Български  |  English

Мартенски музикални дни - III

Симфонични проекции

 
Отдавна се знае, че музикалните фестивали в България са преминали на „камерен режим” поради все по-ограничените си финанси. Русенският фестивал полага усилия да проектира всяка година в програмата си симфонични и оперни творби със сътрудничеството на операта, която разполага и с оркестъра, наречен Русенска филхармония. Тази година съставът празнува 70-годишнината от основаването си и гостува на фестивала с два концерта.
Брамс програма бе предпочел големият диригент Георги Димитров, отново главен на филхармонията. Тя бе свързана с въздействието, което творчеството на Гьоте има върху младия Брамс чрез Трагичната увертюра и Рапсодията за алт, мъжки хор и оркестър – две произведения с „оцветен” в тъмни бои драматизъм. Музиката на Трагичната респектира с класическа сдържаност, която бе удържана от диригента стоически. Употребявам тази дума, защото дисциплината на фразирането и търсенето на монолитен звук в нашата оркестрова практика често се отразява на звуковата интензивност, както бе в случая. В Рапсодията Димитров имаше абсолютен съмишленик в лицето на известната ни алт певица Андреана Николова. Текстът на тази изумителна композиция е от „Зимно пътуване до Харц” - „изпълнен с ярост и гняв” (Брамс). Дълбоко експресивен прочит на екзистенциална скръб, която богатият глас на солистката предаде прочувствено, с впечатляваща култура на израза, заедно със споделящия оркестър на Димитров. Звукът на мъжкия хор бе по-скоро тембров контекст на основния вокален наратив. За мен това бе най-автентичният прочит на вечерта. Последва вторият клавирен концерт с известния френски пианист Оливие Казал, разочароващ в личното си разбиране за симфоничния обем и мащаб на творбата, което се изрази предимно в хард звук. Въпреки реално изчистената от „примеси” ансамблова гъвкавост на детайлно изработения оркестър, пианото предпочете въздействието на възможната си ударна сила в по-скоро панелно мислене за структурата, далеч от детайлизацията.
Втората програма на русенци бе посветена на Дворжак с гост-диригент финландеца Саша Мякила и солистка известната корейска пианистка Йоръм Сон. Слушах я с удоволствие миналата година в София с Концерта за пиано във фа на Гершуин. Тук тя се представи с рядко свирения клавирен концерт на чешкия класик. Странна композиция, трудна, драматургично изпитание за солист и диригент, концертът някак просветна в ръцете на пианистката, която заложи предимно на структуриращата музикалното изложение клавирна реторика, като в името на тази насоченост пожертва в някаква степен част от „аксесоарите” на многобагреното звукоизвличане, които тя фантастично владее . В своя прочит Мякила намери баланса в особения стилов микс между бетовеновски изкованата контрастност в движението на музиката и характера на тематизма, твърде сходен с най-познати жанрови образци от Шуман и Брамс. В концертния диалог с пианото оркестърът бе повече резониращ, отколкото допълващ, твърде прибран, в някаква степен лишен от енергията на тембъра, която в това произведение би допринесла за по-органично звуково общуване с пианото. Впечатлението за проблеми в оркестъра се затвърди и в Осмата симфония на Дворжак, която Мякила проведе в стандарта на общоприетото. А самата творба дава импулси за качествено звуково излъчване, очарова слуха, а красотата на мелодиите й, ефектната елегантност на ритъма, изваяните сола и тънките обрати в развитието все пак „надскочиха” несполуките в оркестъра. С други думи: текстът бе над прочита.
Сложно се създава монолитна, интензивно звучаща оркестрова формация, дори и от изпипани инструменталисти. Румънският национален оркестър е съставен от млади хора. Той е създаден от известния диригент Кристиан Мандеал (доскоро презимето му се изписваше с „я”), който напоследък гостува често в България (съвсем неотдавна, през февруари, бе пред филхармонията в София). Оркестърът има твърд, остричък звук, независимо че отделните сола звучат както трябва. От концерта им отделям ентусиазираното изпълнение на Втората румънска рапсодия на Енеску, но не и прочита на Мандеал на Втората Рахманинова симфония, която изисква друга перспектива на романтичното разгръщане. С тях свири Пламена Мангова – Лист-конфигурация с Унгарска фантазия за пиано и Втори клавирен концерт. Нейният професионален ръст й помага да овладява различни интерпретаторски идеи, да ги подчинява на личната си визия за творбите, която в случая бе скоростна и стандартна с впечатляващо бравурно присъствие.
Завършвам поредния текст за фестивала с блестящия концерт на Емил Табаков, Светлин Русев и Евгени Божанов. Всъщност, думата „блестящ” е съвсем повърхностна, недостатъчна да даде представа за дълбокото преживяване, което в различен тип музика предложиха тези изумителни музиканти (и русенци!). Бяха заедно с Фестивалния симфоничен оркестър, съставен от бивши възпитаници на русенското музикално училище, събрани от цял свят от директора на училището Мария Дуканова, и, разбира се, от директора на фестивала Ива Чавдарова. Това е оркестър-мечта за България – толкова мотивирани и интензивно музициращи музиканти са.
Русев и Божанов се събират за първи път в юношеския Концерт за пиано, цигулка и струнни от Менделсон. Чаровното творение подкупва с класическата простота в оркестъра и романтичните острови на виртуозното солиране. В търсенето на своя звуков ареал, и двамата солисти създават своеобразен „съспенс” за слушателя. Защото шоковите идеи са много, както и предизвикателствата им в шеметното преминаване от слуховата утопия към звуковата реалност, в осъществения копнеж към поразяващи сетивата различни дименсии на невероятния им инструментализъм. Текстът напусна клишето, разтвори се в неподозирани игри с щрихи, с тембри, със спиращи дъха съвместни идеи. Двамата изнесоха и съвместен рецитал на фестивала, за който ще стане дума в следващ текст.
Последва разтърсващ диригентски прочит на Седмата Бетовенова симфония, катарзисно преживяване. Следван от възхитени, мотивирани музиканти, които очевидно знаеха в какво събитие участват, Емил Табаков пресъздаде произведението с дълбок, драматичен, монолитен почерк. Симфоничното послание прониза съзнанието с пламенна изповедност, с потресаваща трагика, с финална част, която има множество определения – от „апотеоз на танца” до „вакханалия...”. Но тук това бе танц, излъчващ сякаш двусмислието на живота с начина, по който Табаков „освети” моментите, задържащи танцовия бяс, изтръгна ги като горчив коментар от щрайха... Цялото внушение бе извънредно, озарено от просветено вдъхновение. На пулта стоеше демиург с мощ и енергия. Музиката сякаш излизаше от него, ръцете с пестелива точна образност показваха всяка фибра от тъканта й. Нямаше излишен жест в личното му виждане за класическия текст, но бе толкова индивидуално, толкова цялостно! Толкова стилно и същевременно различно! Бе изпълнение, което се добавя към паметни прочити на произведението, събитие, което провокира и мисълта, че е дошъл моментът Табаков да запише следващия си интеграл – със симфониите на Бетовен.
още от автора


Мартенски музикални дни - I
Мартенски музикални дни - II
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”