Бавното четене
Недялко Славов, Камбаната. Пловдив: ИК Хермес, 2018" /> Култура :: Уроци по бавно четене :: <font size="2"><font color="#228B22"> Бавното четене </font> </font><br>Недялко Славов, <i>Камбаната</i>. Пловдив: ИК Хермес, 2018
Български  |  English

Бавното четене
Недялко Славов, Камбаната. Пловдив: ИК Хермес, 2018

„Бавното четене” е рубрика в „Библиотеката”, предаване на Българската национална телевизия за литература и книжна култура. В нея проф. Миглена Николчина и проф. Александър Кьосев разговарят по повод значима нова книга.

 
Александър Кьосев: Днес ще говорим за един сериозен писател, в някакъв смисъл жив класик, носител на всички български основни литературни награди и автор на книги, които не могат да бъдат заобиколени – Недялко Славов – и за неговия роман „Камбаната“. Когато излезе „Камбаната“, чух много добри неща от различни приятели – критици, литератори, професионалисти - и тръгнах да я чета. И я захвърлих на първата страница. Прочетох, че: „Рече безумец в сърцето си: Няма Бог.“ Това е мото, библейско мото. И аз се почувствах от безумците. Искам да кажа, че публиката вероятно може да бъде разделена на две групи - едните казват заедно с Ницше: „Бог е мъртъв“ – и това не е непременно атеизъм от глупавия вид, а нещо друго; а другите казват: „Ницше е мъртъв, подпис Бог“. Аз съм от ницшеанците. В този смисъл, тази книга ме отхвърли още с мотото си. Тя ме вкара в модуса на безумните читатели и ми забрани да чета по-нататък. И аз си казах: „Ами защо да я чета по-нататък?“; просто не ми се четеше книга, която ме отхвърля.Дълго време не я четох, докато най-накрая все пак я прочетох, макар и с яд.И тогава книгата ме спечели. Сега я смятам за много, много сериозен български роман.
Миглена Николчина: Нека продължа с няколко думи изобщо за Недялко Славов – той е поет преди всичко. Романи започна да пише и да издава от 2010 г. насам – времето на големия бум на романите. В романите му има усет за език, чувство за хумор, вкус към парадокса, интересни и неочаквани ракурси, както и една, да я наречем, метафизическа амбиция.
Александър Кьосев: Противно на очакванията да видя библейска притча (каквато този роман всъщност, в последна сметка, е, но той минава през много вътрешни романови приключения, преди да стане библейска притча), романът се оказа нещо близко до филма „Авантаж“ - сигурно си го спомнят по-старите зрители и читатели, а по-младите трябва да научат, че е имало такъв много добър филм, български. Една брутална криминална история. Без маска и без грим, в естетиката на българския тип затворнически ноар. Където на един човек, който е попаднал в затвора, му се случват чудовищни неща. В някакъв смисъл, романът така и започва, брутално - със смърт в тоалетната – и после продължава да се движи в тая посока. И по някакъв начин книгата трябва да съчетае тия две начала – едното, брутално-криминалното, и другото, библейското. Но романът се оказа дори и по-сложен, защото изискваше за своето четене и други кодове, други ключове. Например, главният герой има прякор Самурай. От една страна, това е някаква смешна народна етимология, сам-у-рая. От друга страна, отчетливо се цитира прочутият филм. И въпросният герой наистина е самурай, той брани селяните до последна капка кръв, в буквалния смисъл - както си спомняме, селяните във филма на Куросава са единствените, които печелят... А в българския роман и селяните не печелят. И това е една странна комбинация между японския пласт, библейския пласт и, да го наречем, брутално-криминалния пласт. На всичкото отгоре, както каза вече Миглена, Недялко Славов е поет, и то добър поет. И езикът на романа или по-точно - повествувателният глас, както аз предпочитам да казвам, е поетически. Той е изключително лаконичен, изключително събран и стегнат, с невероятни вътрешни обрати и находки, с думи, които те карат да мислиш много, без каквото и да е многословие. Само един пример: „Разсъмваше се и в мен разсъмна.“ Ето това е пример за езика на Недялко Славов. Аз отначало много се плашех, че това ще бъде нещо повтарящо „Калуня-каля“ – което аз въобще не харесвам и го намирам за изкуствено стилизиран фолклорно-селски роман и език. Слава Богу, това не е такъв случай. И така, в едно многопластово повествование, много дълбоко, със сложни превключвания в него; и освен това, с интересен сюжет, близък до екшън сюжета, с най-неочаквани обрати…
Миглена Николчина: Не само, че е поетичен този език, той е обикновено пречупен през перспективата на конкретния герой. Т.е. това е език, който минава през вътрешния свят на неговите персонажи. И това е едно от важните качества на неговото писане – той е майстор на това превъплъщаване. Нека кажа и това, което за мен е интересно – и на тая основа имам и някои може би не толкова възторжени коментари – в бърза последователност Недялко Славов издаде два романа – „432 херца“ през 2015-а и „Камбаната“ през 2016-а. Това не си личи веднага, но всъщност и двете заглавия имат акустична метафорика, много по-сложна в „432 херца“. Недялко Славов е интелектуален автор, той е автор с голяма култура. Ако се погледне дори към заглавията на предишните му романи, ще видим, че заиграват с европейската и световната култура, както е с „Портрет на поета като млад“, което е очевидна препратка към Джойс; или „Фаустино“... На теб ти е харесал „Камбаната“, на мен, да кажем, ми хареса малко по-малко, отколкото „432 херца“. Струва ми се, че с „Камбаната“ той се е опитал да преведе едни теми, които го занимават много и които действително са между социалната сатира, да го наречем, и влизането в някакво дъно...
Александър Кьосев: Защо това да е сатира, не е сатира. То е брутален реализъм.
Миглена Николчина: Аз не бих казала, че това е реализъм. Какво значи реализъм?
Александър Кьосев: Не е моментът да говорим тъкмо за това сега.
Миглена Николчина: Дали не е моментът това да го обсъждаме? Да се върна към това, което бях започнала да казвам – Славов го вълнуват проблеми, които са от по-общ регистър – от една страна, злото като такова; и, от друга страна, визията за метафизическа хармония. Той е последвал тези теми по различен начин в „432 херца“, където се използва една много интересна метафора; и в „Камбаната“, където метафората е преведена на един популистки регистър. Това, което ти наричаш реализъм, за мен е опит да се влезе в конюнктури на сегашния момент, на българските публики в сегашния момент. Едната, колкото и да няма общо с „Калуня-каля“, е конюнктурата на тоталния, първичен български мъжкар. Той първо прави, после мисли; обаче пък какви дълбочини има в това мислене, страхотия... Това е хайтовската линия в литературата. Това го няма в предишните романи на Недялко Славов, тук той се…
Александър Кьосев: Ама в някои „мъжкари“ наистина има дълбочини. Мъжкарят също е клише. Има мъжкари плоски и елементарни, и други…
Миглена Николчина: Говоря за нещо, което се харесва на българската аудитория. Този балканец с някаква страховита жизненост; с природна сила носи такива едни неизповедими дълбини. Хубаво. Аз не възразявам, казвам, че това е едната конюнктура, в която се влиза, първичното мъжкарство. Другата е състезанието на романа с новинарските медии. Тоест, ние тука ще надминем медиите, като покажем още по-брутално, още по-страшно, колко е зле всичко. Не казвам, че няма такива неща. Не казвам, че не е направено по един романов и художествен начин. Но е все пак навеждане по посока на популистката конюнктура. И разбира се, третата конюнктура е православието. Както сам ти каза - нещо, което го нямаше преди, стигна се до абсурда на разделение на публиките според това те дали си обменят във Фейсбук снимки на икони и цитати от Светото писание или не. Това го е нямало никога в българското културно пространство. Кой бил вярващ, колко бил вярващ, литературата е над тези неща, това не се носи като значка.
Александър Кьосев: Или встрани от тези неща, не над.
Миглена Николчина: Да кажем встрани, добре. Балзак е католик и не развява знамето на своя католицизъм на всяка страница и във всяко мото, което слага. Нито пък Достоевски пише само за православни. Ние влизаме тук в един - той не е само български, той е цивилизационен – странен етап на такива племенни разделения.
Александър Кьосев: Добре, да кажа и аз нещо. Това, което Миглена казана накрая, ми се струва много важно.
Наистина тук присъства мощна литературна култура, има и български връзки в нея. За мен това е роман, който стои в две течения на българската литература, следва две следи. Едната е на „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров, а другата е на „Антихрист“ на Емилиян Станев. Така „Камбаната“ съчетава две традиции, не само световни, а и български. И ако има деформация в реализма, хипербола и гротеска в типа реалистично изложение на опустошените от роми български села – тази деформация не е в посока сатира, а е в посока притча. Притчата също деформира, това е вече дълга тема, нямаме много време за нея. И медийните клишета могат да бъдат цитирани и повторени, но могат да бъдат провокирани и задълбочени. Аз мисля, че тук е такъв случаят. Този роман не е състезание с медиите, а е експеримент и със себе си, със самия автор, с неговия собствен глас в романа. Що се отнася до другото, до това, което Миглена нарече православна конюнктура – притчата е интересна, сложна и вълнуваща, според мен, не е конюнктурна, опитва се да каже нещо за българския свят. И в нея все пак има нещо притеснително. Преди известно време един мой приятел, режисьор, го каза така: „В България нахлува метафизично зло“. И аз много се ядосах. Защото това ми се струва лесно обяснение. Нека да оставим божието Богу; и да се занимаваме с кесаревите, т.е. светските пространства, където съществува литературата. Има много религиозни романи, но романът като жанр е светски жанр. И той има в самата си структура заложен широк, обхватенсоциологически поглед към обществото. Детайлен, внимателен, не свеждащ веднага всичко до последните библейски алегории. И в това отношение аз мисля, че този добър роман, по отношение на своята концептуалност, прави може би една лоша услуга на българското общество. Тойелементаризира проблемите му, представяйки ги като елементарна метафизична битка между доброто и злото. Аз не съм доволен от това, не ми харесва. Иначе романът е силен, хубав, той е художествено абсолютно безспорен за мен. Обаче тази елементаризираща концептуалност ме дразни и ме кара да бъда по-скоро негов дистанциран и критичен читател.
Миглена Николчина: Това беше проблемът и с „432 херца“ - и там притчата беше малко прекалено черно-бяла, но все пак…
Александър Кьосев: … така или иначе, да вкараш половината публика в категорията „безумци, е твърде агресивно.
Миглена Николчина: И да кажа също така, че да се каже, че поради ромите западат българските села, е също конюнктурно.
Александър Кьосев: Темата за ромите в романа е разработена изключително странно и сложно, отвъд политическата коректност, и заедно с това по един дълбинно християнски начин. Само това ще кажа.
Миглена Николчина: Ами тогава можем да разширим тази тема, защото аз се страхувам именно от опростителските интерпретационни схеми, в които може да попадне този роман. На балканското мъжкарство, на православието, на насилието... И четвъртата е, разбира се, че ромите са ни виновни за това, че ние не раждаме. Ами да раждаме повече.
Александър Кьосев: То и Достоевски може да бъде прочетен по този начин – така да се каже, да го сведем към разни водещи в момента идеологеми. Не е там въпросът. Ето пример защо, все пак, това са дълбоки неща, а не са клишета. Как работи с фигурата на мъжкаря? Героят, когото Миглена нарича мъжкар, вижда чапла край реката. По странни пътища се е случило така, че в неговото мъжкарско, но сантиментално сърце, чаплата е символ на нещо бяло, красиво и прекрасно. Но в следващия момент, в следващата сцена на романа, тази чапла се оказва мъртва чапла, простреляна от ловци. А когато той отива до тялото, рухнало в калта вече, изведнъж то се раздвижва: оказва се, че вече е изядено, направено е вече от червеи. Ето това е…
Миглена Николчина: Много е силно това, много силен момент…
Александър Кьосев: Той показва смъртността и „тварността“ на мъжкарството. В този смисъл, това не може да бъде наречено клише. Аз мисля, че Славов отива отвъд тия неща. И моят спор с него като мислещ човек, а не просто като религиозно-дидактичен писател, когото аз чета, засяга едноплановостта на тази метафизична схема, която трябва да подмени внимателния анализ на сложната българска действителност. Защото за мен това е подмяна.
Миглена Николчина: Която би могла, според мен, да бъде оставена върху острието на нерешимостта. Той бърза някак си да го реши. Но, в крайна сметка, това е хубав роман и Недялко Славов е добър писател. 
17 февруари 2018
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”