Български  |  English

Константин Гърнев:
дългоочакваното завръщане

 

Константин Гърнев (1893 - 1966), ретроспектива. Национална галерия, филиал Двореца, 15 февруари – 25 март 2018 г.
 
Преди броени дни в Националната галерия в София се закри голямата представителна изложба на Константин (Кочо) Гърнев. Тя беше събитие в художествения ни живот по няколко причини. Първо, това беше първото по-обхватно представяне на автора у нас след 1934 г., когато се е състояла единствената му в България самостоятелна изложба в софийската галерия „Преслав”. Второ, с това закъсняло символично завръщане се изпълнява голямото желание на автора да покаже творчеството си в родината си. Приживе това му е отказвано неколкократно. Повече от петдесет години по-късно, по едно в крайна сметка щастливо стечение на обстоятелствата, българската публика имаше възможност да види представителна извадка от зрелия период на Гърнев, няколко от малкото му запазени ранни работи, както и интересен снимков материал. Съществен принос от документална гледна точка е каталогът към изложбата, който, допълнен и с две студии - биографична и изследователска - е една голяма стъпка в представянето на това творчество на по-широк кръг публика. Фактът, че в обозримо бъдеще това едва ли ще може да се случи отново, е и още една страна от значението на тази изложба. Защото творчеството на Гърнев наистина заслужава своето официално признание, както и своето адекватно вписване в историческите процеси на българското изкуство. То е ценно тяхно допълнение – уникално в някои аспекти и комплексно в контекста на времето, в което е създадено.
*
Изкуствоведите (и колекционерите) в България отдавна знаят и се интересуват от Кочо Гърнев. Тъй като още през 1996-97 година, когато завършвах изкуствознание, имах възможност по-дълго да пребивавам в Германия, с дипломната си работа направих първия опит за систематизиране и структуриране на живота и творчеството му. Доц. Ружа Маринска, мой преподавател и научен ръководител, първа ми разказа за него и ме насочи. С това тя направи възможен старта на изследването на художника, за когото до момента в България знаехме малко откъслечни факти. Тогава все още имаше хора, които лично са го познавали – проф. Игнат Игнатов ми разказа впечатления от гостуването си при Гърнев в Мюнхен и как през 1964 донася две негови картини в София, за да участват в Обща изложба на Шипка 6. Идеята е била след това художникът да бъде поканен да направи самостоятелна изложба в София. Но такава покана не последва и два месеца по-късно работите са върнати обратно на автора си в Германия. Николай Шмиргела познава Гърнев още от 1930-те години, когато двамата са членове на „Дружеството на новите художници”, а след войната го посещава и в Мюнхен. В ателието му там Шмиргела вижда доста произведения и в разговора си с мен направи много точен анализ на стила на Гърнев, като потърси и паралели с други български художници от неговото поколение. Вдовицата на художника Стефан Минев, с когото Гърнев поддържа кореспонденция още от 1940-те години, беше също много отзивчива и ми помогна с цялата си налична информация, а също наследниците на Асен Мандиков, журналист в мюнхенското студио на радио „Свободна Европа” и автор на статията Der Maler Konstantin Garneff в списание Der Europäische Osten 1964.
След като учи с прекъсване в Държавното художествено-индустриално училище в София от 1913 до 1921, Кочо Гърнев заминава за Мюнхен през 1923, за да продължи образованието си в тамошната Художествена Академия. Там той става ученик на известния живописец символист Франц фон Щук (1863 – 1928). До края на Втората световна война изпраща доста редовно работи за участие в годишните Общи художествени изложби в София, а между 1937 и 1941 г. пише и множество дописки за актуалните насоки в изкуството в Германия и културния живот на Мюнхен, публикувани във в. „Зора”, сп. „Завети” и сп. „Златорог”. От снимки и спомени знаем, че по време на голямата пътуваща Колективна изложба на български художници в Германия през 1941 той поема и ролята на неофициален домакин на своите български колеги в Мюнхен. Заедно с текстове за неговото собствено изкуство в българския периодичен печат, имахме информация за творчеството на Гърнев до края на 1930-те години. Големият въпрос обаче за неговото развитие след войната се оказа истинско предизвикателство и неговото решение трябваше да се търси на място в Германия.
 
Мюнхен, Бавария 1997 г.
Едно от първите неща, които направих там, беше да обиколя галерии, архиви и библиотеки и да събера и систематизирам информацията за Кочо Гърнев, която намерих. Художникът беше оставил следи и открих името му не само в матрикулната книга на Академията, където се записва през 1924 г. Като участник в няколко художествени сдружения и известен член на швабингската бохема, името му се среща в множество каталози на изложби и материали от пресата. Открих, че градската галерия Lenbachhaus притежава седемнадесет негови произведения. (В НХГ имаше само една живописна работа на Гърнев - „Кавалджия”.) Но аз имах нужда от още информация. Една от идеите на човека, който всеотдайно ме подкрепяше, днес мой съпруг, беше да разпитаме какво е останало от традициите в старите локали на Швабинг да се провеждат събирания на художествени групи и дружества. Така попаднахме на информацията, че точно на следващия ден ще се събере Seerosenkreis – общество на художници и поети, което е основано през 1948 г. и чиито член е бил и Кочо Гърнев. На тази сбирка срещнахме лични познати на художника, които от своя страна ме свързаха с негови близки и ученици. Изключително щастлива беше срещата ми със скулпторката Marianne Rousselle (1919-2003), която е била близка приятелка на Кочо Гърнев още от студентските си години в Мюнхен до края на живота му. Тя ми разказва дълго и топло за него, предостави ми вече написани спомени, предаде ми снимков материал и дари една работа на Националната художествена галерия в София с думите: ”Винаги съм искала големият художник Константин Гърнев да намери полагащото му се признание в неговата родина. Желая ви успех в това начинание”. Друг близък на художника, Alfred Darda (р. 1937), който е държал и слово от името на учениците на погребението на Гърнев, също сподели впечатления за живота и творчеството му. Според него, Кочо Гърнев в работата си достига до дълбоки послания, които искрено вълнуват. И макар никога да не се изкушава да експериментира с абстракционизма, той се е интересувал от абстрактните форми и е обсъждал тези въпроси с него. Госпожа Inge Hauns, ученичка и модел на художника, ме прие в дома си и ми предостави цялата информация, която имаше за него. Обединяващо в техните спомени е образът на една витална, темпераментна и силна личност, увличаща и обединяваща хората наоколо и концентрирана върху важните неща в живота и изкуството. „Не се разпилявай. Пази си силите за важните неща”, е бил един от съветите му към тях.
Тези контакти бяха щастливо попадение. От София имах координатите на някои от „старите български емигранти”, които са споделяли тази съдба с Гърнев десетилетия наред. Различна по обем и значение информация получих от Христо Харалампиев, лектор по славистика, и Михаил Неболиев, журналист в радио „Свободна Европа”. Голямата ми надежда беше Христо Огнянов (1911-1997) – историк, журналист, публицист и поет, който е бил в много близки отношения с Кочо Гърнев, след като се премества от САЩ в Мюнхен около 1953 г. и става програмен директор на културните емисии в радио „Свободна Европа”. Когато се свързах с тях по телефона, Христо и Инге Огнянови живееха в Залцбург. Христо Огнянов веднага се съгласи да ми разкаже спомените си. За да го посетя обаче, трябваше да се сдобия с австрийска виза. Това ми отне няколко месеца и, за огромно съжаление, те се оказаха фатални. Когато се обадих отново, г-жа Огнянов каза: „Съпругът ми почина. Но вие елате, аз ще направя, каквото мога”. Когато я посетих, тя ми предаде един неголям куфар, останал от ателието на Кочо Гърнев, пълен с лична кореспонденция, снимки и материали от пресата, в които се споменава името му. Обогатих събрания снимков архив с още няколко силни и експресивни портрета и фигурални композиции; и научих нещо много важно: когато Кочо Гърнев внезапно почива, цялото му творчество и архив, намиращи се в неговото ателие, е закупено от ветеринаря д-р Арнолд Кеслер, който обаче не е склонен да го показва и няма доверие на българи. Оттук насетне мислех само как все пак бих могла да стигна до него. Нормалният път би бил да се обадя по телефона и да помоля за съдействие. Но рискът то да ми бъде отказано беше твърде голям. Затова рискувах - отидохме до града, в който той живееше, намерихме къщата и просто звъннахме на вратата. Отвори самият доктор, вече пенсионер, в прекрасна форма. Представих се и веднага трябваше да се справя с очакваното подозрение. Фактът, че бях с придружител, беше в моя полза и помогна да се отвори още една врата. Бяхме поканени да влезем и се запознахме с вече възрастната госпожа Кеслер, седнала в красив люлеещ се стол. Бързо стана ясно, че нейното доверие е решаващо. Мисля, че успях да го спечеля с искрения си ентусиазъм, възторг и непредубедено желание да разбера кой точно е бил Кочо Гърнев, за да помогна той да намери своето подобаващо място и в историята на българското изкуство. След известно време, пред погледа ни започнаха да се редят една по една картини на художника и аз се почувствах като в същинска съкровищница...
 
Тюрингия, 1997 г.
Малко след първата ни среща с д-р Кеслер, получих обемисто писмо, което съдържаше снимки на малкото запазени ранни работи на Гърнев, както и написана на машина от самия него Автобиография, датирана 10.2.1959 г. Освен това, и подробен списък на негови и чужди картини, унищожени при бомбардировките в Мюнхен през 1944/45 г. Тази документация беше изключително полезна. Остава загадка защо самият Гърнев навсякъде пише, че е роден през 1894, докато в Главната книга за записвания в Държавното художествено-индустриално училище в София годината е 1893.
На базата на събрания материал, направих едно сравнително подробно описание на живота и творчеството на художника, допълнено със списък на известните ни до момента негови произведения, участия в общи и самостоятелни изложби в България и Германия, както и статии от и за него в двете страни. Части от този принос са публикувани в сп. „Изкуство в България”, бр. 50-51/1998, и сп. „Проблеми на изкуството”, бр. 2/1999. То беше използвано и при изследването на връзките на Мюнхен и българското изкуство по повод 200-годишнината от създаването на Мюнхенската художествена академия през 2008 г. В процеса на работа върху този проект видяхме Гърнев и в един още по-широк контекст. Дадохме си сметка, че от средата на XIX век до средата на XX век Мюнхен е привличал българските творци, както никой друг художествен център, но повечето от тях са оставали за „известно време”. Единствен Кочо Гърнев се установява за постоянно там. От една страна, този факт има своите обяснения, от друга - макар и далече, той не само никога не прекъсва контактите си с българи, не само посреща и развежда много български гости из Мюнхен, но и през цялото време се чувства и представя като българин. Наред с това, не престава до края на живота си да рисува български мотиви и до последно се надява, че ще го поканят да се завърне с изложба.
Роден в с. Либяхово (днес Илинден), Гърнев произхожда от голям македонски род и изживяното на младини се запечатва дълбоко и трайно. От дете е закърмен с мечтата за обединение на всички територии с българско население. В Германия винаги е отбелязвана страстта, с която приготвя български ястия, свири на кавал и носи национален кожух с шевици. Неслучайно е и толкова близък с Христо Огнянов, който също е родом от македонските земи и също е отдаден на „българщината”, на културата на България. Свързва ги една обща привързаност към родния край не като родно място, а най-вече като духовно пространство. Двамата споделят и съдбата, по силата на обстоятелствата, да обединяват две национални култури – света, който са загубили, и света, който ги е приел.
В същността си, творчеството на Гърнев е колкото индивидуално, толкова и естествено вписано в средата, която го заобикаля. Това е една силна, експресивна, монументално въздействаща живопис, черпеща сила от емоциите на своя автор и живееща от наситените и сгъстени колоритни решения. Тя свидетелства за едно непрекъснато вглеждане и изследване на собствения аз, на преработване на различни негови аспекти. И едновременно с това е в непрекъсната връзка със случващото се наоколо. Кочо Гърнев обича живота и му се наслаждава открито. Бохем, музикант и артист по душа, той е бил признат и известен сред културните кръгове на Мюнхен, доволен от постигнатото и считащ себе си за късметлия.
Желанието му да умре с четка в ръка става факт, а ето че сега, след повече от петдесет години, се сбъдна и последната му воля – чрез творчеството си да се завърне там, откъдето е тръгнал.
---
„Ма кой е Кочо Гърнев?”, попита шестгодишният ни син, когато на връщане от Гърция случайно попадахме в село Илинден и аз веднага спрях, за да потърся къщата на рода Гърневи. „Това е един човек, който е част от нашия живот, откакто познавам майка ти”, беше спонтанният отговор на баща му. Замислих се и си дадох сметка, че оттогава са минали повече от 20 години.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”