на насилствената смърт" /> Култура :: Изборът на "Култура" :: Културната функция <br>на насилствената смърт
Български  |  English

Културната функция
на насилствената смърт

 
Георги Лозанов и Стоян Радев разговарят по повод пиесата на Мартин Макдона „Палачи” в театър” София”, постановка Стоян Радев
Разговорът е резултат на целенасочена Фейсбук кореспонденция в продължение на два месеца.
 
Георги Лозанов: Постави „Палачи” – за отмяната през 60-е на смъртното наказание и принудителното пенсиониране на палачите, които обаче не могат да се примирят с подобна съдба, защото са със самочувствието, че са реализирали най-висшето право на държавата – да убива. Само тя, а то значи те, имат тази свръхчовешка привилегия, накарала ги да повярват, че са по-значими от останалите, които на свой ред – представени като клиенти в кръчма, ги приемат по същия начин.
Ти точно сега постави тази пиеса на Макдона, а и той я е написал съвсем скоро – през 2015-а, което сякаш няма как да няма връзка с терористичната вълна през XXI век. Верните й бойци изпълняват в евроатлантическия свят, който се е отказал от смъртното наказание, смъртни присъди, без дори да се интересуват от вината на потърпевшите. В „Палачи” главният герой (Деян Донков), докато е палач, без колебания екзекутира човек, за когото има съмнения, че е виновен, а после, вече в пенсия, екзекутира друг, за когото няма съмнения, че е невинен. Битката между ислямския фундаментализъм, който има малко общо с Исляма, и християнската цивилизация, която е достигнала в развитието си до либералната демокрация, се оказва битка за това дали можеш да убиваш заради вяра и идеи. Шансът е на тяхна страна, защото, както показва „Палачи”, ние самите трудно се отказваме от вековно поддържаната близост между справедливост и смърт. Така че, всеки терористичен акт задочно ни обвинява в лицемерие. Особено, ако е извършен от камикадзе, когато смъртната присъда, изпълнението й и наказанието със смърт на извършителя й са „три в едно”.
Стоян Радев: В „Палачи” като че ли става ясно, че човек е склонен да убива заради свои неща – буквално. Защото последната екзекуция, извършена в домашни условия, се изпълнява от доскорошния палач Хари Уейд в опит да бъде спасена собствената му дъщеря, която може би е отвлечена. На всичкото отгоре, убийството не е съвсем умишлено – то може да бъде избегнато, но в минутите на настъпващата смърт за Хари става по-важно не състоянието на жертвата, а защитата на собственото му професионално и мъжко достойнство в словесен двубой с друг палач, появил се внезапно. Излиза, че вярата, идеите и въобще големите основания да убиваш са просто декор, зад който се крие паническият страх на всеки човек, свързан с оцеляването на него самия, на неговата кръв в продължението на рода му, просто на неговото. Управлението на този страх се превръща в политическа задача, чието решение носи ползи и на тези, които стоят на кормилото, и на другите, които се возят. Първите вкусват от благата на властта, като в замяна осигуряват на вторите възвишено алиби – наричат страха и произтичащите от него кръвопролития дълг, чест, висока служба, смисъл на живота. Така инстинктите, които биха изглеждали обидно за амбициозния замисъл на човешкия проект, получават приемлива интерпретация, от мрачен атавизъм се превръщат в светъл пример. Своето вече не принадлежи към грозния егоистично-еснафски бит, то е идеал, който придобива колективна сила като наше.
Истинското християнско послание обаче се състои точно в отказа от каквото и да било свое или наше на тази земя, в смиреното приемане на загубата тук и спасението там. Общественият договор, който стои в основата на либералната демокрация, също почива на отказ от борбата за единичното своев името на всеобхватен и твърдо отстояван от всички регламент, защитаващ личната свобода и неприкосновеност на всеки. В контекста на тези разсъждения сблъсъците с терора, които се случват през XXI век, наистина отново повдигат големия стар въпрос може ли хората да разчитат на решения, по-различни от тези, директно диктувани от познатия инстинкт. Или той отново ще се окаже единственият витален клон сред красивите, но вехнещи цветове на цивилизацията? Има ли друга перспектива? Възможна ли е друга човешка идентификация?
Георги Лозанов: Напълно възможна е, ако остане на нас двамата с теб и подобните ни. Но работата е там, че човек е „интенционално същество” – може да се състои като културен Аз само в отношението си с Другия. А през XXI век терористичните атаки, бежанската вълна, неинтегрираните общности на религиозното различие ни изправиха пред Друг, който изисква да се откажем от културната си идентичност, постигната в развитието на християнската цивилизация през XX век. Единствената, която носи името на своя Бог, но е способна да побере в собствения си хоризонт и фундаменталното му отрицание – атеизма, да даде право на индивида да избира между него и вярата, без да престава да й принадлежи.
Иисус Христос казва на учениците си: „Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу”, което в онова време означава, че дори кесарят трябва да може, както ти казваш, да се откаже от своето. Днес обаче либералната демокрация ти е осигурила всякакви права и всичко е твое, освен едно (дори за кесаря) – животът ти. Принадлежи на Бога и само на него му е дадено да го дарява и отнема. Това е необходимото условие да си част от тази цивилизация, да си в нормата й, да си нормален. В „Седемте психопата” Макдона поставя проблема така – който убива или се самоубива, е луд, което е много по-страшно от престъпник, защото няма вина и в този смисъл не може да я изкупи.
Още по-страшно е, когато се яви Друг, който вярва, че е нормално да те убие, че такава е волята на неговия бог.
Стоян Радев: Казваш, че се е появил такъв Друг, който изисква от нас да се откажем от културната идентичност, постигната в развитието на християнската цивилизация... Само че това враждебно изискване би се изпълнило, ако му се противопоставим. Обратно, ако го приемем, то само тогава бихме останали в християнската традиция, която учи на смирение с цената на мъченичество. Християнинът се моли за душите на враговете си, така спасява и собствената си душа. Знам, че подобно припомняне не е много популярно напоследък – звучи пораженчески, предателски... За съжаление, обаче, Христовият пример е такъв. Затова е наистина трудно той да бъде следван, затова и отдавна започва вътрешната подмяна на оригиналното послание, което носи една наистина възвишена идея – да смири агресивните ни нагони. Не се отказваме от тях, но сме им намерили благороден претекст.
В този смисъл известната реплика “Бог е мъртъв” може да не се тълкува като антирелигиозно изказване, а като констатация на претенцията човек да знае какво иска Господ по-добре от самия Господ. Инквизиторът в „Братя Карамазови” гони появилия се Христос, защото пречи на църковните служители да се разпореждат от негово име. Този инквизитор прилича много на онзи Друг, готов да убива по волята на своя бог, уж различен от нашия. И въобще, хората си приличат, мотивите им са твърде сходни, както и склонността им да оправдават постъпките си с волята на висши сили. Не разликите, а приликите водят до сблъсъци. И тъй като с религиозния разказ се злоупотребява прекалено много, аз смятам, че е свръх наложително да спазваме онази заповед, която гласи да не се изговаря напразно името Божие. Аз бих се върнал към тайната на живота, който, както казваш, не ни принадлежи. Да, ако запазиш респекта си към тази тайна, ако не посягаш на чудото, въобразявайки си, че имаш това право, то тогава връзката с отвъдната Божия святост (а религията е това) ще бъде налична не на думи, а наистина. Защото въпросът за смъртните присъди и убийствата е не просто молален, а екзистенциален въпрос.
Георги Лозанов: Нашият разговор, докато го точим, влезе в новините. Толкова хора, сякаш всички, на чиято общност не принадлежим, подкрепиха или поне се зарадваха, че пловдивски рентгенолог застреля в гръб ром, опитал се да обере дома му. Защитиха дори не правото му на самозащита, а правото да убива; и дори не конкретно неговото, а на всеки, стига да има сгоден случай. Българите се държаха като посетители на кръчмата в „Палачи”, чийто лидер е палачът, онзи, който извършва това, което те не смеят.
Преди Макдона обаче е Камю – неговият герой в „Чужденеца”, когато си дава сметка, че така или иначе ще умре, приема това като предварително произнесена присъда за най-тежкото възможно престъпление – убийство. И след като, така или иначе, ще бъде наказан за него със смърт, това му дава право да причини смърт. И той го прави, пък и без това времето е непоносимо топло. Правото в състояние ли е да опровергае екзистенциалната ситуация, в която пребиваваме? Не подаваме ли ръка на палача от дъното на нищото, готови да се откажем да се съпротивляваме?
Стоян Радев: За съжаление, в България правото (правораздаването) май наистина се озова на дъното и много опасно се приближи до нищото, поне такова е общото впечатление. Населението е толкова отчаяно от липсата на институционална защита, че наистина е готово да брани и дори да празнува възмездието, пък ако ще то да е резултат от смъртоносен изстрел в гърба на крадеца, произведен с незаконно притежаван пистолет. Но не знам дали разсъждението върху този случай може да има универсално измерение, защото неговата локална специфика е твърде натрапчива. Да, хората у нас са загубили надежда в цивилизованите начини да се отсъжда справедливо, защото на най-високо политическо ниво тези средства са загърбени в полза на арогантна партизанщина и скандална безотговорност по отношение на общото благо. Трудно е да се съпротивляваме на самоназначилите се палачи, когато държавата в лицето на нейните елити няма какво да предложи насреща.
И все пак, ако се върнем към по-широкия хоризонт на нашия разговор – аз по-горе казах, смъртните присъди и убийствата отварят теми, които надхвърлят собствено моралните рамки; и споменаването на героя от „Чужденецът” ми помага да изясня какво имам предвид. Именно отговорът на онтологичния въпрос в какво се състои същността на битието определя отношението на човек към смъртта и към възможността сам да я причинява. Ако екзистенцията предхожда смисъла, ако сме тук, без да знаем защо, и целеполагането е в наши ръце, то изборът на тълкуване и посока, който сами правим, започва да произвежда и морално-правните норми, регулиращи движението по пътя. Търсенето на основания за този най-важен избор е свързано както с вглеждане в самата човешка природа, така и с извръщане на погледа нагоре, нависоко, към едно отвъд, където може да стоят и задачата, и решението на житейските дела и въпроси. В това търсене се ражда и правото като опит за опровергаване на екзистенциалната ситуация, в която сме. То е благородно усилие за пораждане на смисъл, за смислено укрепване на едно красиво съзидание, чиято първопричина остава скрита. Но тъй като нито религиите, нито науките могат да предложат общовалидни аргументи и да наложат съответстващия им битиен план, след дълги периоди на пребиване в една или друга културна парадигма, хората са склонни често да решават „на своя глава”. Което, разбира се, е илюзорен израз на тяхната свобода и индивидуалност. Напротив, това „на своя глава” ги вкарва в стадото. Защото, както казва един друг герой от роман, който ми препоръча преди време (“Бляскав живот” на Грегоар Поле), в самопознанието си човек най-лесно стига до инстинкта за самоунищожение или унищожение и казва „това съм аз”. Фините (възвишени) нюанси от същността му са по-трудно видими, откриването им изисква по-голямо усилие и търпение. Агресията стои на повърхността, прошката е някъде по-дълбоко. Хората, които лесно са познали себе си, са много и много си приличат. Колкото до мен, като избор на собствена позиция, аз пак бих се обърнал към почти религиозното “не знам”, към почитането на тайната, което би ни предпазило от “добре обосновани” атентати срещу живота.
Георги Лозанов: Религията, казваш... Тя обаче, освен избавление от „естествената кръвожадност” на човека, е и най-старият начин на културната й употреба. Християнството не прави изключение, напротив. Нали именно Христос, за да бъде признат за Син Божий, първо трябваше по волята на хората да намери смъртта си, да бъде превърнат в жертва. В това отношение драматурзите обичат да се заиграват с Юда като задължителна част от образа на Спасителя и да му приписват трагическа вина.
Отвъдният глас е гласът на тукашната жертва, тя му дава трансцедентално звучене. За да може някой да ти заповяда: „Не убивай!”, преди това трябва да си го убил (може би не непременно, но във всички случаи, много помага). С тази тема Мартин Макдона се занимава в „Три билборда извън града”. Докато е жив, шериф Уилоуби няма шанс да откаже разярената майка Милдред Хейс, чиято дъщеря е изнасилена и убита, и отчаяния расист – полицай Джейсън Диксън, от жаждата за отмъщение и кръв. За сметка на това, когато се самоубива, жертва на съдбата, обществото, а и на тях двамата, предсмъртните писма, които им оставя, ги карат да се разколебаят в убийството като изход от каквото и да било. Те ги четат, когато Уилоуби вече го няма, и им действат като глас от небето, способен да изрече истини, недостъпни за живите. Очевидно е, че образът на шерифа следва от естетически премерена дистанция архетипа на Спасителя. Филмът е елегантно потвърждение на тезата на Нортъп Фрай, че всичко в християнската култура е по-близка или по-далечна интерпретация на Библията.
Стоян Радев: Така е. Без саможертва няма изкупление, няма святост и, както казваш, трансцендентално измерение. Споменах вече изключителната трудност да се следва Христовия пример. Не да се морализаторства от негово име, не да се наподобява някаква фалшива представа за обаятелното му поведение, не да се “бранят” неговите завети (в официални или хибридни войни), не да се печелят битки, сеейки смърт сред неверниците, а да се мълчи и търпи – това да е израз на сила и вяра. Да се приеме този абсурд.
И понеже такова приемане се превръща в непреодолимо предизвикателство, започва културното преработване, започва манипулацията, която води до друг абсурд, но от нисък порядък; и в това му качество – изненадващо примамлив и обединяващ масите. Не онзи на вярата, а този на нейното “смирено” утвърждаване с огън и меч, а защо не и с по-модерни оръжия, например, с ракети за масово унищожение, специално демонстрирани напоследък в анимирани презентации от един световноизвестен защитник на православието. Вместо действителен отказ от “естествената кръвожадност” на човека, нейно политическо оправдание. Вместо възможност за трансцендентално извисяване, намерение за трансконтинентално поразяване. Отново така звучат водещите новини и в тях няма нищо обнадеждаващо.
Затова за Макдона популярните фигури от първия ред не представляват интерес и той за пореден път поглежда към дълбоката провинция (Ебинг, Мисури), където се развива действието на последния му филм. Там, в състояние на своеобразна маргинална защитеност от властващите глобални настроения, конфликтните перипетии между нехайни, нечути, оскърбени, безутешни, забравени хора се превръщат в притчи, наистина близки до библейските. Защото, макар и превърната в свръх официален разказ, Библията приютява историите на публично неизкушени, малки хора, чиято роля става голяма не заради кариерно израстване на тази земя, а заради саможертва и произтичащ от нея висок отвъден статус. Така и покаялият се дребен служител на реда, който не може да изпълни професионалното си задължение приживе, посмъртно изпълнява една много по-сложна задача. Той не е успял нито да спре, нито да залови убиеца, но като че ли успява да спре инерцията на унищожението поне у тези, до които достигат неговите писма.
Въпросът е, че интерпретациите на Библията, ако приемем историята на Макдона за повече или по-малко такава, ни връщат към едно първоначално намерение, напомнят ни за оригиналното звучене на едно старо послание, но този звук се изгубва сред аплодисментите, наградите, критическите отзиви, анализите, които в крайна сметка, както името им подсказва, разпадат цялото и от частите изникват нови построения. Въобще, да се задържиш около простия смисъл се оказва не само трудно, ами и някак не пожелано. Духовният потенциал на въздържанието непрекъснато отстъпва пред бароковия размах на градежа. Малките истории бързат да станат големи, оборът да се превърне в катедрала.
Януари – март 2018 г.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”