Български  |  English

Сюблимна Красимира Стоянова

 
Вердиевият Реквием в Софийската опера
Феноменалното при Верди е, че във вокалната част на партитурите му е същността, животът на творбите. Казано другояче, ако певците са майстори с красиви, емоционално заредени, тембристи гласове, ще успеят да покрият/прикрият недостатъци на оркестър, хор, режисура. На това съм присъствала много, много пъти и констатацията ми нито е откритие, нито може да бъде оспорена. Убедена съм, това е една немаловажна причина и певците, и оперните театри толкова да го обичат и толкова много да се уповават на силата му. Случи се отново.
Реквиемът на Верди предизвика интерес най-вече заради сопраното Красимира Стоянова, която от доста години не бях виждала на сцената на Софийската опера. Той бе вместен в афиша на Операта непосредствено преди една голяма, знакова и много очаквана премиера - „Янините девет братя” на Пипков, което подсказва, че това е била единствената възможност да се осъществи гастролът й. От което следва, че времето за задълбочена подготовка, репетиции и прочее е било ограничено - особено за оркестъра на Операта, който работи върху една специфична и нелека партитура, а и – независимо от големия си потенциал и болшинство от качествени инструменталисти, ангажиментът с Реквиема е много голям и натоварващ. При това, съставът не е на привичното си място, а горе, на сцената, което винаги - и неизбежно - му създава притеснения в ораториални и вокално-симфонични изпълнения. И сега пролича. Дори да се абстрахирам от интонационните клатушкания, неточности, доста мъглявия звук в тихите динамики, в които трябваше да се прояви качеството на оркестъра, останах с впечатлението за недоработена партия. Да, имаше и някои красиви места, емоционално изсвирени – главно в солата, но и много нереализирани пълноценно страници на Вердиевата партитура. Хорът на операта (диригент Виолета Димитрова) също не постигна очакваното внушение; пя, без да ни сугестира в молитвените части, които не добиха адекватното звучене, без играта на полусенки и пластика на фразирането. Затова колективната ламентация в Lacrimosa, възпев, при който да се усети излизането от мрака и полетът нагоре, към божествената светлина, не се осъществи. Непосилна се оказа - и несполучена, естествено, и една от най-трудните части – сложната голяма фуга в Sanctus. Мащабите на тази велика Меса изискват упорита и детайлна работа - и по групи, и спойка в ансамбъл, и артикулация, изваян, изравнен и многоцветен звук, в който да не се долавят вибрациите на отделни гласове. А може би над всичко трябва певците в хора да съ-участват с вдъхновение, а не да пеят служебно.
Диригентът Джовани Белинкампи с огромно внимание, подавайки прецизно, се стараеше да контролира двата големи състава. Със солистите нямаше грижи. Концентриран, амбициран, той указваше не само встъпления, но „рисуваше“ постоянно с ръцете си фрази, динамики, тоест, направи всичко, за да има пластика и драматургия в произведението; но, например, изискванията му за фини пианисими останаха неосъществени. Всичко това, мисля, му отне възможността да постигне мащабността, целостта на произведението.
Но пък чудесният солистичен квартет – Красимира Стоянова, Виолета Радомирска, Камен Чанев и Максим Кузмин-Караваев, компенсира неудовлетворението. В техните епизоди музиката на великия майстор плени залата с цялата си необикновена красота. Мецосопраното Виолета Радомирска изпя Liber scriptus с поетичност, мекота и изразителни нюанси на гласа, а в дуетите със сопраното звучаха благородно, трогателно и проникновено. Камен Чанев блесна в Ingemisco, което насити с блясъка на красивия си тенор, а Максим Кузмин-Караваев изпя трудната си партия в Confutatis Maledictis с елегантна линия и разнообразни оттенъци. В ансамблите си четиримата показаха музикалност, майсторство и стил.
И накрая – за Красимира Стоянова, ярка, искряща в красотата си звезда, която би зарадвала душата и на Джузепе Верди. Забележително изпълнение. Сопрано, което звучи като Страдивариус, но много човешки, с разкошни тонове и дъхове в tenuto, кристални височини и пълнота в ниския регистър. Певица, навлязла съвсем дълбоко в партията (поради което с лекота игнорираше всички недобри ситуации в някои откъси), тя беше Гласът, който разкрива смисъла на молитвата, на пречистването, единствено даряващо мир на душата. Красимира Стоянова звуча и пя сюблимно, разтърсващо, като в катедрала. Музикант, глас и интелект се сляха в една избликнала от чисто сърце молба - Libera me, която почувствах като изповед - най-съкровена и озаряваща.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”