Български  |  English

С проекти в двата джоба

 
- Когато през 1999 основахте с Борис Мисирков и Георги Богданов АГИТПРОП, представяла ли си си, че ще станете най-успешната продуцентска компания в международни документални копродукции?
- Надали това ни е била идеята. По-скоро усетихме, че има ниша за филми, които стъпват на добрата стара българска документална традиция на наблюдението върху чешити. Но, разбира се – с нов поглед, защото ние сме друго поколение. И се оказа, че сме познали. Някак си усетихме глад буквално в световен план – първите ни филми са излъчени по Sundance Chanel, по PBS, по CBC. Това са Канада, САЩ – пазари, на които до този момент след падането на Желязната завеса български филми не бяха стъпвали. Но с всеки нов филм почвахме отначало. Тоест, никой не ни чакаше с отворени обятия. И трябваше с огромни усилия да преодоляваме всички трудности и да се доказваме отново и отново.
- Нали „Георги и пеперудите“ (2004) на Андрей Паунов е първият ви световен успех?
- Да. Той е изобщо първият ни филм. И в този смисъл сме големи късметлии, защото първият филм ни изстреля – „Сребърният вълк“ от Амстердам е най-голямото отличие за документален филм. Най-интересното е, че всеки, който не знае, ни пожелаваше: „Хайде, следващият път да е златен“, а такъв няма. Сега имаме „Златна мечка“. (смях) Изведнъж нашите критерии и амбиции се вдигнаха.
- „Георги и пеперудите“ беше стъписващ филм – внимателно-иронично наблюдение на абсурдите наоколо. И се превърна в нещо като метафора на българската действителност.
- Те всичките ни филми са метафора по някакъв начин.
- Доколкото знам, Андрей е част от АГИТПРОП?
- Много сериозна част от историята на АГИТПРОП. Всъщност, заедно почнахме – „Георги и пеперудите“ е първи филм за всички нас. Тогава все още нямаше обучение по продуцентство. И понеже аз вече се занимавах с „бизнес“, имах фирми, някакъв опит в организацията на малка структура...
- Това беше К.Е.В.А. (Клуба за естетическо възпитание на артиста) в НАТФИЗ.
- Да. Там се и срещнахме с Андрей. С Мисирков и Богданов почнахме на шега този „бизнес“.
- Интересно, че и „Проблемът с комарите и други истории“, и „Момчето, което беше цар“ на Андрей Паунов, и „Коридор №8“ на Борис Десподов, и „Последните черноморски пирати“ на Светослав Стоянов, и „Любов и инженерство“ на Тонислав Христов, и „Цветанка“ на Юлиян Табаков се занимават с много сериозни проблеми, а са смешни филми и се гледат с лекота. Колкото и да са различни, тяхната забавност се превърна в марка на АГИТПРОП.
- Да, така е. Тази ирония, чувството за хумор отличават нашите филми. И хората започнаха да ги разпознават. Другата им отличителна черта е безкомпромисното художествено качество, киното във филма.
- Не мога да се съглася, че това е така в „Симон срещу страха“ на Георги Тенев – безобразно нарцистичен и натуралистичен филм, в който главният герой е изтикан за сметка на преекспонирането на автора.
- Не съм съгласна с теб! Наскоро имахме премиера на 22. София филм фест и именно младите зрители казаха, че им е писнало от филми за комунизма в черно и бяло и искат да открият личната гледна точка вътре, както и нюанси, където добрият не е само добър и лошият не е само лош.
- Не познавам човек, на когото да му е харесал този филм. На миналогодишния София филм фест показахте „От Кремона до Кремона“ на Мария Аверина – филм, който е по-различен от стилистиката на АГИТПРОП. Той е лежерен и фин филм за изкуството на лютиерите у нас и в Италия, за сбъдването и несбъдването на мечтите.
- Много сме щастливи с този филм. Когато Маша дойде при мен и каза „Филм за лютиери“, реагирах: „Това е абсурд. Няма как да го финансирам. Няма как да го продам“. Обаче постепенно, като започнахме да търсим и други герои, освен намерените от нея, се получи паноптикум от образи, които всъщност са пак метафора на нашето живеене, въпреки че става въпрос за този експлозивен и много потаен свят на лютиерите. Филмът се получи като картина на избора на младото поколение.
- И някак прилича на самата Маша.
- Да. Всеки филм носи характера и подхода на автора. Много уважавам това. Имам огромен респект към отговорността, с която авторите на АГИТПРОП се отнасят към работата си. Продуцентската отговорност също е ужасно голяма, но пред творческата се покланям.
- Компанията ви е известна и с това, че поддържате дебютанти, а с някои и продължавате да работите. Как провиждаш бъдещия филм през идеята, която ти се представя? Предполагам, си отрупана с проекти.
- Така е. Получавам по няколко сценария месечно, което не е малко за български продуцент. Напоследък, след „Златната мечка“ за „Не ме докосвай“, получавам и от чуждестранни колеги. На първо място ме вълнува текстът, но и кой стои зад него.
- А като са дебютанти?
- Започваме да се опознаваме. Не тръгвам да работя с някого, с когото сме се чували само по телефона. Това е процес на общо изживяване. Не е лек и трябва да знам с кого го започвам. Защото средностатистическият период на осъществяване на филмите в АГИТПРОП (вече са около 40) е четири-пет години. Тоест, това е средностатистически брак – в Европа казват, че един брак трае 5 години. (смях) Така че аз трябва да знам, че човекът, с когото се захващам, може да издържи на напрежението, успехите и разочарованията, защото пътят е труден.
- Дали юридическото, дали продуцентското ти образование помага, но ти от самото начало успяваш да привличаш и чужди копродуценти. Как го постигаш?
- Това е нишата, за която говорим. Всеки проект си има своя собствена стратегия. И нито един не прилича на другия. И е много важно да сме на една вълна с режисьора, с когото работим – как би могъл да се развие проектът, колко време ще отнеме... И ние започваме да търсим партньори. Това идва най-вече от факта, че финансирането само от България не е достатъчно, да не говорим, че ние все още трудно пробиваме на сесиите в Националния филмов център, колкото и странно да звучи. Обикновено при документалните проекти сме на последните места.
- Защо?
- Мисля, че има голям проблем в начина, по който се оценяват проектите. Не казвам нещо ново. Специално в документалните състезания нещата са много закостенели и статуквото е адски плътно. Разбира се, не се оплаквам. Тъкмо обратното – това ме мотивира да търся други стратегии и пътища. И неслучайно нашите филми са подкрепени много сериозно от чужди телевизии и партньори.
- А БНТ?
- Също, доколкото има сесии, защото те, за съжаление, все още не са достатъчно редовни. Просто искаме филмите, които произвеждаме, да са с висока художествена стойност и да им дадем шанс да бъдат видени от голяма аудитория. Всяка копродукция от самото начало вече осигурява в пъти повече зрители, отколкото, ако филмът е само български. Много от заглавията ни са финансирани от частни телевизии.
- Как се свързваш с тези хора?
- Аз съм на международния пазар. Още от самото начало. Това се учи. Първо се чувстваш абсолютно сам, но вече на третата година си част от този пазар.
- Специализирана си в документалното кино, но си спомням, че още навремето продуцира омнибус от 15 новели по случай 15-годишнината на в. „Капитал“, а една от тях – „Омлет“ на Надежда Косева – получи награда в Сънданс.
- И не само там.
- Съвсем закономерно, след триумфалния ти път в документалното кино, вече се ориентира и към пълнометражното игрално с „Безкрайната градина“ – филмов дебют на Галин Стоев, при това нискобюджетен, макар да не му личи.
- Не му личи, защото ние вложихме целия естетически потенциал, който носи нашето поколение. Отношението ни към света е вкарано в този филм и затова наистина изглежда по този начин.
- Той е много красив, много финяшки направен, но му липсва енергия. По принцип е трудно да се намерят копродукционни пари за дебютант, но ето, че ни донесе безпрецедентна 1/5 част от „Златна мечка“ за свръх радикалния дебют на румънката Адина Пинтилие „Не ме докосвай“. Как влезе в този важен и искрен филм?
- Благодаря ти, точно заради това влязох – смятам, че този филм е важен и че режисьорският му метод отваря хоризонт в езика на киното. С всички колеги от държавите, подкрепили проекта, сметнахме, че това си струва да бъде направено и заложихме нашите имена. Той беше много труден за осъществяване, направо рисков. Не навсякъде имахме одобрение. По-консервативните фондове ни отказаха. Имахме късмет с българското финансиране и всъщност, нашето участие донесе на филма подкрепата на Евроимаж. И мисля, че това, което се случи, се отблагодари на всички ни. Ето, две различни журита на Берлинале в различни групи от филми избраха „Не ме докосвай“. Това за мен е голямо доверие.
- Колко време отне създаването на този филм?
- Седем години, а самата авторка му е посветила повече. Мое задължение е този филм да стигне до публиката и да предизвика дискусия.
- Какъв беше методът на работа на Адина Пинтилие с натуршчиците?
- И с тях, и с актьорите работеше по един и същ начин – дълго време преди снимките тя общуваше с тях, даваше им задачи под формата на видеодневници, които бяха в доста широк диапазон – от невинност до крайности, за да предизвика тяхното доверие. И те сляпо й се довериха. Всъщност, участваха във филма, борейки се и със собствените си демони. Затова филмът е толкова искрен.
- Какво носи „Златна мечка“?
- Не знам, но за АГИТПРОП това е стъпка в развитието. Надявам се да ни доведе до нови територии в киноезика. Това е смисълът на работата във филмовата индустрия.
- На тазгодишния София филм фест участва и с международния документален омнибус „Окупация 1968“. Интересен е подходът към нахлуването на войските на Варшавския договор в Прага през август 1968 – потърсени са автентични участници в събитията, а всички режисьори са почти млади хора. Силно впечатление прави сблъсъкът на ценностните системи на поколенията. Какъв беше принципът в избора на режисьорите от различните страни?
- За мен е голяма чест да участвам в такъв проект и същевременно – творческо предизвикателство. Всъщност, проектът е по идея на Петер Керекеш – словашки режисьор и продуцент от унгарски произход, много голямо име в документалното кино. Известен е със своите провокации и с новия си поглед за преосмисляне на историята. Самата заявка на проекта - „окупацията от гледна точка на окупаторите“, е вече предизвикателство и това, разбира се, много ми хареса и е адекватно на нашите търсения. Оттам нататък започна трудното, защото този проект не биваше да е исторически, научнопопулярен, а трябваше да се намерят автентични истории във всяка държава. У нас Стефан Командарев е човекът, който наистина се вълнува от тази тема. Той е великолепен документалист. И заедно със Симеон Венциславов, с когото работят заедно от „Посоки“, написаха сценария. Неслучайно нашият филм е последен в омнибуса. Намирам го за безспорно признание.
- Защото само нашият герой е мъртъв, убит там.
- Той живее чрез тези нелепи паметници и в България, и в Чехия... И всъщност, филмът е за това, как можеш да бъдеш употребен от историята.
- А защо омнибусът завършва с валса „По хълмовете на Манджурия“?
- Това е решение на Петер Керекеш, който е отговорен за омнибуса и епилогът си е негов. Разбира се, това произведение е доста употребявано в киното, но мелодията му е прекрасна и дава възможност за слагане на точка.
- И от новелата „Ненужен герой“ е станал пълнометражен документален филм, който ще си живее автономен живот.
- Да, това е нашият принос. Не всички персонажи можаха да влязат в кратката новела.
- Завършила си класическата гимназия, а после – право и богословие. Какво те подтикна да се занимаваш с кино?
- Случайно влязох в киното. Не съм го планирала. Но със сигурност знаех, че адвокат няма да стана. Повлия ми артистичната група, с която общувах. Тя се разшири, когато поехме К.Е.В.А. Мечтата ни беше да го направим с култов статут като клуба във ФАМУ. И успяхме. За няколко години. И, както си мечтаехме над питиетата за кино, взе, че се случи.
- И сега какво предстои?
- В единия джоб имам няколко документални проекта, в другия – няколко игрални, но... Неотложно е да се промени Законът за филмовата индустрия в посока опростяване и даване на по-голяма свобода, но и отговорност на по-малко хора в комисиите, на хора работещи, експерти. Така също, крайно време е да отпадне квотният принцип, защото работи криво. И наистина да се финансират повече добри заглавия. Досега те бяха изключение. Мечтая си да стане обратното. Сега сякаш вече има масов консенсус за промяна.
Разговаря Геновева Димитрова
26 март 2018 г.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”