Реплика от ложата (театър), брой 16 (2940), 27 април 2018" /> Култура :: Наблюдатели :: <i>Истинско забавление <br>над нещата от живота</i>
Български  |  English

Истинско забавление
над нещата от живота

 

“Разделям двойки по домовете” от Тристан Птижирар, превод Снежина Русинова-Здравкова, режисура Здравко Митков, сценография и костюми Петър Митев. Участват: Михаил Билалов, Искра Донова, Николай Луканов. Младежки театър „Николай Бинев”
 
“Разделям двойки по домовете” е забелязана неслучайно, неслучайно е номинирана за наградата „Молиер” (през 2015 г.). Пиесата поставя съществен, при това ескалиращ, екзистенциален проблем. Става дума не просто за невъзможността от общуване извън комфортните ситуации и не само за обичайния провал при заставането лице в лице с другия оттатък рамките на всекидневната рутина. Основната тема е по-скоро неспособността на съвременния човек сам да вкарва в действие собствените си решения. Лекотата, с която би предоставил това на някого другиго, действащ от негово лице, дори когато съответното действие засяга сферите му на интимност. Нарастващата му сръчност да привежда качествата към количества, които пък да подравнява, свеждайки ги до всеобщия финикийски еквивалент. Сривът на собствено човешкото.
Софийската публика вижда не много от това.
Постановката се подвежда практически изцяло по други достойнства на текста, на първо място сред които е парадоксалността на фабулата, гарантирана още с началния ход. Действащ под псевдонима „Марк”, Ерик има необичайно поле на професионална изява: от името на наели го клиенти, той съобщава на половинките им новината за прекратяването на интимните отношения с тях. Техниката на вече шлайфания „медиатор” обаче засича, когато изненадващо му се налага да я приложи пред бившата си изгора от името на актуалния й любовник, който от своя страна не закъснява да се появи върху терена на баталията. Тристан Птижирар съумява да организира разнообразните измерения на така подредената ситуация, разгръщайки ги в навързани каскади от сюжетни обрати, обикновено сами по себе си способни да предизвикат смях. Те са обилно подкрепени с остроумен диалог: афористичен и двусмислен. Положени са усилия същинската дълбочина да не се вижда веднага от брега, облицован с лесно разпознаваемите маркери на „романтичната комедия”.
Още в листовката към спектакъла, софийската постановка обещава „едно истинско забавление над нещата от живота”. И представя тъкмо това: опаковката. За целта действието е накъсано на отделни скечове, разигравани сами по себе си, етюдно и апартно. За постигането на „забавния” ефект се разчита и на подсказващи акценти (каквито са например страховете пред точилката или червеният картон, размахан на губещия). С тях се добавя отмерена доза пошлост към драпането по бреговата ивица. Пристъпването в дълбоките води на пиесата се оказва невъзможно, а то е навярно и не търсено.
Дълбоко се съмнявам, че и гениален актьор ще смогне да изиграе убедително опаковка. Опитните Михаил Билалов, Искра Донова и Николай Луканов също не успяват. Последните двама се оставят на стихията, зададена от общото решение. Резултатът е неравна серия от сполучливи, търпими и нефелни ескизи, отчленени едни от други с яснота, достатъчна да предотврати едно органично сценично присъствие.
Друг е случаят с Билалов. Той не се подвежда по споменатата стихия. Тъкмо напротив, от начало до край удържа едно емоционално и пластично „континуо”, което му позволява както да внуши цялостност, така и да артикулира чуваемо задаваните от текста афоризми, носител на които без друго е най-вече неговият персонаж. Заплатената цена е една невъзмутима и ненарушавана равност. Тя впрочем влиза в добър синхрон с общото действие, навяващо в отделни свои пасажи скука.
Притеснително е, че Билалов е по същия начин континуитетен и в останалите си роли през този сезон (имам чувството, че даже не сменя костюма). Един и същ е и начинът, по който не се концентрира върху ролите, по който неизменно му се губи текст, по който остава външен. Изглежда, разчита на общата си сценична внушителност и разпознаваемост и не намира за нужно да се главоболи с „детайлите”. Казвам го със съжаление, защото съм убеден в актьорския му потенциал.
Споменавайки по-горе означението „скука”, аз всъщност не съм справедлив. Във всеки случай съм несправедлив спрямо огромната част от зрителите на гледания от мен спектакъл, изпълнили залата почти докрай. Те възторжено консумираха обещаното „истинско забавление над нещата от живота” и се заливаха в искрен смях, набъбващ при заложените за целта акценти. Удовлетворено се изпълваха със своята доза театрална култура. Отблагодариха се с френетически ръкопляскания и – вече „задължителното” – финално скачане на крака. „На театър съм!”, изписа гордо по време на спектакъла в поне пет смс-а госпожата, седяща пред мен, и от тях лъхаше неподправен цивилизационен дух и художествена нега.
В това е щетата от подобни представления, покриващи мажоритарно репертоарите напоследък. За тях думи като „чалга” или „кич” са неуместни. Те демонстрират сравнително качествено конвенционални театрални форми и един в определени отношения приличен общ вкус. Със своята едноизмерност, търсена плиткост и плоскоумност обаче, същите те внушават първосигнална театралност, препоръчвана като същинска и даже като безалтернативна: като норма. Вече възпитаната в нея масова публика търси активно своята „културна забава”, своя театър, „театърът”. Тя го изисква и го открива, превзел все повече и повече сцени, постепенно лишавайки ги тъкмо от предиката „театрални”, решим ли да го ползваме в неговото високо значение.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”