Български  |  English

Странникът

 

Позволете ми най-напред да благодаря на организаторите на тазвечершното събитие и лично на г-жа Мая Праматарова за оказаната ми висока чест да кажа пред московска публика няколко думи за световноизвестния френски учен и моралист от български произход Цветан Тодоров. Предвид ограниченото време, с което разполагам, ще си позволя да ви спестя почти задължителната в подобни случаи биографична информация. В енциклопедична форма тя е широко достъпна на множество езици, а който се интересува по-задълбочено от нея, може да прочете и книгата на самия Цветан Тодоров L’homme dépaysé (бих превел това заглавие като Странникът[1]), в която той разказва сравнително подробно и осмисля с неподражаема честност живота и творчеството си.
В случая думата „странник“ назовава едновременно неговата съдба, неговото световъзприятие и изследователския му поглед. Предлагам ви да се съсредоточим върху последното от така изброените неща. Да бъдеш „странник“ в света, е тежък екзистенциален жребий, но и привилегирована познавателна позиция. Веднъж отстранил се от родната си страна, с течение на времето разбираш, че никоя страна, включително и тази, в която си избрал да пребиваваш трайно, не е твоя в собствения смисъл на думата, т.е. че никоя страна не ти принадлежи и че ти не принадлежиш на никоя страна. Това разбиране е необходимо условие за разбирането на нещо много по-важно, доколкото се потвърждава от непредубеденото наблюдение, а именно, че светът е многолик; че изграждащите и поддържащите го смисли са динамични, многопластови и разнопосочни; че нищо в него не е окончателно установено; че постоянно си свой сред чужди и чужд сред свои; накратко, че това, което действително е и в което си неумолимо вписан, е всъщност непрестанно движение и практически неизчерпаемо разнообразие.
Разбрал това нещо, Цветан Тодоров ни показва как се гледат през него литературата, изкуството, историята, моралът и политиката. Колкото и да са различни темите на десетината прочетени от мен негови книги, те всъщност развиват един и същи основен сюжет – съпротивата на културата срещу варварството, като за него културата е способността за удържане и възпроизвеждане на разнообразието на света в сравнително устойчиви форми, а варварството – осъзнатият стремеж към заличаване на това разнообразие. В този смисъл, най-опасните варвари са тези, които се стремят да наложат на нарочените от самите тях за варвари усмирителната риза на един-единствен начин на мислене, на една-единствена система от ценности, на един-единствен начин на живот. Ако трябва да резюмирам в едно изречение посланието на неговото великолепно есе Страхът от варварите, то ще е, че именно страхът от „варварите“ ни прави варвари.
В книгата, чието издание на руски език сме се събрали да отбележим тази вечер, се изследва перверзната логика, която обоснова репресиите срещу революционното изкуство в Русия в името на революцията. Та нали именно страхът от „враговете на народа“ направи навремето сталинистките режими врагове на народа! По същия начин, както днес страхът от „враговете на демокрацията“ прави пред очите ни врагове на демокрацията личности и правителства, които се кълнат в нея; както страхът от „враговете на западната цивилизацията“ е на път да я обезобрази до степен, че да не можем да я различим от онова, в противовес на което се е изграждала векове наред. Имам предвид презрението към истината и човешкото достойнство.
Страхът от различието, страхът от непознатото, не се уморяваше да внушава Цветан Тодоров, е смъртен враг на човечеството. Днес този страх ражда всевъзможни породи фоби, но всички те се хранят с една и съща храна – омразата към Другия. В едно от последните си интервюта, дадено по повод на Непокорни, последната му издадена приживе книга, сякаш усещайки, че наближава последният му час, той резюмира своето духовно завещание, като цитира посланието, което изпрати от мобилния си телефон младият французин Антоан Лерис минути, след като съпругата му бе убита от терористите, нападнали парижкия театър „Батаклан“. Това послание гласеше „Няма да получите моята омраза“.
 
Бел.ред. Слово, произнесено по време на представянето на руското издание на книгата на Цветан Тодоров Триумфът на художника в Българския културен институт в Москва, 30 март 2018 г.


[1] Този – признавам – твърде свободен превод отразява не толкова буквалното значение на словосъчетанието  „l’homme dépaysé“, т.е. „човекът без страна“, колкото опита на живота в странство.

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”