Български  |  English

А някога добрите
социални институции
денатурализираха човека

За международната конференция Конструктивизъм и натурализъм в социалните науки и практики

Напоследък все по-актуална стана темата за конструктивизма и натурализма, разглеждана през фокуса на проблема с постистината, с политическото говорене, с европейските управленски конструкции, та дори и с глобализацията. Неслучайно миналогодишната международна конференция на Форум „Софийски диалози” под научното ръководство на Ивайло Знеполски,, която той организира за 22 път[1], бе озаглавена „Конструктивизъм и натурализъм в социалните науки и практики”.
В началото домакинът Ивайло Знеполски направи въведение към темата, припомняйки, че конструирането на социалното, изграждането на обществото и съпротивата на природния човек срещу принудите, наложени от социума, са започнали да занимават мислителите още по времето на Просвещението. Жан-Жак Русо, например, в „Политически фрагменти” директно говори за конфликта между човека и гражданина. Според него, тези две състояния са несводими едно към друго и това противоречие е извор на нещастия за тогавашния човек, който страда, изпитвайки носталгия по неговата си загубена общност – малка и органична.
Междувременно, както в един момент Русо си задава въпроса кога индивидът е човек и кога е гражданин, на него внезапно му се разкрива отговорът и той го споделя в „Емил или за Възпитанието”, където пише, че„Добрите социални институции са тези, които знаят добре да денатурализират човека”. За съжаление, около век по-късно след Русо българските мислители не са така обнадеждени от ролята на институциите, но, за сметка на това, искрено се вълнуват от темата „натурализъм – конструктивизъм”.
Например, през 80-те години на XIX век българският оригинален политически мислител, умерен консерватор и последовател на френската политическа и социална мисъл Стоян Михайловски коментира в „Метаполитика” приетата след Освобождението Търновска конституция на Царство България по следния начин:
Какво става, когато обуваме обуща, които не са направени за нашите нозе. Или изкривяваме обувките, или осакатяваме нозете си, или и двете. Увреждаме и обувките, и нозете си. Така става и с българската Конституция. На българите бе дадена Конституция, която не отговаря на тяхната психика, дадоха им се наредби, заимствани от страни, нямащи нищо общо с природата на българското. Какво последва? От една страна, българите изопачиха същината на своите западноевропейски наредби, от друга страна – западноевропейските наредби изопачиха духа на българите.
За да се направи опит да се изясни последното изречение от гледна точка на конструктивизма, бе направена следната уговорка: при всяко посягане към конструктивизма, трябва да сме наясно кой е неговият обект и какъв е неговият метод. В противен случай бихме се дезориентарили с какъв конструктивизъм си имаме работа. Причината е, че има различни конструктивизми - както има генетичен, така има и херменевтичен, както твърд, така и мек. Освен това, има и рефлексивен конструктивизъм, с който се занимава поканеният на конференцията известен френски философ Сирил Лемийо Освен това, има и фалшив или изопачен конструктивизъм, чиито принципи не са извлечени от субсоциалната материя, а са й натрапени и не могат в първия момент да се разпознаят като такива.
Като че ли, за да даде тласък в разплитането на казуса с цитирания Стоян Михайловски, на помощ дойде докладът на философаДимитри Гинев „Нито конструктивизъм, нито натурализъм: една херменевтична теория на социалните практики”.В него той подчерта, чеминалото не съществува като пасивен резервоар и причината затова е, че миналото винаги е конструирано в съответствие с откритото бъдеще. Настоящето, от своя страна, представлява конструиране на идентичност от страна на изпълнителите на конкретни практики в съответните контексти. Така нещо съществува, когато за него - като за съществуващо - има единомислие в общността, която смислово го е конституирала – тоест, то не произтича толкова от конструктивизъм или натурализъм. А общото между натуралистичните и конструктивистките теории е, обясни Гинев, че те се защитават с обективирана фактуалност - фактуалност, която има характера на елементарни емпирични алгебри, които, в крайна сметка, са модели на данни, вписани в общи алгебрични модели. И макар че Гинев разви много ангажирано и подробно своите идеи, те като че ли не намериха подобаващо продължение в последвалите изложения.
 
Дефиниране на термините конструктивизъм и натурализъм
Френският социолог Сирил Лемийо обясни, че под конструктивизъм в социалните науки разбира доктрината, съгласно която феномените, независимо дали принадлежат на природния или социалния свят, не съществуват преди и извън извършената работа за тяхното категоризиране. Съответно, под натурализъм той разбира обратната доктрина, според която феномените съществуват още преди да бъдат категоризирани и независимо от всяка работа по тяхната категоризация. От гледна точка на социалните науки, конструктивизмът притежава едно решаващо предимство пред натурализма, защото всяка обективна разлика произтича от работата по обективиране на разликите. В същото време, поддръжниците на натурализма се „съпротивляват” на тази концепция и решително отхвърлят идеята, че реалността не е нищо друго, освен една социална конструкция, борейки се да наложат факта, че в реалността има и нещо друго, което е несводимо към социалното.
Търсейки решението на този „конфликт”, Сирил Лемийо прибягва до прагматичната социология или до социологията на изпитанията. А изпитание, според нея, е всяка ситуация, в която участниците добиват опит за уязвимостта на социалния ред поради самия факт, че изпитват съмнение по отношение на това що е реалност. Схващани по този начин, изпитанията могат да бъдат микроизпитания – например, сервирано ястие в ресторант с неприятен вкус. То обаче може да се превърне и в макроизпитание, ако поискате от сервитьора да смени ястието, а той откаже, в резултат на което вие вдигнете скандал. Причината е, че в случая със скандала, вие сте минали в ситуация с по-висока степен на публичност и според прагматичната социология, аргументирано сте засилили генерализирането – фактът, че сервираното ви ястие е развалено, а сервитьорът не е проявил разбиране, ще се отрази както на отношението ви към този ресторант, така и в политически план ще повлияе на начина, по който възприемате институциите. Този подход, продължи Лемийо, ни отвежда директно до нестабилната и динамична социологически концепция за социален живот, в която важна компонента е действието. Тук обаче теоретиците срещат три основни трудности:
1. Трудността на онтологичното разкъсване или натъкмяване или как изследователят да се концентрира върху работата по конструиране на реалност само на един от участниците в конкретна ситуация, когато другите ситуационни актьори са в конфликт. Неговото изследване би представлявало натурализъм плюс наполовина конструирана реалност. Подобен проблем с онтологичното натъкмяване се долавя във всяко изследване, при което се говори за „част от изследвания феномен”. Той обаче може да се преодолее благодарение на тезата на Дюркем за социоцентризма, при който се приема, че обективността на човешкото познание за природния и социалния свят е резултат от двоен контрол – контрол върху вярванията и контрол върху индивидуалните очаквания. Така всеки изследовател, стремящ се да избегне онтологичното натъкмяване, трябва винаги да взима предвид двата контрола.
2. Трудността на дереализацията или как изследователят да работи само въз основа на определени вярвания, без да отрази контекста на практическите ситуации, в които те са създадени и утвърдени. Тук прагматичната социология предлага следното решение – вярванията да се описват не като система, а като гледища, имащи връзка с практиката и с нейната социална организация.
3.Трудността на изкуствената критика или как изследователят да критикува социалния свят, фокусирайки се само върху факта, че той е конструиран. Подобна идея всява у него абсолютно объркване, защото една реалност не може да бъде упрекната за конструирания си характер. Социолозите не могат да разкритикуват даден скандал, че е социално конструиран, но могат да повдигнат упреци, че не всички участници в него имат едно и също право на изказване. Тук Сирил Лемийо предложи като решение най-новата си книга „Социализъм и социология”, написана в съавторство с Бруно Карсенти. В нея изследователите първо дефинират социологията чрез трите нейни характеристики: емпирично проучване; холизъм или светът като динамична тъкан от отношения; денатурализиране на социалния свят. А после обясняват, че възходът на националистическите партии и неуспехите на социалистическите се дължат на поизчерпания начин, по който се възприема приносът на социологията към политиката. Това може да се промени именно благодарение на възобновяване дебатите между конструктивизма, натурализма и социологията на изпитанията.
 
Конструктивизъм и натурализъм в историята
Италианският историк Джовани Леви, един от основателите на микроисторията, изложи четири стегнати тези, като го направи както на родния си италиански, така и на френски – специално за колегите си французи, участници в конференцията:
1. В продължение на години историографията забравя своя конструктивистки характер и си представя, че не тя конструира действителността, а просто безпроблемно тълкува налични документи, смятайки, че реалността вече е конструирана, а тя просто я реконструира.
2. Конструктивизмът има много важна характеристика – той е кумулативен. Това може лесно да се види предвид обстоятелството, че е напълно възможно всяка година да бъдат публикувани по 50 книги за испанския крал Филип II и всяка от тях да предлага по-различна гледна точка към управлението му, откривайки непознат до този момент документ.
3. От 80-те години насам хуманитарните науки са тежко травматизирани поради разпада на биполярния свят. В резултат на тази травма се явяват както постмодернизмът, произвел огромно количество „глупости” - например твърденията, че не съществува работническа класа, че не съществува истина и не съществува действителност, така и опитът за обновление на историографията чрез разширяване на изследователското й поле в посока на микроисторията, на историята на околната среда и т.н. От една страна, резултатите от травмата се приемат за триумф и задълбочаване на конструктивизма. От друга обаче - в хуманитарните науки специално – травматизирането води до брутален и дивашки натурализъм, като например „късото съединение” между неврология и психоанализа, допринесло за дегенерацията на психоанализата в САЩ.
4. От 90-те години насам се наблюдава тенденция историците да работят с по-друг тип реторика, пишейки книги, сякаш в тях представят единствената възможна истина. В същото време, има единични случаи, в които историците първо показват своята „лаборатория на историка”, давайки възможност на читателя да проследи процеса му на работа, конструирането на „истините”, развитието на хипотезите, включително и на онези от тях, които стигат до задънени улици. Тези „самотни бегачи” са важни за историографията, защото, както Зигмунд Фройд пише в статията си от 1937 г. „Конструкции в психоанализата”, една конструкция, предложена от психоаналитика на пациента, може да се окаже невярна и погрешна, но въпреки това, тя може да бъде полезна както в разгръщането на интерпретацията на доктора, така и в освобождаването и изтласкването на травмата от пациента. И тъкмо в ролята си на психотерапевти тези историци – самотни бегачи – са ценни не само за читателите си, но и на хуманитарните науки като цяло, защото предлагат ново осъзнаване на техния конструктивистки характер.
 
Конструктивизмът и натурализмът пред изпитанията на сегашната история
Домакинът на конференцията Ивайло Знеполски избегна чистото теоретизиране, а представи пред колегите си любопитно антропологично изследване, доказващо следната теза: „Ако комунистическият конструктивизъм е призовавал към изграждане на нов човек, то най-често срещаният повик, съпътстващ демократичния конструктивизъм, е връщане към нормалното”. Изследователят се казва Джералд Крийд, работи в Нюйоркския университет, а резултатите от проучването му са публикувани и на български в книгата „Опитомяване на революцията. От социалистически реформи към противоречив преход в едно българско село”[2]. Крийд посещава България през 1986 г., заявявайки пред властите интереса си към изследване живота в някое българско село. След редица откази най-накрая му е разрешено да пребивава в борческото село Замфирово, носещо името на виден местен комунист. След 20-те месеца престой Крийд си заминава в САЩ, но докато пише книгата, в България настъпват промените и антропологът се завръща, оставайки в Замфирово за по два месеца в годините 1992, 1993, 1994, 1995 и 1997. Крийд напълно се идентифицира с гледната точка на изследваните от него, но проучването му е равно отдалечено от изследваната реалност и от двете последователни нормативни системи, които я променят.
Наблюдавайки живота на селяните в рамките на комунистическия период, Джералд Крийд установява едно базисно противоречие – макар и убедени привърженици на комунизма, в своите ежедневни практики селяните спонтанно и последователно се отклоняват от водещи постулати на комунистическия проект. Те търсят средства за справяне с непригодността на нормите, като ниско заплащане, ограничено поле на действие, хроничен дефицит на стоки от първа необходимост, дребнав бюрократичен контрол и отслабваща, но все още респектираща партийна йерархия, пазеща спомена за твърдата партийна йерархия на 50-60 години, в семейството, роднинските връзки и приятелските мрежи. Наравно с работата в кооператива, селяните развиват и така наречената „вторична икономика” в личното стопанство, където инвестират повече сили и време. Освен това, те не пропускат случай да прелеят блага от общото към частното и безпроблемно използват обществената служба и месторабота за лични облаги – накратко, Крийд става свидетел на една почти легализирана корупция, превърнала се в обща практика. Учудващото е, че макар всички тези средства за справяне с живота да противоречат на основополагащите принципи на социализма и безспорно да са източник на напрежение, в живота на селото не настъпва конфликт. Неофициалните действия подриват бюрократичния контрол, но в същото време омиротворяват селото, като допълнително улесняват държавата в задължението й, което тя е декларирала - да снабдява обществото с необходимите стоки и да подобрява стандарта му на живот. Накратко, селяните започват да правят това, което властта им е обещала. Това принуждава държавата да преглътне огъването на нормите, запазвайки проформа абсолютно неизменна високата идеологическа реторика на говорене – тоест, случващото се може да се обясни като протичащо в рамките на един твърд конструктивизъм и резултатът от това е, че селяните опитомяват социалистическата революция.
След промяната първоначалните наблюдения на Крийд са, че повечето селяни я посрещат с ентусиазъм и надежда. Скоро след това стават доста по-резервирани както заради новия недостиг на продукти и работни места, така и заради задълбочаващото се социално неравенство – на един връщат 200 декара, друг си остава с десет. Към това се прибавя и криминализирането на средата в резултат на бавното реструктуриране на комунистическите служби за сигурност. В тези неустановени години селяните отново прегръщат опита си от опитомения социализъм, използвайки го като средство за защита от новите капиталистически императиви. Но контекстът, в който селяните продължават да се опитват да се справят с трудностите, използвайки стария набор от средства, обрича опита им за опитомяване на капитализма на провал. Така изводът, до който стига Крийд, е, че комунистическото минало с опита на селото по опитомяването до голяма степен предопределя резултатите от прехода и го променя по твърде непредвиден начин.
 
Конструирането на социалното
Унгарският социолог Адам Такач използва трудове на германския историк и теоретик Райнхарт Козелек, за да обясни какво е отношението на натурализма и конструктивизма към историческото разбиране на социалната реалност.
Козелек развива теорията си за историята, като вниманието, което отделя на значението на езиковите понятия, е в известно равновесие с осмислянето на извънезиковите фактори за историческо развитие. За Козелек, например, събития, като раждане, любов, смърт, недостиг на храна, мизерия, престъпност, са важни; те са елементи от протичащата човешка история и се включват в една трансцендентална теория, която именно дава жалоните на истинското удържане на социалното.
Козелек влиза в интересен спор с Хайдегер, който също се занимава с възможностите на историческото съществуване и със съставянето на списък от категории. Козелек му предлага категорията „да можеш да убиваш” (битие за смъртта), пояснявайки, че в нея разглежда доколко междуличностните и роднинските връзки, както и пространствените близости и дистанции позволяват разгарянето на социални конфликти. Той се стреми да очертае социално поле, в което различните категории водят до метаистория, препращаща към групи от действия, ситуирани във и извън езика. Тези категории, в крайна сметка, „деблокират” историята, защото в действителност се оказват не извън нея, а самата нейна същност.
И така, резултатът от изследванията на Козелек е тезата, че онова, което възприемаме като историческа реалност, е резултат от обективизации на категории, в които е включена и природата в нейната метаисторическа перспектива. И именно това включване признава възможността духът да бъде натурализиран.
 
Социологическият концепт за времето
Френският социолог Едуард Гардела проблематизира отношенията между конструктивизма и натурализма, като се опря на ”Есе за времето” на германския социолог Норберт Елиас.
В есето си Елиас предлага история на начина, по който хората са определяли времето. Той се спира на примери от антропологични изследвания на примитивни общества, като подчертава, че времето се определя с цел фиксиране важни моменти в колективния живот – миграции в рамките на номадските общества или събиране на реколтата при уседналите. Елиас сравнява тези древни начини с по-модерните, като например поглеждането на часовника. С последното ние свързваме два процеса – въртенето на Земята и въртенето на стрелките, които ни помагат да влезем в координация с други социални процеси – например, да не изнервяме чакащите ни. Естествено, за разлика от древните начини за определяне на времето, по-модерните са по-точни и предлагат по-голям размах на синхронизация. Общото между тях обаче е, че за да определят времето, хората винаги се опират на нещо, което може да бъде наблюдавано от всички. Така те успяват да се синхронизират или да отговорят на изискванията за синхронизация, налагащи се заради действията им.
Ето защо Елиас подчертава, че времето има инструментален характер и представлява символично връзката, която една група хора установява между два или повече процеса, единият от които е стандартизиран и служи като еталон за мярка. „Загадката на времето” обаче е, че то се свързва с историята на индустриалната революция. А именно, колкото повече нараства диференцирането на обществата, толкова повече се увеличава и тяхната взаимна зависимост, а съответно и инструментите за синхронизиране, свързани със стремежа да бъдем по-точни и по-редовни.
Гардела коментира, че и преди индустриалната революция, когато още не е имало таймери, времето също е имало, макар и по-особен инструментален характер и даде за пример древните общества, които, за да знаят колко време да варят ориза, казвали точно определен брой молитви. Вижда се, че инструменталният характер на времето, бил той количествен или качествен, си е инструментален във всички случаи. Тръгвайки от този пример, Гардела предложи да се помисли и върху предизвикателствата пред политическата употреба на времето. За целта той постави три въпроса: 1. По един и същи начин ли хората идентифицират процесите по ритъм, продължителност, скорост? 2. Кой е онзи процес, който всички смятат за референтен? 3. Как всички се синхронизират по него? И макар и трите въпроса да останаха отворени, Гардела подчерта, че при десинхронизация на процесите може да се стигне не само до изпитания, но и до критика на времето, водеща до неговата промяна и използване и с недобри политически цели.
Границите на конструктивизма в социология на журналистиката
Френският журналист Ерик Ланьо, работещ във „Франс прес”, посвети изложението си на обективността в журналистиката, подчертавайки, че тя е своеобразна защитна стена за репортерите, които я прилагат, за да се опазят от критики и упреци. В крайна сметка обаче, използвайки тази обективност, те си служат с различни видове конструктивизъм, някои от които им позволяват да бъдат не дотам обективни.
Първият е аналитичен и съвпада с този на социалните науки. Вторият е максималистки и догматичен и твърди, че всичко е конструирано. Третият е анатемосващ и най-добре се илюстрира от френската пословица: „Който иска да удави кучето си, го обвинява, че е бясно”. Четвъртият е вдъхновен от британския историк и теоретик Ерик Хобсбаум, въвел понятието „измисляне на традицията”. Хобсбаум предлага красивия образ на историята, която прави тигрови скокове в миналото, за да донесе традиции. Така тя разгранича едни като добри, а други като лоши, за да може после спокойно да прочете своя урок по морал. Петият е изобличителният конструктивизъм и тук Ланьо цитира наскоро защитена дисертация на френски историк, според когото онова, което си представяме като библейско минало, е всъщност традицията на равините от XIX век.
В крайна сметка, обобщи накрая Ланьо, днес въпросът в сферата на журналистиката не е дали съществува традиция или не, а дали един превод е по-добър или по-лош от друг. И за да аргументира тезата си, Ланьо даде пример с атентатите в метрото в Мадрид през 2004 г. Първоначално агенциите съобщавали за удар, после за един атентат, а имало случаи и да пишат, че виновник за ударите е ЕТА.
 
Как „Това е истина!” конструира реалност
В доклада си философът Димитър Вацов представи част от изследователските резултати от последната си книга „Това е истина”. А именно, перформативът „Това е истина” е: 1. метаперформатив; 2. перформатив уверение, чрез което се прекъсва възникнало съмнение; 3. перформатив, чрез който се деактуализира обявеното за истина; 4. перформатив, чрез който може да настъпи фрагментиране като черта на казването на истина. 5. перформатив – деметафоризация; 6. перформатив - деперсонализация.
А накрая, за да стане пределно ясен за всички, Вацов направи шеговито обобщение: Тъй като „Това е истина!” е перформатив, т.е. практически жест, то може по аналогия да бъде разбрано благодарение на други практически жестове, например: издаване на лиценз, сертификат, членска карта за нещо или най-простото - като поставяне на пломба върху водомер. Така, както поставянето на пломба върху водомер, перформативът „Това е истина!” има две основни функции: първо, забранява да се променя съдържанието на обявеното за истина – тоест, в устройството на водомера не трябва нищо да се пипа, и второ, изисква обявеното за истина винаги да се взима за образец – тоест, по пломбирания водомер следва в бъдеще да се отчита всяко потребление на вода. Казано иначе, допълни Вацов, перформативът „Това е истина!” е специално речево средство за производство на инвариантна образцова реалност. Но имайки предвид, че е речево средство, направи уговорка философът, то винаги работи ситуативно и контекстуално и произвежданата чрез него реалност никога не застива по един окончателен и абсолютно каноничен начин.
 
Как да защитаваме истината пред лицето на постистината
Във въведението си философът Христо Тодоров обърна внимание, че поне от времето на Хана Аренд и статията й „Истина и политика”, публикувана за първи път през 1964 г., почти никой във философско-политическата теория не оспорва, че в политиката не става въпрос за истина, а само за власт и интереси. И тя - политиката, за разлика от философията, науката и правосъдието, не е поле на търсенето на истината. А ако изобщо има някаква допирна точка с истината, то това са така наречените „истини на факта”. Все пак, уточни Тодоров, специално в демократичната политика истината има по-висока стойност, тъй като доверието на гражданите, за което политиците се борят, се основава на претенциите им да вземат решения и да действат въз основа на истинни мнения, обосновани върху факти.
С настъпването на времето на постистината обаче се появяват политици, които се отказват от претенцията си да говорят истина и да взимат решения въз основа на истинни мнения. И тук философията предоставя на гражданите няколко недотам добри - дори наивни - варианти за проверка кое изказване е истина, а кое не.
Едно изказване е истинно:
1. когато не влиза в противоречие с друго;
2. когато неговата истинност е непосредствено убедителна, подобно на аксиомите и не се нуждае от обосноваване;
3. когато в хода на аргументиран разговор или идеална речева ситуация намери одобрението на участниците в него.
Ето защо Христо Тодоров с основание постави въпроса за какво всъщност ни е понятието „истина” в мисленето и говоренето. И използвайки отговора, който философията му дава, Тодоров отговори и на въпроса, поставен в доклада: „Как да защитаваме истината в епохата на постистината?”. И той гласи: като поддържаме основната функция на понятието „истина”, а тя е да дава независим мащаб за характеризиране и класифициране на нашите изказвания с оглед на отношението им към действителността.
 
За радикалната социална критика
Социологът Боян Знеполски започна с това, че конструктивизмът на радикалната социална критика визира две конструкции: едната конструкция е господстващата идеология, а другата - капиталистическата система с нейните производствени отношения. За да развие тезата си, Знеполски се позова на трудове на Славой Жижек и Ален Бадиу. И двамата автори споделят една и съща концептуална картина за днешния свят, която е структурирана в две измерения: от една страна, глобално триумфиращ капитализъм и пари, а от друга, идентичности и контраидентичности, които „опустошават човешкия дух и призовават хората към смърт” (по Бадиу). Проблемът е, че войната между идентичностите не е способна да заглуши господството на глобалния капитализъм, а това поставя пред Жижек и Бадиу въпроса как истинската универсалност или комунистическата идея да се яви в света. И макар и изненадващо, двамата философи се обръщат за помощ към религията. За тях позоваването на религията е необходимо, за да можем да си представим как може да се осъществи такава радикална социална трансформация на света, която да го спаси от капитализма. Това може да се случи единствено по силата на един универсален метафизичен опит, какъвто е Възкресението на Христос, за който пише Бадиу в книгата си „Апостол Павел. Обосноваване на универсализма”. Освен това, Бадиу и Жижек се позовават на религията, защото хуманитаристиката и социалните науки изследват партикуларни предмети и не са способни да схванат универсалността, благодарение на която да могат да допринесат за радикална, т. е. за универсална трансформация на света.
А събитието на Възкресението на Христос е свързано с два важни момента: то е носител на закон, който освобождава субекта от неговата идентичност; то има универсален адрес, което означава, че всички различия по нация, раса, пол, статус са преодолени.
Но най-главното - Възкресението най-напред означава нова структура на субекта, защото,както пише в Библията, вие не сте под закона, а под благодатта,а за Бадиу законът означава партикуларност, а благодатта – универсалност.
Освен това, за него благодатта притежава и едно много специално качество – да освобождава от деструктивната мощ на потиснатите желания (тоест, да спасява от тайната власт на капитализма), да съживява мисълта и да я прави отново креативна.
---
А с какви нови идеи ще вдъхновят бъдещите участници проведените дискусии, очакваме да разберем в края на тази година - от следващите международни конференции, организирани от Форум „Софийски диалози”.


[1] Съорганизатори на събитието бяха Дом на науките за човека и обществото, Софийският университет, Ecole des Hautes Etudes en Sciences Sociale (Paris). То се проведе и с подкрепата на Френския институт в България и Италианския културен институт (София).
[2] Книгата е издадена през 2005 г. от „Апострофи”.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”