Български  |  English

Именно на фестивала
е присъщ този патос...

Мартенски музикални дни – финал

 
Заглавието е перифраза на древен философ. Допадна ми най-вече заради думата „патос” - съответства на тазгодишното издание на фестивала „Мартенски музикални дни”, събрало познати и непознати артисти, „управлявани и съчетани” майсторски от фестивалното ръководство, в името на едно програмно равновесие, създадено по волята на добрия вкус и на традиционните параметри в музикалната култура на Русе. Може би в това е и разковничето на здравословното фестивално дълголетие.
Традиция е показването на премиерно оперно заглавие всяка година на фестивала. Изборът на новото ръководство на Русенската опера е паднал върху „Макбет” – възстановка на старозагорския спектакъл, създаден от режисьорката Нина Найденова преди 15 години заедно с тандема художници Борис Стойнов (сценограф) и Цветанка Петкова-Стойнова. В трактовката на шедьовъра на Верди Найденова е избрала за център „бесовете и обсебването”. Бесовете са „уплътнени” в трима балетисти (Стоян Фъртунов, Христо Добрев, Деян Добрев), които са непрекъснато на сцената. Движенията им, хореографски решени от Боряна Сечанова, предсказват, провиждат, коментират, подпомагат разрушителните сили, които обсебват Макбет и лейди Макбет. Сцената е въртящ се кръг-сфера, удобна за бързо променяща се визия, без излишества в отделните картини. Едрата символизация на злото в режисьорската концепция извежда основни поанти в драматургията на Шекспир-Верди, въпреки че в произведението те са очертани ясно, дори стъписващо и за този, който не е чувал за драмата на Макбет. В общи линии, режисьорската идея е удържана, на моменти потъва в излишни битови подробности при намесата на т. нар. бесове в драматичното развитие (например, поднасянето на кана с вода на лейди Макбет да си измие ръцете в сцената на сомнамбулизма). Някъде пластиката им е традиционна – от символ на злото, те се възприемат просто като танцуващи фигури. Ефектно бе решението на присъствието им при сцената с призрака на Банко, както и появата им преди всяко следващо зловещо решение на властващото семейство. Провокативен бе подходът към сцените с вещиците (великолепно изработен хор от Стелияна Димитрова –Хернани), които, „изчезвайки”, остават на сцената, но скрити в собствените си тела, като мистични неми свидетели.
За премиерата в Русе бяха поканени певци от чужбина. Баритонът Марко Кингари беше интересен повече актьорски, отколкото вокално - височините му причиняваха проблеми. Финландецът Ааро Калпела (Банко) имаше проблеми пък в центъра, където гласът звучеше неовладяно и в един само тембров регистър. За сметка на това, аржентинският тенор Фабрицио Гори (Макдъф) бе впечатляващ – глас с изпипана вокална линия в арията си Ah, la paterna mano и с подобаваща актьорска изява. За ролята на лейди Макбет Найденова бе поканила Таня Иванова, солистка на Пловдивската опера. Тя е певица с качества и покрива вокално партията. Но ролята на обсебената от идеята за властта „кървава” жена изисква различно излъчване, което Иванова просто не притежава, не е в дамския й натюрел. Вероятно по тази причина най-убедителна вокално и актьорски бе в сомнамбулната сцена.
Диригентът на премиерата, италианецът Марко Дзамбели, водеше умело спектакъла, постигна хомогенност между сцената и оркестъра, поддържаше темпоритъма и баланса в музиката. Самият оркестър бе изработен и отзивчив към диригента, който извади възможното от него за компактното прозвучаване на творбата. Мисля, че неговата работа бе най-съществена, за да е интересно проследяването на целия спектакъл.
Камерните фестивални гастроли излъчиха и два състава от Германия. Световноизвестният ensemble recherche (Фрайбург) се е посветил от 33 години на мисията да разпространява нови творби, да представя и осмисля труда на съвременния композитор. Мотото на концерта им VIVAldi re-louded съобщи, че всяка от композициите на младите Щефани Хенслер (1987), Ардиан Халими (1990), Николас фон Ритер (1986), Лиза Щрайх (1985), Саули Зиновиев (1988), Майке Зенкер (1990) и Ектор Пара (1985) е свързана по някакъв начин с темата. Към тях „изследователите” бяха добавили зрелия почерк на Драгомир Йосифов, с когото имат дълго сътрудничество и чийто стил очевидно им допада. Поканили са го да се включи в съвременната „Вивалдиана” с кратка пиеса. Впрочем, тя и тази на Лиза Щрайх ми приковаха вниманието. Пиесата на немската композиторка „Парахелии; илюзорни слънца” е звукоизобразителна. „Пиеса за Хелмут Лахенман” я нарича авторката. Написана е за виола, чело, кларинет, обой и пиано, в която ансамбълът пребивава в най-фина звукова дименсия, в преобладаващо матови дълги тонови трайности, пресичани от кратки реплики. Смълчаност и очакване, което в бавното, изискващо търпение развитие стига до екстремна фортисимо звукова блокада във високия регистър, от която изплуват омиротворяващи, възстановяващи хармонията звуци, създадени от абат Вивалди. Поетично и искрено послание! Съвсем кратката пиеса на Йосифов (световна премиера) е със заглавие 28 VII/stephansdom/1741/at.it [stretezza in petto] – четириминутна творба за състава, споменат по-горе, плюс цигулка; силно компресиран, сгъстен звуков разказ с много тонови препратки, изключителна прецизност в почерка (само майстори на съвременния звук като „решерш” могат да я прочетат така изумително). Пиесата е инспирирана от датата на опелото на Вивалди в катедралата „Св. Стефан” във Виена, легендата за 9-годишния Хайдн, който е пял на това опело, диагнозата на Вивалди „стягане на гърдите – задух”... Код след код, в комплицираната звукова материя, в която не случайно преобладава високият регистър – душата се възвисява, чува се и началото на темата-хорал на св. Антоний, върху която Хайдн пише своите вариации, преминаваща в „астматична каденца” (Йосифов) – тежко, затруднено дишане... някои идеи на автора без неговото описание не могат да се схванат. Но знаците са там, като в ex muzicis маркират момент (финален) от една артистична съдба, помагат ни да се приближим към интимния свят на предците. И вълнуват.
Гостуването на Струнния квартет „Шуман” (както и на квартет „Микеланджело”, за който писах в броя от 30 март) продължи традицията на „Мартенски музикални дни” да се представят квартетни формации от цял свят. Забележителен с чувствителността си бе прочитът им на Седмия квартет на Шостакович. Необичайно кратък спрямо обичайните дължини в музиката на класика – в три части с времетраене около десетина минути – този опус е паметник на Нина Шостакович. Изисква максимална концентрация в предаването на сгъстения музикален разказ, образен, сякаш тонов портрет. Музикантите вложиха цялото си умение в съвместното изповядване на лириката и меланхолията, което отвори музикалния текст.
Светлин Русев и Евгени Божанов се посветиха в рецитала си на френската музика. Започна Божанов с естетски съзерцателна тонова приглушеност в бавния валс на Дебюси La plus que lente. Тази пиеса сякаш е създадена за неограничената му способност да прелъстява пианото, което му отвръща с безкрайно обагрени звуци в темповата нега на пиесата. Без да спира, той премина към „Валсът” на Равел, с което открои многоликостта на жанра, широко известен със салонната си усмихнатост. Тази пиеса на Равел разкривява усмивката в гримаса на ужас, звученето придобива апокалиптична макабреност. Великолепна драматургия, като че създадена за играещия с квалитета на звуците Божанов, за фантазията на неговия слух – бяхме свидетели на неистово, смазващо преображение. Последваха две сонати за цигулка и пиано – от Равел и Дебюси, творби, които не само допускат, но сякаш изискват пределен звуков индивидуализъм от всеки в дуото. Русев е възпитан в тази традиция – потъва в нея с удоволствие. Звукът му е тънко нюансиран, извайва всеки „модул” от творбата, по-плътно или транспарентно, изкушава пианото да произведе още бои към неговия тембър. Толкова е богато, че трудно се следят всички сътворени техни компоненти, в общата им игра пластовете дори не могат да се обхванат... В Сонатата на Равел диалогът между двата инструмента – в щрихи, динамики, в отиграни дъхове, в отривистост и елегантно изтеглени линии, които веднага се пресичат – е като в театрална пиеса. В стремителното перпетуум мобиле струните на пианото и цигулката сякаш непрекъснато си сменяха местата – такава взаимност в акустичното им поведение, но и красота, която рядко се преживява. Дебюси-сонатата бе изсвирена с елегантна статика, звуковата картина се разположи като в подводие... в невероятния финес на фразирането, който Русев „задаваше”, а Божанов му отговаряше, сякаш музикалният текст се раждаше в момента. В Сонатата на Дебюси този темброво-щрихов бяс на фантазията им сякаш се удвои.Това е преживяване, което трудно се описва.
Тембровото и репертоарно разнообразие на фестивала се разгърна и през концертите на известната майсторка на ударните Татяна Колева, която доведе големия перкусионист Гордън Стаут заедно със създадения от нея Youth Percussion Pool ансамбъл, с пиеси на Франк Дзапа, Джон Кейдж – Лу Харисън, Гордън Стаут, Татяна Колева и Хари Бройер... Сформираното за случая трио Андрю Маринър (кларинет – солист на Лондонския симфоничен оркестър), Софи Дартигалонг (фагот) и Мария Принц (пиано) допълни фестивалния репертоар. От тяхната програма Сонатата за кларинет и пиано на Франсис Пуленк напомни за възможностите на импровизационния тип развитие, както и за звуковия свят на кларинета.
В последната фестивална седмица програмата отреди поредица от солови изяви на духовите инструменти. Тромпетистът Мирослав Петков, съпровождан от Мариета Петкова (и двамата живеят в Амстердам, той е соло тромпет на Концертгебау оркестър), също показа афинитет към романсовата музика с транскрипции на песни от Рахманинов, демонстрира много красивия си тон в Легенда за тромпет и пиано от Енеску, както и високата си техника в Сонатината на Жан Франсе. В концерта на ансамбъл „Тангуарда” „новото” бе присъствието на бандонеон. Не разбирам периодичното му участие.
Финалният концерт на Фестивалния оркестър, отново под палката на Емил Табаков, бе посветен на американския ХХ век – програмата бе амалгама от различните почерци на Бърнстейн, Филип Глас и Гершуин отново с избран солистичен състав: Светлин Русев и Саксофонният квартет SIGNUM в състав Блаж Кемперле (сопран), Ерик Нестлер (алт), Алан Лужар (тенор) и Гуерино Белароса (баритон). Бе и много трудна програма, с разнородни оркестрови препятствия, с две много рядко свирени композиции, от които Концертът за саксофонен квартет и оркестър, струва ми се, бе първо българско изпълнение. Впрочем, това произведение е пълно с излишни „препъни камъни”, като се има предвид ефектът. Тук най-сериозният проблем беше дългата верига от сменящи се неравноделни тактове, които някак звучаха сами за себе си в постоянното, леко досадно повторение. Има много хубаво определение за минимализма от колегата от „Ню Йоркър” Алекс Рос - това чисто американско явление е абсолютно освободено от страха, че няма да е модерно, и е инфектирано с поп-оптимизъм. Винаги се сещам за него, когато слушам минимал. Което, за щастие, не ми се случва често. Атракцията тук бяха четиримата прекрасни саксофонисти. Те не само свиреха, но и почти танцуваха, а пиесата е част от репертоара им. Не такава бе тя за фестивалния оркестър, който диригентът им Табаков я бе подготвил страхотно за възможните за фестивала два дни. И бе „извадил” от музикалния текст най-ефектните моменти.
За Серенадата си за цигулка, ударни и струнни Бърнстейн се опира на „Пир” (Симпозиум) на Платон и възхвала на любовта... Това е също комплицирана, пет частна композиция, всъщност, концерт извън мейнстрийма на американската симфо-джаз-мюзикъл традиция, по-близо до симфоника Бърнстейн. Но още със солото на цигулката в началото, което композиторът свързва със словото на Федър: „Ерос е най-древният бог и най-голямото благо за хората”, литературният източник се превръща в нейна програма. В музиката присъства неокласическият Стравински. Тук основен тембър е солиращият инструмент, който има сериозни предизвикателства. Русев ги превърна в свои предимства – с интересни смени на собствената си звукова бленда, с провокативни диалози с водачите на групи – чуден репертоарен акцент в самия край на фестивала. Абсолютната кулминация на концерта бе фантазията „Порги и Бес”, в която като оркестранти взеха участие и „СИГНУМ”, и Youth Percussion Pool. Очарованието на тази музика не е само в популярните теми и в ритъма - това ни разказа с прочита си изключителният музикант Емил Табаков, то се крие в движението на оркестъра, в добре конструираните преходи, в пропорциите на формата, в красноречивите сола, в диригентския прочит... Блестящ, изпълнен с музика финал!
Много силен бе фестивалът тази година – със смислен репертоар, с големи музиканти, с едно общество, което го прави централно събитие в града. Създава се специален музикален климат. Звучи нереално в контекста на днешна България, нали?
 
Всяка година фестивалът провежда майсторски класове – този път водени от проф. Минчо Минчев, Евгени Божанов, Софи Дартигалонг и Андрю Маринър, Татяна Колева и Гордън Стаут, Саксофонен квартет „SIGNUM” и Дарина Такова.
Към събитията на фестивала не мога да не спомена вечерта, посветена на неговия основател и дългогодишен главен диригент на Русенския оркестър Илия Темков (1923-2002), както и представянето на книгата с документи от архива на големия композитор Лазар Николов (1922 – 2005), съставена от проф. Юлиан Куюмджиев. Проведоха се в библиотеката „Любен Каравелов”. Фестивалът има и специална програма за деца, в която с удоволствие се включват неговите гостуващи солисти.
ММД получава финансова подкрепа не само от общината. Поддържа го и бизнесът в града. От многобройните дарители ще спомена само генералният спонсор Обединена българска банка и основните Инвестбанк, Мобилтел, Ирим, Монтюпе и Дунарит.
още от автора


Мартенски музикални дни - I
Мартенски музикални дни - II
Мартенски музикални дни - III
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”