Български  |  English

Безполезни ли са
големите европейски разкази?

Разговор с Херфрид Мюнклер

 
- Какво е Европа, г-н Мюнклер?
- На първо място, Европа е континент, макар и с неясни граници. Да погледнем на изток. След реформите на Петър Велики географите преместват границата до Волга и Урал. Тогава аргументацията е следната – след като там се осъществява такава модернизация, то тогава Европа ще свършва на руската западна граница.
- Днес Владимир Путин ще премести границата още по на запад.
- Да, руснаците имат различно мнение, особено ако човек възприема Европа като политически комплекс. Това е на второ място. А на трето място е разбирането на Европа като културен контекст.
- Имате предвид „Запада”?
- Имам предвид въпроса: Е ли Европа просто един ансамбъл от държави или тя се дефинира от една обща идея, тази на Просвещението? „Abendland” (Западът или в буквален превод, земята на вечерта) е сложно понятие. Лутер измисли понятието „Morgenland” (Изтокът или земята на изгрева) и затова ние наричаме неговата противоположност „Abendland”. Но от царството на залязващото слънце не идва нищо хубаво. Там живеят демоните. Ето защо всички кули на големите църкви са обърнати на запад. С цел защита.
- Подобно на гаргойлите на фасадите - онези чудовища от камък.
- Точно така. Да се самоопределяш като „Abendland” носи нещастие.
- Как човек може да събере на едно място и трите начина на възприемане на Европа? Необходим ли му е общ разказ?
- Мисля, че да. Разказът от първите дни на Общността се състои от два основни елемента: 1. да се преодолее воденето на постоянни войни; 2. да се създаде проспериращо и процъфтяващо пространство. Но това е по-скоро проект, а не наратив. Ако човек обаче се върне достатъчно назад, той ще види и историческия разказ, който стои в основата и сочи към бъдещето. Имам предвид разпадането[1] на Каролингската империя с Вердюнския договор в средата на IX век и появата на германо-френското противопоставяне, а Италия като трети политически субект. Днешният разказ за Европа започва през 1957 г. с Римските договори, с които отново се събират основните политически субекти - Франция, Италия, Германия и държавите от Бенелюкса. Греховното разделяне на континента на Западнофранкско и Източнофранкско кралство се преодоля с общите усилия на Конрад Аденауер, Шарл де Гол и Алчиде де Гаспери. Това е разказът, който имам предвид. Той може да ни помогне да превъзмогнем меркантилния дух, който се интересува единствено от следното: Плащаме ли повече от другите? Получаваме ли достатъчно? Подобно отношение постоянно излага Европа на опасност.
- Бившата германска конституционна съдийка Гертруде Любе-Волф определи големите „европейски разкази” за безполезни, сравнявайки ги с политически кич.
- Може би като конституционен съдия тя не може да възприеме добре смисъла им. Да се вярва, че е достатъчно да е налична регулаторна система, която адвокатите компетентно да могат да тълкуват, е политически наивно. Това е също толкова хитроумно, колкото коментарът на пруския крал Фридрих Вилхелм III, който, по повод една забележка на генерал-лейтенант Герхард фон Шарнхорст за любовта на хората към страната, заявява: „Всичко това е поезия”. А Шарнхорст му отговаря: „Ваше Величество, от тази поезия зависи сигурността на трона ви”. Това е епизодът, който бих желал да припомня на конституционните съдии. В крайна сметка, на такава поезия се основава Европейският проект.
- До този момент най-силната политическа поезия се предлага от националната държава. Защо?
- В националната държава се събират две понятия. Първото е „териториална държава”, което заменя „държавата като обединение на хора” и по време на Абсолютизма се утвърждава като административна система. Второто понятие е нацията като разказ за свързаността, братството и др. И двете са използвани по време на Френската революция. И както знаем - много последователно. Много след това казаха: „И ние искаме да имаме същото – по-точно, тази комбинация между регулаторна и идентификационна система, която произвежда както солидарност, така и жертвоготовност.
- Но ЕС не успява да произведе и двете.
- Точно така. Има някои, които заявяват: на нас ни е нужен разказ за „Нацията Европа”. Но за целта най-късно през деветдесетте години трябваше да се каже: „Оставаме в положението „Европа на шестте държави”. На по-късен етап могат да се включат и няколко по-малки страни, но в името на общия разказ за идентичността, проектът трябва да се ограничи до Германия, Франция, Италия и периферията. После Португалия, Испания и Гърция привличат интереса към себе си и по техен адрес се отправя следната реплика: „Те току-що се справиха с диктаторски режими – не можем да ги оставим сами.” По-късно, след разпадането на Съветския съюз, дойде ред и на Централноевропейското пространство. И при отделните преговорни кръгове за разширяването на ЕС се оказва, че трябва да се отговори на различни оперативни нужди. Тогава разказът за „Нацията Европа” изпада в забвение. Сега имаме структура, която едва се контролира.
- Като решение преговарящите предлагат Европа на различни скорости, като Германия е „приятелски настроеният хегемон”.
- Алтернативата на този вариант е продължителна агония, в която решаването на един проблем се пренася върху следващия, например, дълговата криза върху кризата с бежанците. И в двата случая това, което се прави, е да се купува време.
- Вие твърдите, че периферията приема германското надмощие, но не „въпреки”, а „заради” националсоциалистическото минало, тъй като то „укротява” страната във външнополитически план.
- Говорих за един уязвим полухегемон. Разумният и издържан начин, по който действа Ангела Меркел, отговаря на неговото описание.
- Под „разумен” какво точно имате предвид в политиката на Меркел?
- Тя крепи заедно една трудна компания, която постоянно инвестира в „common goods” (общите блага) на ЕС – в стоките на Общността. Това противоречи на теориите на империализма и особено на представата му, че съществува един централен действащ субект, който „изсмуква” останалите по покрайнините.
- Но източноевропейците, които се противопоставиха на миграционната политика, трябваше да слушат конско по въпросите на морала. Беше ли това разумно и издържано?
- Г-жа Меркел можеше да затвори германската граница през септември 2015 г., възползвайки се от Регламент „Дъблин III“. След това бежанците щяха да запушат Унгария от югоизток в един регион, в който малко преди това бе приключила една война[2]. Канцлерката спаси Европа с това, че превърна територията на Федералната република в преливник, в който да се излеят мигрантите, идващи по балканския маршрут.
- Но това бе само за кратко. Тогава отварянето на границата подейства като мощна притегателна сила.
- За да се реализира идеята, трябва да се направят три стъпки. Първата - хората идват в Германия. Втората - европейските граници се подсилват – нещо, което сравнително рано бе договорено, но отне много време, защото не всички веднага разбраха геополитическата функция на Турция. Третата - бежанците се разпределят из Европа.
- Втората стъпка едва ли може да се нарече успешна, за третата – да не говорим. Не беше ли наивно да предполагаме, че мигрантите доброволно ще се съгласят да бъдат разпределяни из територията на целия ЕС предвид огромната липса на подкрепящи институции, характерни за социалната държава?
- Проблемът е отношението на държавите от Вишеградската четворка, които казват: „Никой да не идва при нас! Разпределянето на мигрантите е въпрос на административно решение.” Но те не спират само с това.
- Говори се, че канцлерката оценява работата ви.
- Наистина ли?
- Да, четох затова преди години. Имате ли достъп до Меркел? Споделяте ли си мнения?
- Не, не. В действителност, нещата не стоят така, както ги описва философът Петер Слотердайк - от типа, че съм седял в скута й.
- Тогава ще ви попитам – от гледна точа на страничния наблюдател - как ще продължат нещата с Германия като хегемон?
- Федералната република, в която една дясна популистка партия като Алтернатива за Германия (AfD) влиза в парламента с 12.6%, ще може да прави далеч по-малко проевропейска политика в сравнение с преди.
- Човек може да чете „Новите германци” - вашата книга, която излезе през 2016 г., тъкмо като манифест срещу подобен начин на развитие на германската политика. Заедно с жена си вие описвате бежанците като национален „извор на младостта”. Във вестниците се появиха много положителни рецензии. На сайта на Amazon, обаче ...
- ... нещата звучат различно. Да, знам. Ако погледнете малко по-внимателно обаче, ще видите, че много от тези текстове са писани предварително. Ако проследим откъде идват тези интелектуални „консерви”, нишката ще ни отведе вероятно до Шнелрода (там се намира Институт за държавна политика – бел. ред.).
- Имате предвид - до десния издател Гьотц Кубичек?
- Да. Въпросните текстове са формулирани там или на подобно място. При нашите обиколки, на които сме представяли книгата си, рядко сме попадали на хора, които да изразят такива позиции. На съпругата ми и на мен ни хрумна следната идея: Германия има проблем с прииждащите бежанци и той може да се разбере само като форма на игра, в която няма значение какъв ще бъде резултатът, или като ситуация, при която всички печелят. Ние предлагаме втория вариант. Убедени сме, че бежанците могат успешно да се интегрират, стига предварително да им бъдат направени достатъчно предложения как чрез работа да задоволят жизнените си потребности. Това е големият страх на десните. Те не искат интеграция. За тях бежанците са само лост, с който искат да върнат назад 60-годишната история на гостоприемство на Германия към мигрантите. Спомнете си речта на политик като крайно десния депутат от AfD Андре Погенбург. Уве Телкамп съвсем тенденциозно разказа същата история в Дрезден.
- Вие сравнявате писателя Уве Телкамп с един радикален десен политик от Алтернатива за Германия (AFD)?
- Да, в случаите, когато става дума за нулирането на западногерманската интеграционна история.
- На какво отдавате това?
- Уве Телкамп изпитва неописуем страх от исляма.
- Но за разлика от Андре Погенбург, той не обиди нито един немски мюсюлманин.
- Разбира се. Той е твърде интелигентен, за да го направи. Но за човек като мен, който е израснал в старата Федерална република, стратегията на въпросните господа е тревожеща. Погледнете на кои автори се позовават Кубичек и неговите хора - това са десните от Ваймарската република.
- Искате да кажете, че Германия отново е заплашена да се окаже в условията на Ваймарската република?
- Да. Всеобщите настроения не могат да се сравнят с разгарящите се страсти през 1932 г., но основната причина за това е налице.
- Разумно ли е веднага да сложим етикет „радикално десен” на човек като Телкамп? Не би ли било по-добре да се насочим към разговор, в който да се опитаме да бъдем максимално лишени от емоции? Телкамп се изказа от позицията на човек с наранена гордост. Въведението му се състоеше предимно от цитати, в които западногермански политици и публицисти изразяват презрението си към Източна Германия.
- Гибелта на Ваймарската република също е свързана с накърнена гордост – спомнете си Версайския договор, загубената война. Но искам нещо дебело да подчертая: Не аз поставям Телкамп в десния ъгъл, той сам застава там и се прави на ощипана госпожица. Има нещо много нахално в това да използваш събитие с хиляди присъстващи, за да им обясниш, че в Германия няма свобода на словото. Свободата на изразяване не означава, че всички трябва да се съгласят с мнението на един човек.
- Какво смятате за перспективите за създаване на транснационално движение на националистите? Стив Банън, идеологът на предизборната кампания на Доналд Тръмп, беше в Цюрих и подхвърли подобна идея.
- О, Банън. Един провалил се политик, влязъл в ролята на силния мъж. Това може да убеди хора като г-н Роже Кьопел[3] и госпожа Алис Вайдел[4]. Транснационалните съюзи на националистите могат да просъществуват само докато са насочени срещу институции, които са на по-висше ниво, като ЕС. Стигне ли се до оперативна политика, всички се обръщат един срещу друг. В това се изразява същността на национализма.
Разговора води Марк Феликс Зерао
Берлин, Нойе Цюрхер Цайтунг, 15.03.2018
 
Херфрид Мюнклер е професор по политология в Хумболтовия университет.


[1] С Вердюнския договор тя се разпада на Западнофранкско кралство (бъдеща Франция) на Карл (Шарл) Плешиви, Източнофранско кралство (бъдеща Германия) на Людовик Немски и Лотарингия на император Лотар. Той си запазва императорската корона и получава Италия, както и ивица земя по река Рейн.
[2] Става дума за войната в бивша Югославия. Унгария на югоизток граничи с Хърватия и Сърбия.
[3] Роже Кьопел е евроскептик, член на Швейцарската народна партия.
[4] Алис Вайдел е бивш съпредседател и водач на листата на крайнодясната германска партия AFD по време на изборите през септември 2017 г.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”