Български  |  English

Страст, желание,
любов, обсебеност...

 
Тази година светът отбелязва стогодишнината от рождението на знаменития шведски кино- и театрален режисьор, писател и драматург Ингмар Бергман (1918-2007). Събитията за ознаменуването й следват едно след друго – прожекции на филми, постановки на също тъй известните му драми, препечатване на статии и интервюта от предишни години, издаване на студии и книги, посветени на неговото творчество, конференции, форуми, непрекъснато стълпотворение на колеги и почитатели от цял свят в личната му и професионално-творческа резиденция на остров Форьо в Балтийско море... България също не изостава в стремежа да разкрие богатото филмово и книжовно наследство на Бергман пред новите поколения у нас в рамките на една твърде активна рецепция, трета поред като етап през последните няколко десетилетия и предимно в областта на театъра и литературата, защото над по-широкото разпространение на филмовата му продукция все още тегне ембаргото, наложено от продуцентски и юридически фирми, от институти в Швеция и извън пределите й.
Дали защото 2018-а е година на опазването на творческото наследство в Европа или поради все по-неудържимия интерес към ценностите, които би следвало да са достояние на човечеството, а не само на шепа културни мандарини, но сега Швеция прояви голяма щедрост към многобройните почитатели и на Ингмар Бергман, като създаде условия за реален досег с творбите му в много страни на света, сред които България заема видно място. Ранните му шедьоври са отдавна известни и показвани у нас, Бергмановият фестивал през 2007 г. представи на стотици зрители и доста от по-новите му филми, някои от които – за пръв път у нас, излязоха и негови книги, а от април тук започва един истински „Бергманов маратон“, осъществен със съдействието на посолството на Швеция и на културни институции, като Шведският институт и Фондацията на името на Бергман. Те, със съдействието на НДК, Софийския университет, Българската национална филмотека, БНТ и др. организират двудневен семинар, посветен на неговата личност и творчество, прожекции на почти всички негови филми в рамките на фестивалите Киномания и „Синелибри“, които ще продължат почти до края на настоящата година, премиери на драматически творби, дискусионни форуми, срещи с видни изследователи на Бергман като критика Ян Холмберг, издал неотдавна изследване за писателското творчество на Бергман.
Предлаганият тук текст се превежда за пръв път на български език и представлява обичайното за неговия автор глъбинно вглеждане в собствената му творческа същност, неудържимото желание да се изявява и като сценарист-режисьор, и като драматург, белетрист, дори диригент...
И как се постига всичко това? Отговорът дава самият Бергман в края на своя монолог.
К
 
Монолог[1]
Преливане в нов кадър.
Едър план, който показва възрастен господин с посребрена брада. Дълго време, в пълно мълчание, той се взира в невидимата си публика. Ето, че проговаря. Личи си, че не е добър оратор.
- Откакто се помня, четенето на глас ми създава мъчнотии. Аз чета бавно, обстоятелствено. Опитам ли да увелича темпото, тутакси всичко се обърква и загубвам нишката. По страниците започват да се гонят откъслечни мисли и чувства и се виждам принуден да започна от самото начало. Впрочем, струва ми се, че чета със скорост, близка до тази, с която се декламира. Прочитът на роман от триста страници ми отнема шест седмици при условие, че му отделям един час дневно. За една „нормална“ драма (според моите разбирания) ми трябват една-две седмици. За Шекспировите – повече.
Но това далеч не е най-лошото.
Има текстове, които не съм в състояние да разбера, въпреки че са преведени на родния ми език. Ще ви дам един пример. Помъчих се да прочета биографията на Троцки от Ернст Дойч - обзеха ме яд и униние, защото смисълът на вложените в текста послания ми убягваше. С Петер Вайс сме приятели. Режисирал съм неговата оратория[2] „Следствието“. Но книгата му „Естетика на съпротивата“ си остана за мен непревземаема крепост, въпреки редица опити. На места Бото Щраус е неразбираем и в оригинал, и в прекрасен превод. Но като драматург никога не ме е затруднявал. Доволно плувам в свои води сред съчетания от букви, изречения, реплики и сцени, които - подобно на музиката - говорят на моята интуиция.
Когато все пак ми се наложи да чета на глас пред публика, звуча монотонно, езикът ми се преплита, непрекъснато греша. И винаги е било така, макар че баба ми (по майка) ме посвети в изкуството на четенето, когато бях на пет годинки.
За сметка на това, четенето винаги ми е доставяло огромна наслада. Библиотеките, книжарниците, новите книги, старите овехтели томове, непознатите, а и до болка познатите пиеси излъчват за мен притегателна сила, граничеща с магия. И тогава се питам: „Витгенщайн“ или „Лакан“. А след две страници - безпомощност и яд: „Да не би да страдам от някое сериозно когнитивно нарушение, какво ми има?“
Но бавното четене си има своите предимства в професионално отношение. Докато с мъка навлизам в някоя пиеса, аз кристално ясно виждам и чувам „пресъществените“[3] слова. Обикновено решавам дали ще поставя текста още при първия сблъсък. Просто знам, че това е моята пиеса, дори да съдържа гранитен блок от неразрешими проблеми.
И през ум не ми минаваше да взема перото и да пиша - било то поезия или проза. Нещата се обърнаха през лятото на 1940 година, след като дълго време бях водил мъчително съществуване. През септември ми се предостави възможност да се изтръгна от стоманените щипци на депресията и на действителността. Настаних се в една мансарда в лятната къща на родителите на майка ми в Даларна[4]. След като безброй пъти преброждах пейзажа на детството, светлината и ароматите му, се залових да записвам думите си на хартия. Усещането бе невероятно! Зарядът от желание детонираше тъй безшумно и безобидно! За има-няма два месеца съчиних дванадесет пиеси. Един от тези драматургични опити се игра в Студентския театър. Пиесата бе, меко казано, безочливо плагиатство на Стриндберговата творба „Каспер и последния ден на Сирница“. Но постановката на сцената на Студентския дом пожъна успех. На свой ред, това доведе до назначението ми като сценарист „черноработник“ в „Свенск Филминдустри“. Бяхме шестима роби, всеки от нас си имаше собствено кътче с бюро и телефон горе, под покрива на сградата на киностудията. Наш шеф и ментор беше Стина Бергман, вдовицата на Ялмар Бергман[5]. Служебните ни задължения се състояха в това (от девет до пет) да преработваме, да допълваме, да „прочистваме“ и евентуално дори да създаваме собствени сценарии. Потреблението беше чудовищно. Компанията произвеждаше двайсет и пет филма годишно. Едва нищожна част от значителното количество произведени сценарии се заснемаше. Същевременно продължавах да пиша пиеси. Някои бяха издадени в книга, други – поставени на сцена.
Като цяло, пожънах унищожителни критики. Научих, че съм бил даровит режисьор, но отчайващо бездарен писател. След като прегледах оцелелите остатъци от драматургическото си творчество, аз съм склонен да отдам право на критиците. Моите кумири бяха Стриндберг, когото започнах да поглъщам на дванайсетгодишна възраст, и Ялмар Бергман, когото открих малко по-късно. Поради своята постоянна неувереност съм се опитвал да подражавам на двамата си идоли. Страница след страница, изпълнени с мощната диалогова техника на Стриндберг и с опияняващата словесна виртуозност на Ялмар Бергман. Няма и помен от индивидуален изказ. Постепенно на издателите и на театралните директори им дойде до гуша от мен и отвред заваляха откази, което в онези дни не беше никак приятно. Днес съм им най-вече благодарен.
Тези откази имаха логични последствия – те херметично затваряха пътя ми към разкази, романи и драми. Оставаше киното, което имаше своите очевидни предимства. По онова време шведските филмови сценарии бяха почти без изключение лоши, да не кажа калпави, ужасно калпави. Никой не се интересуваше дали сценаристите имат литературна квалификация. „Истинските“ писатели, които понякога нахвърляха някой и друг сценарий за филм, най-често бяха закъсали финансово или пък си падаха по хубавите момичета в киноиндустрията. Оставиха ме на работа. Най-вече преработвах чужди разкази и романи, но понякога пишех свои неща като „Полуда“ и „Затвор“.
Общоприетият стандарт беше американската драматургия: стройност, порядък, яснота, структура. Това бяха опорните ни точки. С времето, когато придобиеше по-голямо самочувствие, човек можеше да наруши правилата и да прави точно обратното.
Продължих да пиша, без някой да го е грижа как, за бога. Важен беше вече готовият филм. Сценарият считаха за полуфабрикат, в най-добрия случай за партитура. С времето се осмелих да изпробвам собствени изразни средства. На практика почти не си личеше, но какво удоволствие ми доставяше! Външно сценарият изглеждаше така, както ме бяха научили, че трябва да изглежда един сценарий: ясно разграничени сцени и реплики, подробни указания за декор, осветление, костюми и реквизит. Изскубнах се от шаблона за пръв път с „Персона“ – просто събрах смелост да напиша своя собствена история. На въпрос кога смятам да покажа сценария, отговорих, че друг, т. нар. „shooting-script“[6], не се предвижда.
Едно от приятните проявления на славата бе, че чуждестранни издатели изявиха желание да публикуват моите текстове. Обадиха се даже и шведски. Насъбралата се у мен горчивина избликна и аз приех предложенията на чужденците, а тези на съотечествениците си отхвърлих. Отношението ми бе смесица от накърнено честолюбие и неосъзнато кокетство. Последицата: редица от филмите ми съществуват в превод на чужди езици, докато оригиналите са се изгубили. Не съм запазил дори режисьорските си тетрадки. Случват се и такива работи.
Eдрият план преминава в среден. Вижда се, че мъжът се е подпрял на обикновен дървен стол. Стойката му издава смущение. Въпреки това, продължава да говори.
- И така, чета мудно, но с удоволствие. Пиша бавно и обстоятелствено, променям, преписвам, отново променям. Това също ми доставя удоволствие. Не ме бива да нарисувам дори едно нищо и никакво човече. Сценографите се взират с търпеливо снизхождение в жалките ми опити да онагледя идеите си за мизансцена и други елементи от декора. Любовта ми към музиката е несподелена. Лишен съм от музикална памет и слух. Е, не е болка за умиране. Най-важното не е да бъдеш обичан, а да обичаш. Ако имах музикална дарба и не бях станал това, което съм, най-вероятно щях да бъда диригент. Дясното ми ухо, разбира се, е напълно съсипано още от времето, когато отбивах военната си повинност и обслужвах т.нар. картечница модел 14. Но с лявото все още чувам жуженето на мушиците. В дясното си око имам това, което се нарича „остатъчно зрение“, но с лявото виждам като ястреб. В упражняването на професията си се отличавам с вещина, усърдие и точност.
Често размишлявам за Смъртта, по няколко пъти всеки ден. Станало ми е навик, вероятно е от възрастта. Ту ме обзема страх, граничещ с паника, ту ми се струва, че съм разрешил Загадката. Тогава ме облива непознато блаженство, сякаш съм постигнал крехък мир с битието.
Кратък близък план, който нито по осветление, нито по позицията на камерата прилича на предишния кадър. Явно е заснет по-късно. Възрастният господин изглежда объркан.
- Пропуснах да изтъкна, май беше редно да го направя, че всичките тези приказки са опит да споделя – не знам как да го нарека, може би „увреждане“, дано не прозвучи твърде драматично, - че спънките, имам предвид трудностите, пред които ме изправят четенето, писането, рисуването и музиката, ми причиняват само моментна болка. Питал съм се дали пък именно изброените мъчнотии не са ме направили добър професионалист. Роля са изиграли и други фактори, впрочем, за всичко това може да се прочете в „След репетицията“[7], драма, която е един искрен опит за искреност. Не знам какво повече да кажа.
Близкият план се разпада на фона на един отдалечен общ кадър, който показва обкръжението на говорещия: естествено, това е една претрупана, разхвърляна театрална сцена, на която смяната на декори – вероятно от дневната репетиция за вечерното представление – е била прекъсната. Будилник дрънчи монотонно – това е предупредителният сигнал за бавно спускащата се противопожарна завеса. Обаче тя спира по средата (дали това е нарочно, метафорично, символично?). Все едно, осветлението на този сценичен хаос е добре премислено и въздействащо: мрак под сценичната машинария на тавана, хоризонталната линия на авансцената е слабо маркирана, фонът на сцената е меко осветен, отчетливо се открояват отделни предмети. Изпълнителят на монолога все още стои на предишното си място, подпрян на дървения стол.
- Текстовете в този сборник са написани без идея за конкретна медия, ако някога бъдат изпълнени, приблизително като сонати за чембало от Бах (без претенции за друго сравнение). Могат да се изпълняват от струнен квартет, от ансамбъл духови инструменти, на китара, на орган или на пиано. Писал съм така, както съм свикнал да пиша от вече над петдесет години – изглежда като театър, но със същия успех може да бъде и филм, телевизия или просто четиво. Чиста случайност е, че „След репетицията“ се превърна в телевизионен филм, а „Последният вик“ бе поставен на сцената. „Присъствието на клоуна“ също е замислен като театрална постановка.
Широкоъгълният общ план се сменя от последен едър план - може би пропуснах да посоча, че филмът е черно-бял. Вероятно са помолили възрастния господин да добави нещо за своята книга. Той сякаш си е отдъхнал с облекчение, защото монологът му наближава своя край.
- „Петото действие“ е посветено на моите верни спътници: театъра, сцената, актьорите и филма, кинотеатрите, кинематографията. Те ме сподирят, откакто построих първия си куклен театър под бялата маса на детската стая, а след няколко години го преместих в дрешника, където беше по-просторно, заедно с една тенекиена машина, снабдена с ръчка, малтийски кръст, леща, газена лампа и късче филмова лента в кафеникав оттенък.
С течение на годините обстоятелствата и обстановката станаха – как да кажа – по-грандиозни, но самото чувство си остава все същото.
А какво всъщност е това чувство?
Страст?
Жeлание?
Любов?
Обсебеност? Звучи помпозно, но може би наистина е:
обсебеност.
Преливане в черно. Финални титри. Музика: валсът от „Веселата вдовица“.
Форьо, 18 юли 1994 г.
Превод от шведски Меглена Боденска


[1]Уводен текст към сборника с пиеси на Ингмар Бергман „Петото действие“.
 
[2]Документалната пиеса на Петер Вайс за Освиенцим, известна и у нас.
 
[3]Пресъществяване – така в Западната църква се нарича светата Евхаристия или „превръщането" на хляба и виното в тяло и кръв Христови.
 
[4]Провинция в Швеция.
 
[5]Ялмар Бергман (1883-1931) – шведски писател и сценарист. През 2018 г. предстои да бъде представен за пръв път на български език с романа си „Маркюрелови от Вадшьопинг“.
 
[6]shoоting-script (англ.) – разкадрован, постановъчен сценарий.
 
[7]Постановка на тази Бергманова драма се представя понастоящем в Театъра на армията.
 

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”