Български  |  English

Революционери

 
Роден съм в Англия през 1948 г. – достатъчно късно, за да избегна с няколко години задължителната военна повинност, но навреме за „Бийтълс”: бях на четиринайсет, когато излязоха с “Love Me Do”. Три години по-късно видях и първите минижупи. Бях достатъчно голям да ги оценя по достойнство и достатъчно млад, за да се възползвам. Раснах във времена на охолство, сигурност и комфорт – и щом станах на двайсет, през 1968-а, го ударих на бунт. Също като мнозина деца на бейби-бума, аз бях конформист в своя неконформизъм.
Шейсетте без съмнение бяха чудно време да си млад. Всичко като че ли се променяше с невиждана скорост; светът сякаш бе доминиран от младите (статистически доказуемо наблюдение). От друга страна, поне в Англия, промяната можеше да е измамна. Като студенти ние шумно се бяхме обявили против подкрепата на лейбъристкото правителство за войната на Линдън Джонсън във Виетнам. Помня поне един такъв протест в Кеймбридж след лекция на тогавашния министър на отбраната Денис Хийли. Изпъдихме го от града заедно с колата му – един мой приятел, днес женен за висшата комисарка по външните работи на ЕС, скачаше по капака и думкаше по стъклата с все сила.
Едва след като Хейли отпраши, изведнъж осъзнахме колко късно е станало – след няколко минути щяха да сервират вечерята в колежа, а ние не искахме да я пропуснем. На връщане към града забелязах, че се нося в тръс до един униформен полицай, пратен да наблюдава тълпата. „Как мина демонстрацията, а?”, попитах го аз. Без да се впечатли от въпроса ми – сякаш беше напълно нормален, - той отвърна: „Според мен, превъзходно, сър.”
Явно Кеймбридж не беше дозрял за революция. Но и в Лондон бе същата работа: на прочутата демонстрация пред американското посолство на площад „Гросвинър” (пак за Виетнам – като много свои съвременници, аз най-лесно се палех за неправди на безброй километри от мен), притиснат между отегчен полицейски кон и някакви заграждения, аз усетих нещо топло и мокро да тече по крака ми. Слаб мехур? Кървава рана? Де такъв късмет. Една бомба с червена боя, дето трябваше да лети към посолството, се бе спукала в джоба ми.
Същата вечер трябваше да гостувам на бъдещата си тъща, немска дама с безупречно консервативни инстинкти. Надали съм разсеял скепсиса й, когато се показах на прага, покрит от колана до глезена с лепкаво червена субстанция – и без друго бе потресена да открие, че дъщеря й излиза с един от оръфаните левичари, дето само скандират „Хо, хо, Хо Ши Мин!”. Същия следобед ни бе гледала с лека погнуса по телевизията. Аз, разбира се, съжалявах единствено, че е само боя, а не кръв. Дай да дразним буржоата -épater la bourgeoisie.
За истинска революция, разбира се, човек трябваше да отиде в Париж. Като много от своите приятели и съвременници, аз отскочих там през пролетта на 1968-а да наблюдавам – да вдишвам – автентичната драма. Или поне изключително съвестно представление по оригиналния сценарий. Или – по скептичните думи на Реймон Арон, - психодрама, изпълнена на сцената, където някога се е играла автентичната пиеса. Защото в Париж наистина са се разигравали революции – всъщност, голяма част от визуалните ни асоциации с тази дума идват от нашите познания за събитията през 1789-1794 г. – тъй че понякога е трудно да направиш разлика между политика, пародия, пастиш… и представление.
От една гледна точка, всичко си беше както трябва: истински павета, истински проблеми (поне достатъчно реални за участниците), истинско насилие и понякога истински жертви. На друго ниво обаче не изглеждаше твърде сериозно: дори тогава не ми се вярваше много, че плажът е под паветата (sous les pavés la plage), а още по-малко – че една общност студенти, най-безсрамно обмислящи летните си екскурзии (насред най-интензивните демонстрации и дебати помня немалко приказки за ваканции в Куба), сериозно възнамеряват да свалят президента де Гол и неговата Пета република. И все пак, мнозина френски коментатори изглеждаха убедени в това и порядъчно нервни – нали на улиците бяха собствените им деца.
Според всички сериозни критерии, нищо толкова не се случи и ние се прибрахме по домовете си. Навремето Арон ми се струваше несправедливо високомерен – неговата вкиснатост бе провокирана от подлизурския възторг на част от неговите колеги професори, превъзнасящи блудкавите утопистки клишета на красивите си млади питомци и примиращи да се присламчат към тях. Днес бих бил склонен да споделя презрението му, но тогава ми се струваше малко пресилено. Като че ли най-много го дразнеше фактът, че всички се забавляват – при все бляскавия си ум, той не виждаше, че макар да има разлика между развлечение и революция, много истински революции са започнали на шега и със смях.
Една-две години по-късно отидох на гости на свой приятел, студент в немски университет – май че в Гьотинген. Оказа се, че в Германия думата „революция” означаваше нещо твърде различно. Никой не се забавляваше. За един англичанин всички бяха безобразно сериозни – и смущаващо вманиачени по секса. И това беше новост: английските студенти мислеха много за секс, но практикуваха учудващо малко; френските студенти бяха далеч по-активни в това отношение (както ми се струваше), но отделяха секса от политиката. Като изключим спорадичните призиви да „правим любов, а не война”, тяхната политика беше крайно – и даже абсурдно – суха и теоретична. Ролята на жените, доколкото я имаше, бе да правят кафе и да топлят леглото (и да служат за аксесоари, които да поносиш на рамо пред фоторепортерите). Нищо чудно, че скоро след това дойде времето на радикалния феминизъм.
Но в Германия сексът бе сърцето на политиката – а пък тя, общо взето, бе в сърцето на секса. Докато бях на гости на един немски студентски колектив (сякаш всичките ми познати студенти там живееха на комуни и деляха големи стари апартаменти и общи партньори), смаян открих, че връстниците ми в Бундесрепубликата наистина вярват в собствената си реторика. Обясниха ми, че лишеният от комплекси подход към случайните полови връзки бил най-добрият начин да се отърсиш от илюзиите за американския империализъм – и представлявал терапевтично очистване от нацисткото наследство на техните родители: потисната сексуалност, представяща се за националистически мачизъм.
Идеята, че един двайсетгодишен младеж в Западна Европа може да прочисти вината на родителите си, като свали от себе си (и партньора си) дрехите и задръжките – метафорично отхвърляйки символите на репресивната толерантност – беше малко съмнителна за ляв английски емпирик като мен. Какъв късмет, че антинацизмът изискваше – всъщност бе дефиниран от – серийните оргазми. Но като се замисля, кой бях аз, че да мрънкам? Студент в Кеймбридж, чиято политическа вселена опираше до почтителните полицаи и чистата съвест на една неокупирана страна победителка. Май не ми беше мястото да раздавам оценки на чуждите методи за пречистване.
Може би щях да се надувам по-малко, ако знаех повече за онова, което се случваше само на 400 км на изток. Какво говори за херметично затворения западноевропейски свят от епохата на Студената война фактът, че аз – високообразован студент по история, по произход източноевропейски евреин, свободно владеещ ред чужди езици и кръстосал половината континент – въобще не подозирах за преломните събития, които се разиграваха в Полша и Чехословакия? Революцията те влече? Ами иди в Прага – несъмнено най-вълнуващото място в Европа по това време. Или във Варшава, където моите връстници рискуваха изключване, заточение и затвор за идеите и идеалите си?
Какво говори за заблудите на май 1968фактът, че не помня в искрените ни радикални дебати и веднъж да е ставало дума за Пражката пролет, да не говорим за бунта на полските студенти. Да не бяхме тъй ограничени (четирийсет години по-късно ми е трудничко да предам колко пламенно само обсъждахме несправедливо ранния час, в който се заключваха портите на колежа), можеше да оставим и по-трайна следа. Дефакто, ние странствахме дълбоко из нощта на Културната революция в Китай, мексиканските бунтове и дори седящите стачки в Колумбийския университет. Но като изключим някой и друг надменен германец, на когото му стигаше да види у Дубчек поредния ренегат-реформатор, никой не говореше за Източна Европа.
Като погледна назад, не мога да се отърся от чувството, че сме изпуснали влака. Марксисти? Защо не отидохме във Варшава да обсъждаме последните чирепи на комунистическия ревизионизъм с великия Лешек Колаковски и неговите студенти? Бунтовници? И каква беше каузата? А цената? Дори малкото смелчаци сред познатите ми, които имаха злощастието да прекарат една вечер в ареста, обичайно се връщаха у дома за обяд. Какво знаехме за куража да изтърпиш неколкоседмични разпити из затворите на Варшава плюс присъди от една, две и три години за студенти, осмелили се да поискат нещата, които ние приемахме за даденост?
При всичките си високопарни теории за историята, ние пропуснахме да забележим една от повратните й точки. Точно в Прага и Варшава през онези летни месеци на 1968 година марксизмът заби нос в земята. Разбунтувалите се студенти на Централна Европа бяха тези, които подкопаха, дискредитираха и отхвърлиха не просто два-три паянтови комунистически режима, а самата комунистическа идея. Ако ни пукаше малко повече за съдбата на идеите, които така сладкодумно играехме, щяхме да обърнем повече внимание на действията и възгледите на онези, които бяха израснали в тяхната сянка.
Никой не трябва да се чувства виновен, задето е роден на точното време и точното място. На Запад нашето поколение имаше късмет. Ние не променихме света; по-скоро той услужливо се промени заради нас. Всичко ни се струваше възможно: за разлика от младите хора днес, ние никога не сме се съмнявали, че ще си намерим интересна работа, затова и не сме чувствали нужда да пилеем времето си с нещо толкова унизително като бизнес образование. Повечето от нас постъпиха на смислени постове в образованието или държавната администрация. Посвещавахме енергията си, за да обсъждаме кривините на света и начините да ги оправим. Протестирахме срещу нещата, които не харесвахме, и то с право. Поне в собствените си очи ние бяхме едно революционно поколение. Жалко, че пропуснахме революцията.
10 февруари 2010
 
Из Judt, Tony (2010). The Memory Chalet. London: William Heinemann.
Превод от английски Зорница Христова
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”