Български  |  English

Среща след 70 години

 

1947 година. Издателство Хемус пуска в продажба „Птица над пожарищата“ – малка книжка с осем разказа/есета от Константин Константинов. Четири от тях са посветени на бомбардировките над София през 1944-а, другите четири са пресни спомени от българското село по време на евакуацията, но няколко откъса са посветени на Европа преди Втората война. Авторът (съвсем непознато име за мен) не е бил аджамия – има издадени разкази и приказки между 1920-а и 1947-а, преводач бил от руски и френски, написал два романа, единият в съавторство със Светослав Минков. Благ и сърдечен разказвач, майстор на детайла, внимателен наблюдател... (какво мога да кажа аз, като не разбирам особено от литература). Любовта към бедните будни деца му е пътеводна звезда, тревогата за бъдещето на народа преди 70 години – плашеща, надеждата след ужаса на бомбардировките – затрогваща. Защо ние, бившите отличници, не знаем нищо за този писател – очевидно класик – също е очевидно. Няма партийно пристрастие в написаното от него, едно художествено майсторство и гол хуманизъм... няма го в христоматиите. А е бил председател на Съюза на писателите през 1946-а... Народният характер, описан от Константинов, безспорно е продължение на портрета, нарисуван от Елин Пелин и Йовков, Чудомир, но е и много различен. Може сиромахомилството на Константинов да е в повече, но българинът от времето на бомбардировките е вече различен, сравнен с елинпелиновия герой. След две световни войни, окупации, евакуации, пленничества, възторзи и покруси, българинът (дори на село) вече е друг човек, много повече европеец, може би дори повече, отколкото днес. Можели сме да тръгнем в други посоки – и характерът, и самочувствието, и бъдещето българско са могли да бъдат много различни... Тук с пълна сила се изправя въпросът - а какво от доброто на онзи характер сме запазили?
2017 година. Столичната Община по своята програма Култура издава луксозен фотоалбум „Бомбардирана София“ с огромен брой автентични фотографии на разрушенията и съсипиите в резултат на англоамериканските бомбардировки. Събирателски, издателски, фотографски и авторски подвиг, извадил от забравата едно съвсем близко, документирано минало, което вече 70 години успешно забравяме. Защо забравяме близките по време събития, народни вълнения и исторически поуки, авторът Пейо Колев е обяснил в аналитичен предговор, който сам по себе си е документ за епохата, написан от мъдър и информиран разказвач. За сведение: Пейо Колев е създател и главен автор на сайта „Изгубената България“. Няма да е пресилено да кажа, че освен художник, историк и фотограф, Колев е съвършен модерен архивар, стига такова определение да не го обижда. Архивите са безценно нещо. Така двете издания, посветени на войната, се разпознаха и се прегърнаха след 70 години – седемте мирни десетилетия на нашия живот. Предговорът съдържа политически разбор на ситуацията вече от дистанцията им, от гледната точка на онова, „което стана после“. Изводите от разбора на Колев не са оптимистични.
В предговора Пейо Колев набляга на факта, че спомени на софиянци за бомбардировките направо липсват. Миналото сякаш е изтрито от столичната памет до степен, че младият Колев (син на информирани родители) направо се пита – било ли е? За мен, трийсетина години по-стар, не е така. Роден през последните дни на Войната, израснах и играх сред развалините, които албумът документира. Баща ми строго ме предупреди да не докосвам намерени играчки и особено писалки, „защото гърмят“. Имало ги е, било е, Джимо не лъже в писаниците си за вестник „Сега“. Бомбардировките присъстваха в ежедневните разговори на моето детство, моите хора са били в София и на десетоянуарската, и на Великденската бомбардировки. Нашата кооперация (на бул. „Фердинанд“, т.е. „Толбухин“ 86) е от стоманобетон, с бомбоубежище. Майка ми обаче, студентка тогава, е трябвало да дежури на покрива със задача, ако паднат запалителни бомби, да ги гаси бързо в сандъчета с пясък (покривната конструкция все пак е дървена). Питал съм я – страх ли те беше? До някое време, казва, после минава. Пък и беше много красиво нощем... Женски акъл! Тежък гранитен бордюр от ъгъла с „Раковски“ беше прелетял пет етажа над съседите и паднал в двора ни – всички тогавашни хлапета (а момчета растяха във всеки апартамент) сме го виждали. По диагонал отсреща бомбената яма (пълна с вода и през лятото) служеше за Онтарио в игрите ала Фенимор Купер... насред София. Защо го казвам? Защото донякъде противоречи на тезата – фалшифицирано минало, принудителна забрава. Може тогава такава да е била официалната линия, но преживелите онова време (всички имахме убити роднини, познати) се отличаваха с автентичен оптимизъм. И ако по-късно политиката и идеологията е смазала (та чак досега) мъжествения дух на онези ужасни времена, аз не виждам колективна вина, нито повод за остатъчен песимизъм...
Всъщност, разглеждайки албума, четейки есетата, започвам да се досещам защо „бомбардировките бяха толкова лесно забравени“. Да, хората не обичат да си спомнят лошото, но пък обичат да гледат филми за войни и за престъпления. А резултатите от войната – разрушенията - са убийствено скучни, еднообразни. След петата фотография на купчина тухли вече не ти се гледа повече. Иска ти се да видиш нещо ново, различно, нещо красиво, направено, живо... И в този смисъл е престъпление, че следите от бомбардировките вече 70 години още не са напълно заличени, какво чакаме?
Защо Марин Бодаков възложи на мен да напиша за албума на Колев и разказите на Константинов? Предполага се, че като архитект се интересувам от историята на софийското градоустройство, в която бомбардировките изиграха решаваща роля. Благодарен съм за възможността да си опресня представите за миналото на Центъра. Да преговоря мислено алтернативите за реконструкция, които тогава София е пренебрегнала. Всеки, който се занимава с градоустройство, би било добре да има албума под ръка. Браво и на Общината, и на г-жа Фандъкова. Браво на безименните фотографи, документирали това минало, на антикварите, пренесли го до нашето време... Само това да беше заслугата на Колев, пак щеше да е голяма работа. Как бихме узнали къде отиваме, ако не помним откъде идваме?
„Просто като архитект“ бих могъл да кажа твърде малко във връзка с бомбардираната София. Прави впечатление на уютен град с човешки мащаб, напълно буржоазен, но не грандомански, еклектичен, но с характер. Град, в който модерните сгради се броят на пръсти, но уличната мрежа и транспортът са на ниво. Никъде не се вижда от разрушенията да стърчи армировка – следователно, стоманобетон няма или е съвсем малко. Тухлени носещи стени има навсякъде и метални гредореди, които принципно не се различават от старите дървени. Това ще рече, че първото сериозно земетресение (като онова във Вранча) като резултат е щяло да прилича на бомбардировка (или почти). Тоест – модернизацията по някое време е била неизбежна. Втори въпрос обаче е – дали нямаше да бъде по-добре старият (търговски и буржоазен) център да бъде възстановен, а новият „социалистически“ да се изнесе на ново място, така че и двата да имат различен, но единен характер - без да го смесват и без да си пречат? 70 години по-късно изглежда безспорно, че ако новият беше в Лозенец, Слатина или Коньовица, резултатът щеше да е по-добър. Най-малкото транспортната схема щеше да е по-лесна, а силуетът на града – по-характерен.
Разглеждайки снимките, прави впечатление, че цялото разчистване на стотици разрушени постройки е извършено практически на ръка - с лопати. Освен камиони и трамвайни бордови ремаркета, не се вижда друга техника. Има един единствен багер на страница 200. И вярно, от сигурен източник знам, че Девети септември заварил София с два (2) багера. И двата били конфискувани за нуждите на Червената армия, та се наложило отечественофронтовският кмет да моли директно генерал Толбухин един да остане. Върнали го практически от гарата...
Комбинацията от автентична фотография и мъдър текст има голямо значение... за градоустройството. Есетата на Константинов, съчетани с фотоалбума и предговора на Колев, заедно имат неотразима сила. Може би само киното може да им съперничи. Дори за градостроителя не планът на улиците и изгледът на сградите са най-важните опорни точки. Все пак, по-важен е духът - манталитетът и чувствата на хората от близкото минало. Дори да не го искаме, дори да не го знаем, наследили сме ги. И много сме се променили.
Неслучайно споменах за спомените на Димитри Иванов от онези времена. Той описва как на Разсадника живеят, без да бъдат пазени, четирима военнопленници - четирима свалени американски авиатори на "летяща крепост". Живеят не зле, във всеки случай - по-добре, отколкото днешните бежанци, приютени в мирна, спокойна, сравнително сита България...
Двете, ако не най-вълнуващи, то със сигурност най-интересни снимки в албума, са на вътрешните корици - разгъвки в началото и края. И двете са фотографско постижение - като формат, обхват, рязкост, подробност - просто висок пилотаж. Представляват огромна тълпа народ около свалена "летяща крепост" някъде из шопско. Може да се различи мимиката на отделни лица, детайла на опашните кормила на самолета. Набиват се в очи стриганите глави на селянчетата - така ни стрижеха и нас, гражданчетата, десет години по-късно (за да се превърнат малко по-късно дългите коси в единствена проява на свободолюбие... какво падение)! Какво все пак е поразителното в документа? Пълното отсъствие на злорадство! Никой не ликува, не скача, не гърми във въздуха. Впечатлението е като от погребение, тук-там личи единствено любопитство. Ако бомбардировачът беше свален в наши дни - в Сърбия, в Сирия, в Ирак, в Афганистан, реакцията на местните би била различна. Може да излезе вярно написаното от Андрей Райчев в последната му книга - че ние сме добър, макар "хтоничен" народ, много различен от другите, които "довеждат до край" всяко начинание, всяко чувство.
През последните години до Столична Община и до Съюза на архитектите бяха отправени две коренно противоположни заявки на инициативни комитети. Единият - за паметник на пилотите, свалени от българската отбрана, другият - за паметник на жертвите на същите бомбардировки. И двете бяха за "идеалния център" на столицата. И двете предложения, доколкото знам, бяха тихомълком отклонени без обяснения. Не мога да кажа дали и в двата случая правилно или не, във всеки случай което и да е от четирите възможни решения би предизвикало взрив от политическо недоволство. Тук въпросът за отговорността на градоустройството спрямо националния дух и характер се явява оголен. От архитектите и техните политически настойници се иска много мъдрост за подобни решения. Не винаги я има, не винаги я е имало. Документите - свидетелства като описаните тук - играят значителна роля.
Паметта на града... е един от факторите на националното самочувствие. Гордеем ли се със своето минало, със своите родители, с направеното (или ненаправеното) от тях? Аз – да; и със сигурност паметта ме прави щастлив. Трябва ли да сме горди, че сме българи (да помним и да сме благодарни)? Както казваше Любен Дилов-син, и да не сме – все тая – никой (отвън) няма да го вземе предвид, така че всякак е по-добре да сме.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”