Реплика от ложата (театър), брой 12 (2936), 30 март 2018" /> Култура :: Наблюдатели :: Ах, какой пассаж!
Български  |  English

Ах, какой пассаж!

 
„Ревизорът“ от Николай В. Гогол, сценична версия, режисура и музикална среда Нина Димитрова, сценография Юлиана Войкова-Найман и Борис Далчев. Участва IV курс „Актьорство за драматичен театър“, НАТФИЗ, клас проф. Здравко Митков: Павел Емилов, Антоан Петров, Шахин Шехзен, Елица Костова, Мирела Карабанчева, Атанас Апостолов, Давид Крумов, Денис Хаят, Воил Велев, Димитр Несторов, Мартин Христов, Славена Ангелова. Представен в Сатиричния театър.
 
Става нещо в НАТФИЗ. Наскоро препоръчах влизането на телевизионни камери в учебния театър заради „Черна дупка“ на клас Иван Добчев. Сега ми се налага да го повторя по повод на студентския спектакъл, представян в Сатиричния театър.
Той ми закръгля дузината гледани „Ревизори“. Обикновено катастрофални (най-досадният, признавам, в „Комеди франсез“). Светлият ми спомен е от постановка на Симеон Димитров в Пернишкия театър около средата на 80-те – с Валентин Ганев и Георги Русев. Тя обаче съзнателно рискуваше да губи част от хумора заради посланието. Нина Димитрова не го прави.
Обилните инструкции на Гогол за тази пиеса са четени от нея с плътна вярност. В програмния си текст споменава „карикатури на хора“, но за отраженията в огледалото пред лицата на зрителите. Основният й инструмент е не карикатурата, а гротеската, пронизваща всичко на сцената. Гротеска, внимаваща да не превърне персонажите в системни злодеи, в някакви извънредни чудовища. Те са тъкмо както ги мисли Гогол: банални нищожества. Каквото нищожество в една или друга ситуация може да се окаже всеки от нас.
Гоголевите „герои“ са дребни вредители, тресящи се от страх да не бъде нарушен техният всекидневен идиотизъм, осигуряващ им уют и бранен със самоотвержена сериозност. Този страх е „ревизорът“, друсащ умовете им. Той именно придава на едно поредно нищожество, Хлестаков, трагикомични обеми. Зад неговите лъжи и безобразия не стои никакъв замисъл или единна линия: те са пряка рефлексия на траекториите, чертани от общия страх. Затова Гогол настоява, че пиесата трябва да „плете“ сама себе си, при което цялата й маса да е един-единствен възел; действието да е ход на една машина, в която никое колело да не остава бездейно.
Тази е формулата, определяща постановката на Нина Димитрова. Водена от нея, тя си позволява да съкращава текст и персонажи, както обаче и да извежда докрай състояния или линии, ограничени от автора (любопитно е да се види какво например става, ако Лука Лукич не изрони предложената му пура, а продължи да се мъчи с нея). Всичко е подчинено на единния жизнен ритъм в тази машина, в този „възел“.
Следва да се подчертаят ролите на музикалната картина и особено на декора. Състоящ се от двайсетина талпи, скачени с елементарни битови кукички, той преминава в какво ли не, давайки възможност на режисьорката да развихри сценичното си въображение, да гради обеми и измерения, за каквито на малката сцена „Методи Андонов“ не е било и сънувано. При това, Димитрова спазва желязна мяра. За разлика от други случаи, в играта с изобретенията няма елемент на самоцелност. Такава е и работата с текста. В постигнатия вариант няма „не работещи“ или работещи само за себе си думи. Словото на Гогол прозвучава колкото ясно, толкова и ударно.
Всичко това щеше да „увисне“, ако ги нямаше актьорите, завихрили спектакъла. Най-напред следва да се подчертае респектиращо добре изграденият ансамбъл. Без опити за автофаворизиране, с пълна концентрация върху общото действие. И без това да е пречка за изява на собствената артистична самостойност – от всички на сцената. На това отгоре, постановката на Димитрова им отваря възможности да демонстрират универсални актьорски способности. Те не пропускат да ги актуализират. Наистина, всеки има своята „маска“, която е достатъчно строго ограничена. В нейната рамка обаче те демонстрират психосоматична овладяност, техничност и изразителност от висока мярка. Към тях трябва да се добави мощната сценична енергия и щурата радост от играта, обземаща ги без остатък.
Една от двете сигурни проби за адекватност на всяка постановка по тази пиеса е „пиянският монолог“ на Хлестаков, подвеждал към пагубна разточителност и режисьори, и актьори. Иначе, без да пести средства, Павел Емилов съумява да се удържи, да не превърне себе си в генератор на действието, а да бъде говорител на енергиите, задавани му „отвън“, от останалите, и затова „естествен“ и „искрен“. Втората такава проба е финалният монолог на градоначалника. Той е критично място, защото е внезапно девиантен спрямо цялото: има трагичен характер. Антоан Петров изгражда този решаващ момент със зрялост, не задължително очаквана от студент. Без да подценявам никого, бих подчертал и работата на Шахин Шехзен, който, влизайки в две роли (Осип и Лука Лукич), получава по-широк обем за разгръщане.
Особено внимание заслужава обработването на женските образи. Работата е там, че Гогол, на когото „течението“ на пиесата изглежда много устремно, търси начини за неговото „забавяне“. „Женските“ диалози очевидно имат такава задача – те са някакви колелца, допълващи носещата машинария. Нина Димитрова, Елица Костова и Мирела Карабанчева намират ключ за преконструиране на така заложеното: тези сцени са станали не само ярки, но и съществени за действието.
Следва да е ясно, че съм гледал само единия от съставите (в другия Хлестаков се поема от Денис Хаят, а градоначалникът - от Шахин Шехзен). Там сигурно се появяват други нюанси и детайли, навярно не по-малко атрактивни. Здравата направа на цялото гарантира основния търсен резултат: извеждането на единственото „честно и благородно лице“ в пиесата. Според Гогол, това е „смехът, излитащ от светлата природа на човека“, от „душевния град“, наличен у всекиго сред човеците.
Заговори се, че „Ревизорът“ е светъл „пасаж“, родеещ се с ефектността на Сатиричния театър от 60-те и 70-те години. Съгласявам се с уговорка. По неволя тогавашните сатирици проблематизираха най-вече социално-политическото. Димитрова и нейните актьори искат да отидат по-надълбоко – към онова, за което настоява самият Гогол: общочовешкото.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”