Български  |  English

Ако бъдеш себе си,
ще бъдеш и чех...

 
Световноизвестният чешки белетрист Михал Айваз (1949) e познат на българските читатели с книгите „Другият град” (превод от чешки Добромир Григоров, „Стигмати”, 2011), „Петдесет и пет града” (превод Маргарита Кюркчиева, „Панорама плюс”, 2011), „Пътуване на юг” (превод Маргарита Кюркчиева, „Ерго”, 2011) и „Люксембургската градина” (превод Маргарита Кюрчиева, „Панорама плюс”, 2013). До 1994 г. Айваз се прехранва като работник, между 1996-1999 г. е редактор във вестник „Литерарни новини", а след 2003 г. работи в Центъра за теоретични изследвания на Карловия университет и Чешката академия на науките. През декември 2017 г. Михал Айваз беше гост на Софийския международен литературен фестивал.
 
- Във вашите вени тече етнически коктейл, затова нека първо ви попитам какво наричаме днес национална литература? Какво наричаме световна литература? И какво - глобална? Къде вие се чувствате най-комфортно?
- През XIX век у нас в Чехия тече т.нар. национално възраждане. През този период постоянно се настоява, че чешката литература трябва да е именно национална. Но в същото време изобщо не е ясно какво точно представлява тази чешкост. Нещо повече, термините, с които се оперира – ако щете, дори „народ“ и „патриот“, – са внесени, малко или много, отвън, от Германия. Същото се отнася и до първите жанрови форми. През 80-90-те години на XIX век обаче се утвърждава ново поколение, което се опълчва срещу всичко това - и неговите представители пишат манифеста на чешкия модернизъм. В него има изречение, валидно до днес: „Бъди себе си - и ако бъдеш себе си, ще бъдеш и чех.“Изобщо не трябва да те интересува дали в творбите ти се срещат думите „чешки“ и „патриотичен“. И тук вече стигам до себе си. Това прочуто изречение е валидно и за мен. Нямам проблеми, че баща ми е руски караим, майка ми - виенска чехкиня, а имам и холандски прадеди. Никога не съм мислил дали творбата ми ще бъде национална, световна или глобална; това идва от само себе си. Авторите, които са ми повлияли, пък са международна компания. Хора, с които мислено разговарям, знам, че има какво да ми кажат, и ги чувствам близки. Чехи, немци, французи, американци…
- ... и един прочут аржентинец – Борхес.
- И той, разбира се. Днес много се говори, че глобализмът изтрива разликите между отделните националности, следователно и между литературите. В това обаче не виждам значим проблем. Като отида в друга държава и искам да купя подаръци за близките си, в по-големите магазини подаръците са като у нас - не мога да намеря нищо оригинално. Това действително е проблем. Но за да бъде един автор именно себе си, трябва да произхожда от собствения си опит и от средата, в която живее. В този смисъл, той по определение е национален.
- Вярвате ли в понятието „Централна Европа“? Какво споява Вишеградската четворка, освен политиката?
- Нека оставя встрани Вишеградската четворка. Но иначе - да, има я Централна Европа. За голяма част от чехите тя е деликатен, даже болезнен въпрос. Например, ако някой каже, че Чехия е в Източна Европа, те веднага казват: „Не, ние сме в Централна Европа.“ Мисля, че това е традиция, естествено свързана с някогашната Австро-Унгарска империя. Наистина, писаната в този регион литература има общи черти – независимо дали авторът е чех, словак, унгарец... За централноевропейската литература е типично и присъствието на еврейската литература. Много трудно е да охарактеризираме това единство. Често анализаторите залитат в евтини интерпретации. Но категорично общи знаци могат да се открият. Например, обща черта е недоверието към големите идеи и взирането в ежедневните детайли. Оттук и специфичната ирония. И това прословуто чувство за хумор, което може би намира най-ярък израз в добре известните еврейски анекдоти. Интересното е, че ако четем автори, които са писали именно за епохата на Австро-Унгарската империя, много ясно усещаме силно вътрешно противоречие. Те пишат за всичко, което е според тях лошо и закостеняло. И в същото време хранят силна носталгия към спокойния, улегнал живот от онова време. Но пък в същото време обичайните ситуации придобиват метафизичен характер. Вижте Кафка. Какви са неговите герои? Търговци, адвокати… Но животът им е двигател за изключително важни философски изводи.
- Как фактът, че не сте имали правото да публикувате до 1989 г., промени отношението ви към литературата?
- Никак. И тогава пишех същото, което бих писал и при други обстоятелства - и което пиша всъщност постоянно. Изобщо не ми се наложи след революцията да променям нито стила си, нито темите. За разлика от мнозина. Разбира се, в моето творчество има промени и натрупвания, но те са независими от политическите обстоятелства.
- Няма да ви питам още за Борхес, с когото често ви сравняват. Или за Еко. По-скоро бих ви попитал какво стана с наследството на Дерида, когото сте изследвали? В София преди двайсетина години той беше тотален мит. А днес май никой не се сеща за него.
- У нас е същото. През 80-те неговото име ми беше добре познато, но нямах възможност да прочета нито една негова книга. През 90-те обаче получих стипендия от Бавария, където си накупих сума ти негови произведения, за да се дообразовам. И накрая си казах, че след като наистина съм вложил толкова усилия да вникна в Дерида, няма да е зле да напиша нещо за него. Написах книга, после публикувах и разширеното й издание. Литературните критици, прочели, че съм писал за Дерида, взеха да твърдят, че съм негов адепт. Ако бяха чели самите книги, биха забелязали, че често го критикувам. Не бих казал, че ми е повлиял. Има философи, които са ми много по-близки: в последно време открих модерната японска философия, тя ми говори много повече.
- Вие сте работили и в прочутото издание „Литерарни новини“. Как си съдействат журналистът и писателят в едно и също лице?
 - Ако работех в нормален вестник, може би те нямаше да се спогодят. Но все пак, „Литерарни новини“ е литературен седмичник. Там завеждах отдела по литературна теория. И понеже сам пиша теоретически текстове, за мен работата не беше чужда. Макар в онези времена да нямах толкова време за писане заради журналистиката, моят стил винаги е изисквал ритъм. Фактически през онези години не писах почти никаква белетристика, но пък публикувах много есета за вестника, които после издадох в книга. Не мога да кажа, че това време е било изгубено.
- Да се върнем към литературата. Как се развива прословутата тема за града в чешката литература и в частност във вашето творчество?
- В Чехия е доста силна и традицията на селската литература. Преди войната тя е била свързана с католически кръг от доста добри, впрочем, автори. А и днес има автори, които предпочитат да описват провинцията. Аз пък някак си не го умея, писането за селото не ми идва отвътре. Да речем, действието на моите първи три-четири книги се развива в Прага. Затова ми сложиха етикет, че съм писател на „магическата Прага”. Взе да ми става неприятно. Започнаха да ме свързват с автори, които изобщо не намирам за блестящи – например, с Густав Майринк. Всъщност, пиша за Прага, защото просто съм живял там и това е средата, която познавам. И именно защото бях подразнен от етикета, че съм автор на „магическата Прага“, спрях да пиша за нея. Обаче литературните критици май пропуснаха да забележат този факт и въпросният етикет продължава да седи. В последната ми книга цялото действие протича в Париж.
- Тези дни на няколко пъти чух същата история от други писатели – как бягат от етикетите, които критиката им дава. И започвам да се питам дали тази критика е по-страшна, или „критиката”, която им осъществява пазарът.
- Все пак мисля, че точно нагласата към литературата, която създава пазарът, е по-страшната.
Въпросите зададе Марин Бодаков
Превод от чешки Анжелина Пенчева
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”