостра за театър, която доминира и ще определя все по-трайно представите на хората, които отиват на театър в който и да е град на страната. Така че, в тази ситуация не е проблем толкова гастролната мрежа на частните театри, а отсъствието на какъвто и да е опит да се формулират политики за подкрепата на видове театър и функциите на театъра в съответните региони. Като към това е добре да добавя, че тяхното изработване не е ангажимент само на държавата, но и на театралите.
Казах, че ще припомня старите проблеми на театъра извън столицата, защото отегчението от тях и копнежът по някакво ефектно тяхно описание измества изцяло вниманието от тяхното решаване. Както в случаите с други полета, така и в театралното, решенията им са в някакъв смисъл известни, но желанието да се стигне до тях е угаснало, а способността на общността да ги наложи изглежда нулева. Новите представления, които се появяват по сцените, не само не предлагат каквото и да е решение, а ги възпроизвеждат.
Добре е периодично да се напомнят старите проблеми, защото рискуваме при дълбоко напластилото се отегчение и отвращение от анализирането им извънстоличните театри да си останат в същото положение. Тоест, да продължават като Жан, в прилив на амбивалентни емоции, едновременно и да се радват на вниманието на госпожица Юлия, и да я мразят, когато идва да ги ухажва във вид на “успешните режисьори и актьори” от столицата. Но когато чуят звънеца на господин графа – тоест, посещението на “някой от министерството” - са готови да му занесат кафето и лъснатите ботуши.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”