Български  |  English

Познатото предизвестие

 

Намирам, че Достоевски и Толстой са постъпили много стилно, като не са се срещнали приживе. Добре, че Страхов все пак не ги е запознал на онази лекция на Соловьов през 1878-а. Диалогът, който двамата провеждат върху страниците, стълкновението на идеите им, „отговорите“ (къде скрити, къде явни) – всичко това е далеч по-увлекателно от евентуалната размяна на поздрави и иронични забележки в някой салон.
Знаем, че „Възкресение“ – последният роман на Толстой – разговаря с „Престъпление и наказание“ на Достоевски. Нямам предвид само очевидните сюжетни сходства: проститутката и каещият се мъж насилник (печално актуален образ днес), Евангелието като своеобразен гарант за неговия катарзис, Сибир – вечната „изправителна“ дестинация в руската висока класика... Сравнете и двата финала:
От тази нощ за Нехлюдов започна съвсем нов живот не толкова затова, че той встъпи в нови условия на живот, а за това, че всичко, което се случи с него оттогава, получаваше за него съвсем по-друг смисъл, отколкото по-рано. Как ще свърши този нов период на живота му, ще покаже бъдещето.(„Възкресение“)
Но тук започва вече нова история, историята за постепенното обновление на човека, историята за постепенното му прераждане, постепенното му преминаване от един свят в друг, запознаването му с нова, съвсем непозната досега действителност. Това би могло да бъде тема за нов разказ – но сегашният ни разказ свърши. („Престъпление и наказание“)
Двамата говорят за едно и също, но християнството на единия е коренно различно от това на другия. Сякаш познават и обичат различен Христос. Достоевски иска да вярва, а Толстой – да знае. На Разколников Евангелието дава вяра в новия живот. На Нехлюдов дава разбиране – не е случайно, че Толстой превежда Йоановия Логос като „разбиране на живота“ – в началото, твърди графът, бе „разумение жизни“. А Достоевски открито признава, че ако истината се окаже извън Христос, той би предпочел да остане със Спасителя. Фьодор Михайлович си дава сметка, че личността на Иисус е най-високият възможен идеал, а в литературата няма по-добър герой от него. Чисто драматургично не може да съществува протагонист с по-велик (и красив) залог от това – да поеме вината на всички, цялата световна вина. Толстой пък озаглавява романа си „Възкресение“, но сам не вярва в чудеса и, без да му мигне окото, премахва Възкресението от доктрината на своето „практическо християнство“. Той би останал при истината.
И Разколников, и княз Нехлюдов „възкръсват“, увещават ни авторите, но с охота се измъкват от разказа за събитието на това възкресение и за вдъхновяващия нов живот в лоното на добродетелта. Те не знаят какво биха разказали за това. И аз нямам представа, защото като българин ми е трудно да определя позицията си спрямо нещо толкова красиво – народът ми е възпитан в профилактичен страх да не би нещо да се обърка. Поради тази причина естественото му състояние е да иска да си върже гащите. Ако Паскал беше българин, със сигурност не би сключил облог за Бога – най-много да се прецака. Защото всеки ден не е Великден.
И руските класици, и българските данъкоплатци не знаят със сигурност дали Христос е възкръснал. Тъй като руските класици са умрели, а българските данъкоплатци са полуживи, на вторите е останала привилегията да спорят по въпроса и днес. А Великден е най-подходящото време.
Когато спорът започне, не е разумно да се вслушваме много-много в аргументите на най-ревностно вярващите – например, атеистите. Техният догмат за нямането на Бог е най-радикален. По отношение на метафизичните въпроси, атеистите приличат на консерваторите – нямат усет за нюанси и им липсва въображение (с този безрадостен факт те дори се гордеят). Лекотата на битието е наистина непосилна за тях. По това време на годината атеистите са твърде заети да търсят тялото.
Институционалната религия и натежалите от злато гърди на свещениците ни също са сред последните места, където трябва да дирим истината за Възкресението. А когато се отърсим от патологията на буквализма, тя е истина достатъчно проста и – отново – красива: жестоката тайна на човешкото страдание се разгадава, освещава от Христос, за да се превърне в радостна новина за целия човешки род.
Фактологията около вестта отстъпва пред по-важното – кой е адресатът на вестта? За кого се отнася? Това е много по-значимо и от невъзпитания въпрос има ли Бог.
Новината е предназначена за мен.
Когато Толстой съветва Николай Ге да преработи изумителната си картина „Разпятие“ от „Страстният цикъл“, художникът дълго се измъчва с въпроса „Защо всъщност е нужно Разпятието?“ и стига до отговора, че то е необходимо, „за да почувствам и осъзная, че Христос е умрял за мен“. В резултат създава гениално произведение, в което мъката и смъртта тържествуват и последното, за което гледащият се сеща, е Възкресението. Това първоначално отблъскване е, разбира се, умишлено. Има нещо подобно и в „Идиот“, където Достоевски, от името на охтичавия Иполит, прави възхитително описание на картината на Холбайн „Мъртвият Христос в ковчега“ (в романа става дума за копие) – може ли при тази гледка да вярваш, че човекът ще възкръсне? И Ге, и Холбайн настояват не да ни умилят, а да ни събудят за вестта, че Христос умира за нас. Умира физически, в ужасни болки, не умира символично. Ако осъзнаем напълно колосалното значение на този факт, Възкресението става неизбежно. Когато Ге показва картината си на Толстой в Ясна поляна за втори път, писателят излиза от стаята разплакан.
Изкуството ни извежда от релсите на дребнавия спор и задава въпроса правилно. В знаменитите стихове на Бродски Богородица пита Иисус „Ти мой син ли си или мой Бог? Тоест, мъртъв или жив?“. Спасителят й отговаря „Мъртъв или жив, няма разлика, жено. Син или Бог – аз съм твой“. Ние сме част от вестта, част от отговора.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”