Български  |  English

Композиторът, който вае музиката

Проф. Стефан Драгостинов на 70 години

 
Когато малкият, 12-ина годишен Стефан Драгостинов се явил за първи път при проф. Панчо Владигеров и му изсвирил своя композиция, именитият Учител го попитал: „Защо биеш пианото”. Случката разказа проф. Драгостинов на концерта на своя клас по композиция в началото на годината. Не знам дали от този момент в съзнанието на младия музикант е започнал процес на изострена чувствителност към звука, но е знаменателен фактът, че точно това събитие е запомнено. Стефан Драгостинов е сред не многото музиканти (и като композитор, и като диригент) с тънко чувство за индивидуалността на тембъра, за красотата и нюансите на тона.
Той е световноизвестен композитор, чиито творби се изпълняват от именити солисти и формации по престижни подиуми – център „Жорж Помпиду”, Болшой театър, Варшавска есен, Московска есен, фестивал Бергамо-Бреша, музикален фестивал „Гаудеамус”... Носител е на първи награди на международни конкурси по композиция: Гаудеамус (Холандия, 1978), Щокхаузен (Италия, 1980), Grand Prix (Франция, 1982), Симон Боливар (Венецуела, 1984), Фернандо Песоа (Португалия, 1986); Голямата награда на фондация „Франция” на конкурса „Артур Онегер”, 1984 г.,за Политемпи 3. В определен период конкурсите са особено важни за него - като пролука към света, от който сме били изолирани в ония години. И, разбира се, като стимул към съвършенство - признава, че винаги точно се е прицелвал в профила, спецификата на конкурса, защото по принцип държи да е точен и ясен в това, което прави. Внимателно вслушване в творбите му показва винаги кристално ясна форма и идея. Така че, силно натоварените му емоционално творби се възприемат с лекота.
Стефан Драгостинов е отворен за всякакви жанрове, творчеството му е многообразно – от едрите симфонични платна до малката хорова миниатюра. Владее всякакви авангардни техники, които нашият век познава; използва онези от тях, които отговарят на темперамента и идеите му. А те са многообразни и органично обвързани с онова, което е отличително за таланта му: богатата звуко-темброва фантазия, протичаща във фантастична плетеница от ритмични съчетания. Тембърът е неизчерпаемо средство за изказ – и в чисто инструменталните, и в стотиците вокални творби на композитора.
Поемата за оркестър „Песента на кристала“ (1987 г.) е сред красивите примери за темброва пищност: постепенно обрастване на нежно разгърнати цветове, всеки тембър е индивидуализиран в плетеницата – до бляскави кулминации, след които звучността се разсипва в пространството. Удивителен ефект – голям симфоничен оркестър, максимални, плътни звучности и усещане за крехкост, за обреченост на ефимерната красота. Отношението към детайла е внимателно, почти любовно – така е в цялото му творчество. Той вае музиката, обемите се оформят от дискретно sotto voce, до блясък, но ненатрапчиво, вътре в себе си.
Неизчерпаемата темброва фантазия на Стефан Драгостинов намира благодатна почва в дългогодишната му работа с ансамбъла „Филип Кутев” (1974 – 1994 година). Не тя е обаче, която събужда интереса му към българската старина. В едно интервю споделя, че когато заминава да учи композиция в Ленинградската консерватория, носи със себе си като библия сборника на Васил Стоин „От Тимок до Вита”. Общуването с фолклора – с любов и страст – никога не изтлява; от Барток и Кодай, през поколенията български композитори и най-преките предходници на Драгостинов в това поле - Филип Кутев, Красимир Кюркчийски. По свой, самобитен начин, той се потапя „отвъд”, в дълбините на епоса, в търсене на неразгадан код, заложен в тембъра, ритмиката, в скритата хармония.
Двете десетилетия работа с ансамбъла „Филип Кутев” са богат опит с различни фолклорни области; разгръщат творческото му въображение по посока на различни метроритмични находки, полифонични модификации, тембри, характерни за всяка област, жанр, глас. Стотици песни създава композиторът – творческа плодовитост, която продължава особено активно след създаването на „Драгостин фолк национал” – формация, в която композиторът и диригентът Драгостинов използва майсторски възможностите на колорита, „боята” на гласовете.
Създава стотици песни, все примери за творческо отношение към битуването на фолклора в наши дни. Съзнава, че епосът, възникнал през вековете при съвсем други условия, със съвършено различни цели, днес е невъзможно да се качи на сцена в оригиналния му вид. И намира в корена му онова, което го праща в съвременността като различно художествено явление, нямащо нищо общо с шаблона на традиционната обработка. Извлякъл е заложените хармонии, които вековете са оставили скрити, възползвал се е от пищния букет на ритмите.
Удивителен е начинът, по който Стефан Драгостинов борави с формата на вокалната миниатюра. Има нюх към сюжетното разгръщане и така и най-малката песен се превръща в миниспектакъл. В „Дигу-дигу” разиграва цяла любовна интрига: с една гайда, няколко шепота като мизансцен, майсторско използване на куплетната форма (в много от песните модулирането чрез съпоставяне разнообразява куплетността и придава динамика на формата) – като градация на интригата; и разкошните гласове, които „леят” повествованието. В „Чичовите конье” и „Бела ружа” навлиза естествено и енергично в шопския хумор чрез типичния шопски лаконизъм, но и отдава задължителния дан на красивия тон (колко сладостно-бистро звучат неговите секунди!). Хумор, виц – средният дял на „Чичовите конье” е шега, закачка, особено смешна на фона на епично разтегления основен глас; отново мини комедия, преплитане на героико-епичното и битовото в марковската песен „Крали Марко” – там полифонията оформя епичното, а в средния дял безмензурната мелодия е фон на темпераментния разказ за епичната вечеря на юнака. Създава поредица от песни, преклонение пред изтънчената женствена хубост – „Галунка”, „Пеперуда”, „Айда, Недо“; личната драма в „Ибиш ага”, в „Руфинка” – какво нежно наслагване на гласове, сякаш от различни баири в Родопите, за да се обединят в края на повествованието в една хармония, всеки глас в тая тайнствена полифония е като вик; „Саракина” със съдбовния нисък регистър на темата и войнствения ритъм 8/8; сдържано съкровената молитва в „Притури се”; страшната трагедия в „Запали се Перущица”, постигната ефектно с косвен разказ за събитието, с коментарите, с извисената песен на гълъба, останал сам след запалването на града, и ужасът от цялата картина във финалната рамка „Боже, божке...” – тази драма не може да не изтръгне сълзи... Десетки малки драми, всяка със своя облик, сила на въздействие, начин на изказ – съобразен с темата, с емоционалния заряд – за всяка от тях може да се говори много.
Нагласата към сюжетно развитие е една от линиите в творчеството на Драгостинов, не само във вокалното. В чаровната „Лятна сюита” всяка от 5-те части рисува определено действие или състояние, композиторът внушава, повествува, зарейва слушателя в дълбоки езически пространства и го изтръгва от тях необикновено енергично.
„Дунавска музика” също е разказ. Според замисъла на Стефан Драгостинов - за великото преселение на българите. Романтичното повествование е изтъкано от различни „крайдунавски“ мотиви: български - от Кула, румънски, унгарски, сръбски... Мотивите се разгръщат, преплитат се, доминират един над друг. Звукът е специфичен – това са седемте тембъра – цвята от „Драгостин фолк”, които за тази творба композиторът учи на инструментално звукоизвличане. Пеене нехарактерно, имитиращо различни инструменти и музикални наречия. Драгостинов търси светове, рисува картини, самият той намира аналогия между „Дунавска музика” и „Ъндърграунд”. Мотивите се развиват, модулират, имитират – дунавските вълни, песента в таверната – със специфична атмосфера. Самият мотив от Кула се разгръща също нехарактерно – минава в двуглас, в триглас – като излизане от минало и търсене на бъдещи времеви пространства – все ярки картини, които въздействат почти визуално.
Музикологът Любен Ботушаров определя пеенето на „Драгостин фолк национал”, което разширява традиционното право напористо народно пеене, като микрофонно – на границата на автентичното народно звукоизвличане; и все пак, не нарушаващо тази автентичност. Гласът се третира инструментално, словото – многоизмерно – с разпределянето и разиграването му в различни гласове, диапазони, ритмични формати - това е важно изразно средство в много от творбите на Драгостинов. То е и в структурата на Политемпи 3, и в „Хепи мюзик” (поръчка на BBC), произведения, които заемат специално място в творчеството му. Писани по различно време (1980 и 1999 година), и двете творби показват чувствителността на композитора към ритмиката и към звука, оня особен ефект на звуков поантилизъм с едва докоснати тонове, които изплитат изумителна „виртуална“ фактура. Това е звуково и ритмично предизвикателство. „Политемпи“ е и резултат на създадения в 1978 г. от Драгостинов метод на контролирана политемпия. Специалната апаратура –фотополиметроном (дело на Илия Кожухаров), заедно с Политемпи 3, завоюват веднага признание в Европа. И в двете творби композиторът търси нови пространства в различни посоки. Той влага в „Хепи мюзик” послание към света – многообразието на внимателно и майсторски използваните изразни средства, гласовете-инструменти, словото, използвано като тембър и смисъл, за него е внушение, че човек изстрадва по собствен път бъдещото щастие, светлината, доброто, което ще донесе третото хилядолетие.
Философията на изстраданото щастие кулминира в грандиозната „Симфония на мира” по библейски текстове с католическа структура за солисти, смесен хор и оркестър, която Драгостинов пише по поръчка - по повод 80-ата годишнина на Ротари. Изпълнена е през 1985 г. по радиостанциите на САЩ. И тук, но в грандиозни мащаби, е използван похватът с „разпределянето” на словото, внушението на тембъра, диапазона, ритъма за постигането на огромно напрежение или просветление.
Противно на заглавието, което в ония години неизбежно подсказваше възторг и радост от тържество на мира над войната, симфонията е грандиозна молитва. Посланието – мирът не е просто щастливо състояние, даденост, а е път, който трябва да се изстрада. Четирите части са постепенно мъчително преодоляване, преминаване през латински и православни текстове, през един напрегнат драматичен финал, за да се избистри и възтържествува „Многая лета” и желаното умиротворение...
„Макам&Юруш” – според колоритното определение на Драгомир Йосифов, е джобното издание на Концерт за тромбон и оркестър. То е плод и на жажда за впускане в нови територии, и на оптимизма на Драгостинов. От многото значения на понятието „макам“, той избира възможността да си различен и разпознаваем. Макамът предлага огромни възможности за творчески експерименти, за смесване на различни култури през вековете, тъй като се разпростира в широки географски пространства, където битуват и християни, и не християни. И най-сетне, той влага в понятието идеята за съзиданието. Творбата е изпълнена с енергия, завладява с игрова диалогичност – забавно е сластното извиване на тромбона, дискретно коментирано от съпътстващия ансамбъл. Няма агресия в това съзидание. Втората част на този мини цикъл, Юруш, е отприщването, в което композиторът съзира връзка с природата.
Неразделна част от неговото творчество е осъществяваната вече 25 години Антология на българския фолклор – „Звукови икони на България” и „Ключът към тайнството”. В 2007 г. Международният комитет World Music в Корея удостоява проф. Стефан Драгостинов със званието World Master сред номинирани от цял свят творци – за изключителни постижения в областта на традиционната музика.
В древната традиция композиторът търси идеи и вдъхновения за съвременното изкуство. Този процес продължава.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”