Български  |  English

По-остра чувствителност

 

Какво се случва, когато се събудиш в три часа през нощта и мислите ти не могат да спрат? Какво става с живота ти, когато рутината те погълне, когато любопитството ти си зарие главата под земята и хората около теб са с едно лице? Какво? Нищо! Това е животът, казваш си. В този момент една светкавица проблясва – не разбираш дали е истинска или измислена. Тя те стряска и очарова, но по-важно е, че със светлината си ти показва нещо, загатва ти за него, предусещаш с най-примитивните си чувства, че е време да тръгнеш по пътя, в търсене на друга по-остра чувствителност.
Книгата на Мирослав Христов е точно тази светкавица. Тя осветява и търси спасение. Казва ни: време е да се родим отново, да чувстваме, да живеем, да проврем глави в небето от облаци/ и да заплачем/ да събудим за нов живот/ всички червеи, защото тук сме за малко, тук сме, за да участваме в репетиционен процес/ за преселване/ в друг свят. Също така, тя ни казва, че този свят, в който живеем, е изпълнен с чудеса: скоростта на разомагьосване на света/ е непроменлива константа. Казва ни, че светът е тайнствен, той е част от един по-голям космос, който едновременно ни плаши и привлича, но в който светлината/ върху раменете ни/ остава недокосната. Показва ни, че има спасителни ритуали, чрез които продължаваме напред: телата потърсиха нови черупки/ за уплътнение на своите липси. Успява да погледне и назад, да види страховете, да ги осъзнае, да разбере, че са станали по-високи/ слънцето е изрусило косите им, и по този начин ги обезоръжава.
Мирослав Христов поглежда отстрани, вярата му не познава граници. Наблюдава, може да види как цялото е съставено от различни елементи, пресяга се, взима това, което го впечатлява, и създава нова действителност, казва ни: да се издигнем над себе си/ като над каменен храм/ чието разрушение развеселява.
Да четеш тази книга е трудно и красиво, като да вървиш през дива гора – Гората в нас, устремен към поляна, за която само си чувал колко е красива, но си убеден, че е така. Всъщност, докато си проправяш път я създаваш, всеки ден търсим убежище все по-навътре. И когато стигнеш до нея, разбираш, че няма нищо по-красиво/ от самотата тук/ където сутрин/ щъркелите носят деца.
Мирослав Христов е художник, който бавно нанася пластове боя, създавайки картини-стихотворения, в които чувствата, желанията, мечтите, страховете, иронията, реалността и въображението се смесват по такъв начин, че не можеш ясно да ги различиш. Времето се събира в една точка. Влизайки в едно стихотворение, можеш да изпиташ едновременно несигурност и вяра, апокалипсис и надежда. И сега, както една Съвременна цивилизация/ се носи на високо технологични салове/ заслушана в тишината на непознат език, така и ние живеем в хаос, предусещайки нещо отвъд него, имаме чувството за промяна, виждаме как ловецът забрави за жертвата/ взе в ръцете оръжието/ и засвири в ла мажор и се чудим, когато това се случи, когато промяната дойде, как ще я приемем, ще можем ли да продължим, питаме се и се подготвяме за това как ще посрещнем дъжда.
А сега е време отново да заспим: навън е тихо/ намордниците на дъжда свалени.
 
Бел.ред. Думи от представянето на книгата на Мирослав Христов „Как ще посрещнем дъжда”, издание на Small Station Press, С., 2018 г. (Литературен клуб „Перото”, 23 март т.г.)
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”