Български  |  English

Драмата пред запълнения лист

За най-сериозното предизвикателство в работата на преводача

 
Наричат художествения превод „изкуство на невъзможното“. И ако немалко преводачи с амбиция и опит ще разберат добре и в същината му това определение, други биха го оспорили. Какво невъзможно има в това да транспонираш текст от чужд език на своя роден, особено ако си уверен, че владееш така свободно и този на оригинала... А ако си и филолог с подходящо образование, културна грамотност и среда, благосклонна към такива изяви, дори първосигналната готовност за професионално-творческа реализация в тази област би изглеждала естествено мотивиран избор. Далеч по-сложна се оказва ситуацията, когато не белият лист, провокиращ даден автор да го запълни с мисли и образи, а изписаните страници на вече създадено произведение будят у преводача сходно усещане за безпомощност и страх от провал. Още преди да е започнал работа по преноса на текста му на своя език, илюзията, че ще постигне адекватен превод сякаш се разбива с пяната на съмнения и опасения във висок и трудно преодолим вълнолом.
 
Знаем, че за да е пълноценен, преносът на оригинала през полупропускливата мембрана на целевия език трябва да е подпомогнат от (обратна) осмоза, която да доведе до резултат с максимална концентрация на достоверност. Знаем също какво е нужно за постигането му в литературния превод и колко трудно е да се препокрият две различни вселени – на два езика и две култури, на два комплекса от традиции, специфични душевности и светоусещания, на две художествени системи... Да превеждаш, твърдят все пак мнозина, е доста по-лесно от това да съчиняваш авторски произведения и подобно схващане може да изглежда приемливо само до момента, в който преводачът не осъзнае, че се намира всъщност пред лист, също така празен, както онзи, предизвикващ у писателя първоначално творческо вцепенение. Изглежда тъй, сякаш текстът на оригинала е изчезнал, оставяйки след себе си пусто пространство, което следва да се запълни с думите на неговия автор, но предадени на езика приемник и то не само с възможно най-голяма точност, а и вдъхновено, с дълбоко вникване в сложността му и с инвенцията, задължителна за всяко изкуство. Ето как преводът преминава от възпроизвеждане на изходна творба към създаване на целева, поемайки идейните и естетическите характеристики на първата и отговорността да въздейства чрез втората върху литературата и културата на страната приемник, от която всъщност произлиза.
Преводът като съавторство винаги буди дискусии и поражда въпроси, някои от които ще повдигна тук, проблематизирайки, макар бегло, и други явления в съвременното ни общество, зависими и захранвани от качествения синхрон между оригинал и превод, но ощетявани при тяхното разминаване. А то се дължи на редица причини, чието каталогизиране и анализ, особено преди да са станали хронични, могат да доведат до разрешаване на проблеми не само в транслатологията като теория, но и на онези, които пораждат практическото създаване и рецепцията на художествени ценности, възпрепятствайки в една или друга степен успешното осъществяване на трансфера, жизнено важен за всяка социокултурна реалност. В тази връзка считам, че инициативата за организиране и провеждане на настоящата конференция[1], която предлага обмен на мнения по тъй актуална и многослойна тематика, е повече от навременна и с оглед на факта, че от две-три десетилетия ние тук изживяваме преход между две епохи и в сферата на превода. Една солидна преводаческа школа, с която България има всички основания да се гордее, закономерно остава назад във времето и трябва да предаде щафетата на нова, изграждаща се понастоящем и от която се очаква не просто да е поредна, четвърта, според мен, в новата културна история на страната ни, а еволюционно продължаваща и развиваща постиженията на предишните. При тази нормална и неизбежна смяна на поколения, все по-силно вълнува въпросът дали в национален мащаб разполагаме в достатъчна степен и на висота с професионално-творчески ресурс, с преводачески и издателски потенциал, с необходимата читателска заинтересованост и грамотност, както и с реално подобаващи на повелите на времето обществено-икономически условия. Българската преводаческа школа винаги е имала представители с големи заслуги за духовната еволюция на нацията, но, за жалост, нейният богат опит и езиково майсторство все още не са проучени с дължимото й внимание, не са научно обобщени и опазвани като наследство от миналото, достойно за влог във фондовете на бъдещето. (Необясним, вероятно далеч не само за мен, остава фактът, че за своето над четиридесетгодишно съществуване Съюзът на преводачите в България като национално отговорна организация дори не е пристъпил към реализирането на някакъв азбучник на българските преводачи, т.е. на биобиблиографски справочник с необходимите данни за дейността на тези истински труженици в полето на Словото. Техните имена са разпилени из стърнището, в каквото то все повече се превръща, лишавано от спасителната му метаморфоза в плодородна угар). Доказано фениксовата природа на българската култура засега я поддържа и отчасти съхранява, но болезнено належаща става необходимостта от нови преводи на световна класика от далечни и от нови епохи, на поезия, на книги за деца... Препревеждането поддържа живота на литературата (не става дума обаче за преиздания, днес дори рядко обозначавани като такива, а именно за нови преводи, в които са отчетени промените в езика, неговото развитие, подобрено е, така да се каже, здравословното му състояние – известно е, че не произведенията, а преводите остаряват: теоретиците в тази област им дават обикновено живот, не надхвърлящ тридесет - тридесет и пет години. (Ще ми се тук да цитирам думите на френския лексикограф Ален Ре, че езиците са два вида: болни и мъртви. Подобно на живи организми, първите могат да се лекуват и възстановяват, за разлика, естествено, от вторите…). Наистина, днешна България е сякаш една истинска Аркадия на културните инициативи и творческото слово, но дали подобно впечатление не е донякъде прибързано в своята категорична позитивност, дали не камуфлира някои парливи въпроси, които така и не намират своите отговори. Все повече се засилва, например, ценностната неуравновесеност, предизвикана от лайфстайла на постфактологичното общество, родило своя литература и съответстващо й отношение към изкуството изобщо, от ироничния и театрален, но безрезултатен хипстърски бунт срещу културния (и не само) конформизъм на институциите и, което е още по-тревожно, от ежедневната, ако не и ежечасна подмяна на фактите с метафакти или дори с антифакти, както една блажена приблизителност често изтласква днес, и то без особено усилие, ерудицията, интелектуалната съсредоточеност, прецизността и в превода, и в други форми на обществена и творческа изява. Дефицитът на истини при превода означава дефицит на достоверност, а особена острота придобива итясно свързаният с него въпрос за ролята и авторитета на преводача днес като посредник между емитента и реципиента, т.е. между писателя и читателя, без които задължителната им комуникативна връзка не би била пълноценна, а и дори осъществима.
Като дългогодишен преводач, редактор, издател с подчертана ангажираност към превода-интерпретация и културно-образователната значимост на подбора и реализацията на литературния репертоар, аз следя явленията и тенденциите в тези сфери и въз основа на преки наблюдения върху тях считам за свое задължение да се присъединя към онези, които без колебание разсейват заблудите, че споменатите трансформации, не непременно винаги негативни, но при всички положения сеизмични, не разклащат из основи парнаса на литературното творчество, уж пощадено от трусовете в медийната среда. Но преводът е и част от него, и медия с твърде широк обсег на разпространение, на въздействие почти навсякъде в Европа и света, следователно, и у нас, а оттук и безконтролният бум на „фалшиви новини“, улеснен от тъй честото елиминиране на експерти, на т. нар. fact-checkers (в конкретния случай рецензенти, редактори, специализирани критици и прочее) дава своето отражение и върху продуктите на преводаческата дейност. Правя предварителната уговорка, че засягам тази проблематика по-скоро „по допирателната“, защото тук става дума за съвкупност от проблеми, теоретични и практически по естеството си, които се постарах поне да маркирам, спестявайки инак красноречивата конкретност, а един поменик от имена и названия сигурно би лишил подобно изложение от интензивността на третирането им, заслужавана от тях.
Една визуална асоциация все пак може да се окаже полезна– за своеобразна емблема на избраната от мен тема аз предлагам не лист, празен или запълнен, а фотос на ябълка, която, въпреки своята баналност, буди цяла гама от усещания с червения си цвят и перфектна форма – усещания за свежест, сочност, наслада, жизненост, полезност, приятност и за какво ли не още. Тоест, видът й разгръща ветрило от значения и съпоставки, дори емоции, но макар наименованието на този плод на други езици да ни е добре известно – apple, Apfel, äpple (на шведски, така е и на норвежки - звучи еднакво, но се пише различно), яблоко, pomme и т.н., на нас само това на български ни въздейства с такава директна сетивност, мигновено пораждайки в съзнанието ни връзки между още предмети и явления, състояния, настроения, спомени, идиоматични изрази, които ни активизират психически, физически, ментално, разширявайки същевременно и полето на изначалното наименование – на означеното и означаващото. С изключение на българската дума за ябълка, всяка друга за същия плод на чужд език си остава – специално за нас – обособена речева единица в един или друг словник, която разбираме, без обаче тя да упражнява такъв ударен ефект върху сетивата и ума ни, без да влияе пряко върху чувствата ни. Оттук произтича силогистичното заключение, че и едно художествено произведение, пресътворено добре на български, е в състояние по подобен начин да ни стимулира чрез естетически издържания и точен превод, с умелото му възпроизвеждане на нашия език, благодарение на което се постига „ефектът на ябълката“ – осезаем, цялостен и траен. Но оттук следва също и че един хубав превод притежава заряда да преобразува езика на другия текст, на оригинала, както вече споменах мимоходом, да го препокрие с нашия, на който пък е дал шанса да се пресъздаде чрез един друг образец на чуждата литература, дори и да е написан на език, по-голям, т.е. световно по-разпространен, от българския. Казано иначе, преводачът превръща езика-приемник от платформа в писта, използва го като средство не само за репродуциране, а и за автентично сътворяване. Подобен пример дава Роман Якобсон в „Лингвистични аспекти на превода“ - позовавайки се на мнение, изказано от Бертранд Ръсел, той посочва, че никой не би разбрал какво означава думата „сирене“, ако няма практическо, т.е. вкусово понятие за нея. Якобсон подчертава обаче, че ние узнаваме какво е сирене от дефиницията на този продукт в речника така, както, без да сме опитвали амброзия, знаем чрез словесния код на понятието за каква храна/напитка и епоха става дума. Задача на преводача е, според извода на лингвиста, да изтъкне неразривната връзка между signum и signatum, т.е. между „значение“ и „означавано“, вътрешноезиковата спойка между тях, която помага и да се преодолее евентуалната непреводимост, един от крайъгълните феномени в преводаческата теория и практика, в корелацията оригинал-превод.
По-горе си послужих с образното сравнение между превода и осмозата. За да бъде тази процедура реално сполучлива обаче, трябва разтворът, филтриран чрез нея, да има еднаква концентрация от двете страни на преградата, през която минава, но едно обстоятелство твърде често го нарушава в литературата – все по-доловимата липса на равностойност между езика на оригинала и този на българския му превод, чието рязко обедняване през последните десетилетия бих сравнила с демографската криза, обричаща нацията ни на агонизиращо отмиране. С всеки изминат ден (ако има преувеличение, нека то бъде за моя сметка) ние губим по нещо ценно и невъзстановимо от нашия език, чието богатство мухлясва в остарелите речници или в масовата лексикографска конфекция, „съшивана“ с компютри, докато резервоарът на живата му вода пресъхва видимо и неспасяемо. Тук субсидиите, изпросвани от издателите главно от чужбина, не могат да помогнат и да запълнят поне отчасти вакуума, образуван от липсата на тъй важен материал, не само помощен за всякаква литературна дейност, а и съзидателен за българската реч, за приемствеността и начините на употребата й от следващи поколения. Необходима е спешната намеса на държавата и на нейните оторизирани институции, които с нужния ресурс и със специално изработена система от приоритети в тази област да забавят, ако не и изцяло да прекратят този процес на духовен упадък, чиито последици са не/предвидими - те вече сареалност.
Надявам се все пак да е станало ясно, че в своето изложение аз наблягам не върху екзотиката на непреводимото, а повече върху увреждането на преводимото, което води и до изобилието от червиви и дори гнили ябълки на нашия книжен пазар. Що се отнася до превъплъщаването на преводача в автор, за което споменах преди малко, и за това целевият текст да придобие характеристиките и функцията на изходен, предпоставка за такава метаморфоза е без съмнение адекватното качество на превода, обусловено и от параметрите на изходния текст, но зависимо - и то почти изцяло - от умението и подготовката на преводача, включваща най-напред т. нар. „студено четене“ на оригинала, лишено от емоцията и съпреживяването, инак необходими за творческото му пресъздаване. Вярно, абсолютен превод няма, защото това не би бил всъщност никакъв превод, твърди семиотикът и културолог Юрий Лотман, според когото само ако един преведен текст при препревеждането му обратно на езика на оригинала, от който вече е направен, не е идентичен с него, значи е истински, добър превод. В забележителното си есе „Задачата на преводача“ Валтер Бенямин е изразил така същността и смисъла на този релативизъм, който дава шанс на напрегнатото взаимоотношение между автора и преводача да стане сътворчество, а не подчинение или дори заробване: „Един превод се намира не както творбата вдън омагьосаната гора на езика, а е извън и пред нея, стремейки се без навлизане във вътрешността й да привлече оригинала там, до онова единствено място, където ехото от собствения му език дава отглас в произведението, създадено на другия...“[2] Спомням си и споделеното от Владимир Набоков на въпрос защо предпочита да превежда сам своите произведения от руски на английски и обратното: „Защото – гласи отговорът му – в този процес езикът-приемник разкрива нови, често неподозирани свойства, изненадваща глъбина, еластичност и вместимост за допълнителни значения и образи.“
Превеждането не е механичен пренос на думи, художествени образии текстове, а сложна и взискателна дейност, която изправя преводача пред редица трудности и предизвикателства, сигнализирани от листа – било бял, било запълнен. Сред тях е и необходимостта да се прибягва до решения за замени или творчески трансформации, налагана от различията между изходния език и този на превода. За да е оправдано и успешно тяхното извършване обаче, то трябва да отговаря на определени норми, въз основа на които преводачът избира или самизработва методите, стратегиите и техниките за интерпретиране на различни произведения, непрекъснато обновявайки и преформулирайки ги с оглед на специфичната и всъщност неповторима природа на всеки техен текст, на уникалността на поредната си интелектуално-творческа задача. В професионалната грамотност задължително влиза тънкото познаване на такива закономерности, които са предмет на общата теория на превода, като адекватност/еквивалентност, речеви и терминологични особености, компенсация, инверсия, прекомпозиция на изреченската структура, обосновани лексикални, граматически и стилистични намеси в оригинала и др., а също и възползване от дòсега на превода с други научни дисциплини и практически дейности. Така се изграждаоснова за частните теории, в чиято сфера са преводният жанр, преводният текст, изходен и целеви, аналитичното вникване в текстове от всякакви временаи пр. Дифузно общата култура и компютърната сръчност, на които разчитат повечето преводачи днес, далеч не са достатъчни за личностно-професионалното им развитие и за тяхното по-убедително представяне в онзи особен тип литературно творчество, какъвто е преводът, а и за отговорно справяне с мястото им в комуникативната верига, изграждана във всички фази на неговия процес, именно автор-преводач-читател. Както и за собствен принос в многостепенния и непрекъснат обмен на духовни ценности в глобален обхват, без който диалогът – в случая на българската литература със световната – не би могъл да прерасне в реален полилог, разгърнат в отдавна отвореното и за нея пространство на модерната цивилизация.
Американската писателка Сюзан Зонтаг бе изтъкнала значението на невидимата вътрешна азбука, на която са написани думите, съдържащи истинския смисъл и логика на текста. До тях може да се стигне само ако се познават тайните й букви, inter-letters. Но това е друга тема не с едно, а с няколко продължения.


[1] Този текст е в по-голямата си част доклад, изнесен на конференцията с тема „Преводът между конюнктурата и мисията: посттоталитарни стратегии за представяне на чужди литератури в България“, организирана от Института за литература към БАН и състояла се в края на м. октомври м.г. – б. а. 
[2] Преводът от немски език, който използвам тук, е на Венцеслав Константинов. – б. а.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”