Крешендо/декрешендо (музика), брой 16 (2940), 27 април 2018" /> Култура :: Наблюдатели :: Оркестър <br>на инструменталното щастие
Български  |  English

Оркестър
на инструменталното щастие

 
Хангжу е град в Китай, разположен на 250 километра от Шанхай. В развития информационен свят все пак хора с различен манталитет подбират информациите за издания с различен профил. Така у нас новините от Хангжу се изчерпваха с красотата на Западното езеро край града, с архитектурната „реплика на Париж” в елитен квартал, в която се вмества и имитация на Айфеловата кула, и други подобни, привличащи окото на средностатистическия турист, информации. А миналата седмица в зала „България” концерт изнесе Филхармоничният оркестър на Хангжу, един съвсем млад състав (създаден през 2009 г.). Софийската му изява е част от турнето му в Европа с концерти в Гърция, България, Румъния, Сърбия и Унгария. В кратката му история вече се открояват имената на диригентите Мюнг-Вун Чунг, Гюнтер Хербиг, Око Каму, Зубин Мета, Генади Рождественски, Владимир Федосеев и също толкова известни солисти. Постоянен негов диригент от създаването му е Янг Янг, спечелил през 2006 г. първа награда на конкурса „Димитри Митропулос”, много популярен в Китай, с редовни гастроли в Европа и Азия. Бе на пулта и в зала „България”.
Оркестърът е млад, млади са и музикантите в него. Но ансамбълът им е впечатляващ. И не само с дисциплината на съвместното музициране, но и с инструменталното качество, което демонстрираха, с емоционалност, понякога стигаща до екстатичност. И с постоянното високо качество на звукоизвличане. Допускам, че и инструментите им имат заслуга за това. Но енергията, въодушевлението и звуковият интензитет, които идваха от сцената, бяха забележителни.
Изсвириха две известни руски творби. В Първия концерт за цигулка на Шостакович солира китайският цигулар Нинг Фенг (1981) - изключително интересен цигулар, още по-привлекателен като чувствителен и експлозивен музикант. Неговият прочит на концерта бе изцяло в зоната на драматичното, силно интригуващ с взаимодействието между звук и драматургия в трагичния разказ (концертът е писан в 1947/48 година). Пресъздаде първата част на концерта (Ноктюрно) като замислен, скръбен пролог към жестоките драматични събития във втората (Скерцо), която би била още по-силна, ако диригентът не бе форсирал прекалено оркестъра по посока на бързина и сила. Така оркестърът не продължи мисълта на солиста, а тръгна към ефекта на внезапния контраст, което олекоти въздействието. Пасакалията (трета част) възвърна автентичността на разказа, изтръгнат сякаш от оркестъра – още с началната поява на темата в чели и баси - с многозначителни паузи-дъхове в нея. Тук оркестър и солист бяха в хармония, която кулминира в соловата каденца между трета и четвърта част. Фенг я превърна в мощна трагическа риторика, в която „оживяват” теми от предишните три части. Ефектно бе влизането на оркестъра във финалната Бурлеска, развила се със зашеметяваща скорост и звуков екстрем. След тази разтърсваща драма, най-известният Паганини каприз (24) ми прозвуча някак нелепо. Предпочитах въздухът да остане наситен, да вибрира със звуковите колизии на руския класик.
Последва пиеса, писана също в 40-те години на ХХ век. Предполагам, че диригентът Янг Янг се е спрял на „Симфонични танци” от Рахманинов, за да се откроят още по-релефно възможностите на оркестъра. Неговата естетика на ръководител на този оркестър като че ли предпочита доминирането на красивия звук, на инструменталното щастие. Оркестърът излъчва такова, безупречен модел е за ансамбъл, за баланс, за пищност на тембрите, за емоция... Толкова е наситено с емоция, че започваш да си мислиш, че на всяка цена са решили да разбият мита за механизираната дисциплинираност на азиатските оркестри. Успяват! Звукът им завладява, фразират леко и с вкус, с изпипани щрихи, излъчват базисна стилова култура. В първата част на „Танците..” създадоха енергията на отривистата тема с много мярка, преминаха гъвкаво към лирическото внушение (прекрасни сола на обой, кларинет и алт саксофон). Елегантен, сдържан, но чувствен валс изгради Янг Янг във втората част с деликатни темпови колебания. Контрастната кулминационна трета част преобръща драматургически пиесата в зоната на трагиката, изградена чрез въздействаща изповедност с отчаяние за несъществуващо бъдеще (това е последната композиция на Рахманинов), с елегична протяжност, с пародиране на старинни напеви до цитати на секвенцията Dies Irae – проникновено предадени от диригент и оркестър.
Може би нататък ще пожелаят и да метаморфозират звука си, да търсят още стилова и субстанциална адекватност на специфичността на авторския почерк, да добавят идеи към тази за „сочност” на звуковото послание. Но и сега се слушат с удоволствие и предизвикват мъчително сравнение с родната оркестрова действителност.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”