Български  |  English

За щастливото скитничество

 
Николай Гочев. „Александрия II”. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2017
 
Иван Теофилов има едно чудесно „александрийско“ стихотворение, в което погледът преминава през пластове от лица, времена, светлина, спира на димящи чаши и открива смисъл и поетичност на всеки ъгъл. Навярно подобен подход е водил и Николай Гочев при съставянето на двата александрийски сборника – да търси и гледа всичко като част от кехлибарената нимба на истинската красота. На тази мисъл ме наведоха думите, които авторът каза на представянето, а по-късно това впечатление се затвърди при четенето. В ядката на разнородните като тематика текстове е дефиницията на онова, което ще нарека „достойно занимание“. На премиерата Николай Гочев постави акцент върху няколко неща, които ми се сториха важни не само за възприемането на сборника, а като стремеж на книгата. Това са „любопитството“ и „изкуството“.
В предговора към първия сборник „Александрия. Разкази за книги, хора и градове“ авторът акцентира върху „щастливото скитничество“ не само към света, но и към познанието като част от този свят. Това намерение кристализира в „любопитството“, заложено като ценно за говорещия глас и в „Александрия II“. За Николай Гочев изкуството е майсторство – възможно най-доброто „изделие“, било то като музика, изображения или думи. На представянето на сборника си Гочев говори за него не толкова като сбор от статии, написани по някакъв повод, а като за произведение на изкуството, което следва да влезе в общение с читателя, а не да го поучава. А ако желанието е не да поучаваш, а да споделяш, тогава е естествено темите да преливат от една в друга, тогава не търсиш тежестта на фразата, а ставаш довереник на образа. Епиграфът от Аристотел към „първия“ предговор „Всички хора по природа се стремят към знание“ е в сила и за втората книга; подходът към предаването на знанието в Александрия II не е дидактически.
Разбира се, могат да се откроят някои специфики, които разграничават двете книги. Първата книга, публикувана през 2002 г., гледа откъм запътеността към глобализацията, „светът без граници“ и възможните тревоги, които тази запътеност носи. При появата на втората книга Европейският съюз не просто копнее за Атинската демокрация, той – независимо дали желае или не – поразително прилича на Древна Гърция. Една от приликите е съвкупността от традиции. Античността не просто се е завърнала, тя сякаш никога не си е отивала. Не би трябвало да й обръщаме гръб, а от опита й за общност да потърсим решение на проблемите на съвременността: „...бездействието, доколкото има последствия, е действие, и следователно отказът от действие е немислим. Така че по-добре да имаме идея за добро и да действаме според нея, при това като се опираме на някакви примери от миналото. Тъй като тези примери са опит и като такива предлагат готови форми на действие, с които можем да се съобразим.“
Първата книга „пътешества“ повече чрез съответни текстове, втората си „спомня“ повече личности – колеги като Василка Тъпкова-Заимова, Богдан Богданов или интелектуалци, с които авторът „общува“, реконструирайки характера и духа им въз основа на техни публикации и творби. Такива личности са Георги Михалков, Александър Балабанов, Владимир Василев, Иван Венедиков, Петър Мутафчиев и др. отново чрез съответния корпус текстове. „Но за да се проумее характерът и духът на кой да е човек, пише Гочев, трябва да имаме възглед за характера и духа на хората изобщо (на „човека“)“. Макар че статиите са написани дистанцирано, не е трудно за читателя да разбере отношението на автора. А нерядко Гочев директно посочва конкретни позиции към съответната творба или делото на представяния. Така че статиите в сборника се характеризират не само с липсата на усложнения на мисълта (вж. рецензията на Огнян Касабов „Александрия II“: книга разговор върху хуманитарното знание“ в „Литературен вестник”), но и с прямота и еднозначност. Особено силен е респектът на автора към Стоян Михайловски и Владимир Василев.
Петата част на сборника – „Читатели на класиката“ – естествено въвежда към творчеството на Богдан Богданов, Мишел Фуко, Робърт Грейвс и др. На отделните глави в новата книга на Николай Гочев може да се гледа като на отделни читателски зали, реконструирани от изчезналата Александрийска библиотека, в които могат да бъдат открити ценни наблюдения както върху ценността на Античността, така и върху българската литературна история, върху историята на превода на класически творби (като „Антигона“), върху мястото на човека в света и мястото, което е отредил на Бога в човешкия си свят. Защото мисълта за достойното занимание, което отбелязах в началото, че стои в основата на всички текстове в „Александрия II“, бива осъществена чрез връзката с Бога.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”