Реплика от ложата (театър), брой 15 (2939), 20 април 2018" /> Култура :: Наблюдатели :: Живот върху куфари
Български  |  English

Живот върху куфари

 
“Три сестри” от А. П. Чехов. Превод Маргарита Младенова. Режисьор Делян Илиев. Сценография и костюми Анна Янакиева. Музика Мира Искърова. Участват: Божана Мановска, Людмила Стоин, Преслава Георгиева, Велислав Павлов, Джована Галиарди, Румен Бечев, Атанас Найденов, Eмилия Ованесян, Асен Левов, Димитър Димитров, Никола Орешков. Родопски драматичен театър - Смолян. Гастрол в София, Младежки театър, 3 април 2018 г.
 
Куфарите са навсякъде по сцената. Отварят се като столове. Редят ги като маса. Превръщат се в легла по време на пожара. Една червена покривка е достатъчна за одеяло, с което да се завие Олга, но тя става и за покривка на масата, и за шал на Тузенбах, който го размахва иронично като пречупените крила на чайка. Така живеят тези три сестри - върху куфари. Животът им преминава в трескаво, невротично живеене. Минава в очакване всеки момент, всеки ден да ги доведе по-близо до тръгването, до мига на опаковането на куфара, до поемането към Москва. Това е също и живот, изтичащ неусетно като в театър. Куфарите се пренасят на работна количка, както влизат или излизат актьорите. Или като на гарата. Това е количката, с която Андрей ще разхожда Бобик. Хубаво е, че сценичното пространство концептуално е едновременно организирано около един елемент като куфара, но той в същото време функционира и като аксесоар, напомнящ, че това е сцена. Тоест, че всичко, което се случва, е игра, театър. (Само видимата липса на средства поставя, за жалост, отпечатък на бедност върху реализирането на инак хубавата идея да се остави сцената “гола и бедна”, докато актьорските изпълнения я превръщат в дом, лишен от всякакъв уют. Какъвто някога беше гарата в спектакъла на Стоян Камбарев.)
Това е живот на колела. Изплъзващ се, изтичащ в непрекъснатото сноване и тичане на сестрите. Спират се с пристигането на Вершинин или с влизането на Наташа в живота на Андрей. Много бързо се преминава нататък към следващата сцена, към следваща среща. Единственият постоянно присъстващ на сцената предмет е пианото. Без него животът в дома на Олга, Маша и Ирина е невъзможен. Както този на Андрей без цигулката му. Сякаш от никакъв друг предмет героите (и актьорите) нямат нужда. Всичко друго може да влезе и да излезе от куфарите. Музиката организира съществуването им, тя изговаря страстите им за разлика от скандалите, зачестяващи в къщата. Онзи, който влиза в сърцата им, влиза и чрез нея. Неслучайно Вершинин, преди да замине, за сбогуването с Маша също ще свири - на китара. Единствената, която не свири, е Наташа, но на финала, когато се е настанила най-накрая в дома им и ги е изместила, когато окончателно показва на сестрите кой е господарят на дома, тя сяда на пианото. Лопахин в женски вариант, начинаеща в изпълненията на пиано, тя им отнема и него. Накратко, музиката е структурен принцип в организация на чеховата пиеса и най-хубавото в тази постановка на младия режисьор Делян Илиев е, че е успял с най-важното: да я превърне в принцип на организация и на спектакъла си.
Особени са тези сестри. Актрисите са на възрастта, която им дава Чехов. Те колкото напомнят традицията на меланхолия и жестокост, така и се отклоняват от нея. Добре се справят актрисите: носещи днешната чувствителност, те показват едновременно познатата модна инициативност, позитивност, трескавост и решителност да започнат нещо ново, да отпътуват веднага; и в същото време - елементарност, повърхностност, неспособност или нежелание да се задълбочават в нещата. Няма го и обичайният драматизъм в отношенията на Маша (Людмила Стоин) и Вершинин (Велислав Павлов) – тук повече те напомнят любовна авантюра, която и двамата не вярват, че ще им донесе кой знае какво в бъдеще. Тя е уж активна по мъжки, но разсеяна, еманципирана и самотна жена, за която Вершинин е повече загадка, моментна привлекателна авантюра. Интересен Вершинин играе Велислав Павлов. Той е едновременно интелигентен и леко мърляв, делови, но и тихо отчаян човек, отказал се от сериозните неща. Всъщност, някога може би интересен, но застаряващ и доста безличен мъж, той снове трескаво между задълженията си и дома на сестрите, а разсъжденията му за живота след 200 години звучат като монолози, взети от другаде, като цитат от някой друг.
Развита в едно бавно и постепенно завладяване на пространството, линията Наташа-Андрей се води от нарастването на апетитите на Наташа (Джована Галиарди) за власт в дома и пропадането на Андрей (Атанас Найденов). Води се в темпо, което чудесно изразява завладяващата агресивност и простащина на този нов манталитет.
Мотивите във всяка сцена изплуват и потъват в един ритмично организиран поток на действието с повтаряемост и честота, които пораждат и особената невротичност на живеенето, и трескавото очакване да стане нещо специално, което все се изплъзва. Тъкмо тези изплуващи и заглъхващи мотиви в действието дават израз на тягата, на силата на желанията, водещи Чеховите герои. То е най-важното постижение на представлението. Пропадането и по-слабите места в някои сцени нямат решаващо значение. Защото актьорите като цяло успяват в интензивността на изпълненията си, в удържането на логиката и динамиката на ролите.
В записките си Чехов разказва, че в Русия, когато N напише добра пиеса, никой не се радва, а го дебнат дали следващата, която напише, ще е добра. Няма защо да дебнем дали “N ще напише добра пиеса”, тоест, дали следващото представление на Делян Илиев и трупата на Смолянския театър ще е така интересна и сериозна работа като дебюта му с тези “Три сестри”. Като си помисля колко режисьори и актьори са се провалили с Чеховите “Три сестри”, е добре да се каже, че това представление е всъщност добро начало за режисьора и младите актьори в трупата на театъра.
Много хубаво е, че то се появява тъкмо в Смолян. И защото актьори като Емилия Ованесян и Румен Бечев чудесно се сговарят с младите актьори и с режисьора. И защото театърът има представление, което по-големите театри, включително и софийските, би било добре да имат на сцената си. И защото тези три сестри и тяхната компания са точно на мястото си в този град, както впрочем в който и да е друг град в България: Способни и енергични млади жени, без изключителни таланти, които мразят живота си, живеят върху куфари и мечтаят всеки миг да заминат...
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”