Винаги предстои
Възможен ли е бунт
в години на реакция?" /> Култура :: Изборът на Култура :: <font size="2"><font color="#228B22"> Винаги предстои </font> </font><br>Възможен ли е бунт <br>в години на реакция?
Български  |  English

Винаги предстои
Възможен ли е бунт
в години на реакция?

 
Бунтовната 1968 г. често бива привиждана като събитие, така и не постигнало заложените си цели, но въпреки това произвело ефекти, които продължаваме да живеем. Затова, половин век по-късно, въпросът за смисъла и въздействието е този, който трябва да води припомнянето – задачата е да решим какво означава 1968 година сега.
Разбира се, подобно решение зависи и от ориентацията ни какво представлява това „сега”. Отново и отново в анализите напоследък излизат на преден план две тенденции. От една страна, глобализирана икономика, във все по-голяма степен задвижена от виртуално генериране на стойност, технологии и гъвкави форми на труд, и все по-малко обвързана със създаването на що-годе равномерно локално обществено благоденствие. От друга страна, възход на антилиберални политически и обществени нагласи, обръщане към преизобретени „традиционни” ценности, към вкорененото и изконното. Ако първата тенденция е вече позната под названието „неолиберализъм”, то втората можем да наречем „нов неоконсерватизъм”. Изненадващо или не, и днес 1968 попада във фокусната точка, очертана от тези две тенденции.
Често се случва въздействието на едно действие или процес да се размине – понякога рязко – с неговите намерения, но точно заради това си струва да си припомним поне следното: 1968 може да е едно събитие, но тя не е един взрив. 1968 не е тъждествена с майските бунтове в Париж или дори по-общо – със студентските протести и окупации в Западна Европа. Тя не е тъждествена и със сексуалната революция или музикално-алхимичната психеделия.
Първите месеци на годината слагат началото на Пражката пролет, която поставя под въпрос държавната централизация. През април в Мемфис е застрелян Мартин Лутър Кинг – убийство, още по-силно разпалило гнева на стотиците хиляди, борещи се за равноправието на черните американци, подлагани на репресии и маргинализация и след формалния край на сегрегацията.
Това са само две сред кавалкадата сътресения, белязали онази година. Но разнородният характер на случилото се в Чехословакия, във Франция и в Съединените щати ясно показва, че вълната на недоволство трудно може да се обеме в едно. Затова разумно изглежда да избягваме редуктивните интерпретации, да не се опитваме да свеждаме значимостта на 1968 до едно или друго.
През 1968 се надигат студенти, афроамериканци, работници, хипари, марксисти; антиколониалните войни в Латинска Америка, Африка и Азия се разгарят с нова сила. Макар че тези борби и движения не могат да бъдат мислени като части от едно цяло, те се преплитат и вдъхновяват взаимно, често си и сътрудничат.
Различните изчистени интерпретации на бунтовете в западен контекст лесно показват своята едностранчивост. Според някои, зарядът и ефектите на 1968 г. са по-скоро обществени, а не толкова политически. Това било бунт за светоглед и ценности, а не толкова за икономически права. Но 1968 също така преобразява вижданията за политиката и нанася сериозен удар върху идеята, че системата от институции може да бъде смислено променена със средствата на същите тези институции. Във Франция студентите застават редом до работниците, вдигнали се на най-мащабните стачки в историята на страната, блокирали икономиката и за седмици създали реалната възможност за насилствена смяна на властта.
Това често се забравя, а 1968 – повече или по-малко благосклонно – бива представяна като дело на идеалистични младежи без ясен поглед върху действителността и откъснати от проблемите на редовите хора. Този омаловажаващ поглед и днес е добре дошъл за враговете на движението и това, което то въплъщава. В техните ръце предполагаемият идеализъм се превръща в празно антибуржоазно лозунгджийство, противно с позата си и пагубно със своите последствия.
Според една линия на интерпретация, през 1968 г. разглезеното следвоенно поколение се надига срещу консуматорството, само за да го преутвърди в нова хедонистична форма (Петер Слотердайк). Според друга, 1968 е обсебена от наскоро зародилата се т.нар. френска теория, стъпваща върху съмнителни интерпретации на Маркс и Фройд и стремяща се не толкова към истина или справедливост, колкото към подриването на ценни достижения на западната цивилизация (Роджър Скрутън). Подобни интерпретации са живи в днешния неоконсервативен ренесанс.
Един от прословутите графити в Париж гласи „Под паветата – плаж!”. Нека не изпускаме и двете страни на лозунга: за да достигнем до мястото на насладата, първо трябва да проведем борбата до край. Стачките във Франция, Италия и другаде са забележителни с това, че често се извършват без одобрението на официалните синдикати. Нещо, симптоматично за общия дух на събитията и до голяма степен актуално и днес, когато по различни причини доверието в синдикатите не е високо. Това е бунт срещу институциите, срещу структурите – срещу „системата”. Друг парижки графит декларира: „По улицата не ходят структури” – патосът на много от движенията е безспорно хуманистичен.
1968 е и рождената година на новото ляво, стремящо се да отиде отвъд дотогавашните синдикалистки, партийни и партизански тактики. Превратна е представата, че тези движения се вълнуват основно от правата на малцинствата. Годината наистина е символна за борбите на потиснатите етнически и сексуални групи. Но активистите на ‘68 не ги мислят като отделни от борбите за трудови права и икономическо равенство. Затова свидетелстват събитията навсякъде – и във Франция, и в Америка. 1968 се надига в борба за правата на огромните мнозинства от хора по света, мачкани от една система, която вече бива виждана като дотолкова компрометирана, че не подлежи на реформа. Затова тя трябва да бъде разбирана не като разрив със старото ляво, а като част от стремежа – по израза на Режи Дебре[1] – революцията да бъде революционизирана.
На изток искат социализъм с човешко лице, а на запад разбират, че капитализъм с човешко лице надали ще има. На изток въстават срещу бюрократичната машина на реалния социализъм, а на запад се бунтуват срещу социалната държава на капитала.
Френски графити се обявяват против материалните и социални придобивки. Тези блага вече не са ни достатъчни. Социалната държава е просто буфер, който да обере най-острите противоречия, но тя не е в състояние да осигури истинско равенство. Андре Горс пише как хората не бива да се задоволяват с едното повишение на заплатите и с меките демократични реформи, а да насочат усилията си към систематично преобръщане на капиталистическата логика в обществените отношения.[2] В Съединените щати подлагат на критика т.нар. welfare-warfare state – социалната държава, която може да гарантира благосъстояние на гражданите си и обществен мир само на цената на колониална експлоатация и войни. В разгара си е Виетнамската война – вдигналите се американци я виждат не като сблъсък със съветския враг, а като грабителска агресия.
Движенията от 1968 г. поставят под въпрос самата идея за труда като дейност, осмисляща човешкия живот – както в източните, така и в западните й варианти. Херберт Маркузе пише: „Производителността и репресията се доближават – повишаването на производителността на труда е свещеният идеал и на капиталистическия, и на сталинисткия стахановизъм. Това понятие за продуктивност има своите исторически граници. Отвъд тях продуктивността има друго съдържание и други отношения с принципа на удоволствието – те са предвиждани в процеса на въображението.”[3] 1968 е бунт против дисциплинарния труд, тя мечтае за преобразуването на човешката дейност в творчество. С този привидно идеалистичен и естетически лозунг неразривно е свързано и обстоятелството, че тя е бунт и срещу настъпващата технократизация и комерсиализация на човешките отношения.
Ситуационистите във Франция настояват, че трансформация на обществото е възможна само на основата на трансформация на ежедневието. Те се обявяват за „пълното деколонизиране на всекидневния живот”, непрекъсната трансформация на съществуващото, „радикална критика на политическата икономия, преодоляване на стоката и наемния труд” и обръщане на изкуствата и играта в служба на народа.[4] Хуманистичните въстания от 1968 г. обаче не само идеализират радостта, но и поставят под въпрос какво е човекът. Техният хуманизъм е антиесенциалистки. Затова той все още е плашило за реакционерите.
В лекция, изнесена края на март в София, френският психоаналитик Ален Вание с горчивина отбеляза как 1968 г. бързо е била последвана от „връщане към нормалното”. Според него това, което отличава нашето „сега”, е загубата на колективните политически надежди за революционна трансформация. Половин век по-късно – уви – комерсиализацията и технократизацията само са се задълбочили. Обществото ни е в не по-малка степен общество на спектакъла, а не на творчеството. „Там, където реалният свят се превръща в прости образи, простите образи стават реални същества и действащи мотивации […] Всеки експерт служи на своя господар, защото всички някогашни възможности за независимост са били сведени почти до нула поради начина, по който е организирано настоящото общество.”[5]
Икономистите ретроспективно ще говорят за изчерпване на фордисткия модел на капитализма и за криза на кейнсианската икономика. Започва да се смята, че нито добре организираното производство, нито потреблението са достатъчни за постигането на задоволителен растеж. Скоро след 1968 неолиберализмът и дерегулацията надигат глава. През 1976 г. американските рокаджии „Блу ойстър кълт” вече саркастично пеят “This Ain’t the Summer of Love”. Рокът на 90-те е белязан от нихилизма на американския гръндж и норвежкия блекметъл. Лесно е да кажем: след като бунтарите протестираха срещу социалната държава, неолиберално реформираната система взе, че я разгради. Ръка за ръка с отказването от обществената отговорност на държавата дойде създаването на всевъзможни „гъвкави” форми на труд и внушенията за нова, „флуидна” субективност, която лесно се трансформира от една идентичност в друга. Както толкова често се случва и както е познато и на по-ранните критически теоретици, капитализмът е чудодейно способен да асимилира своята опозиция. Достатъчно е да погледнем всичките „креативни” дейности и „автентични” продукти наоколо – сега превърнали се в механизми за експлоатация и генериране на стойност, които си дават вид, че излизат извън кръга на механичния труд и консуматорството.
Определено би било твърде прибързано да приписваме на бунтовете от ‘68 отговорността за последвалите трансформации в икономическия модел. Това би било не само исторически некоректно, но отново би наляло вода в мелницата на неговите неоконсервативни защитници.
Неотдавна в „Ню Йорк Таймс” Иван Кръстев предположи, че настоящата 2018 г. би могла да бъде също така „революционна”, както и 1968, макар и с обратен знак.[6] (Така, както по-рано предположи и за 2017 г. пред австрийския „Ди Пресе” по повод друг юбилей.) Освен че изказва странното твърдение, че двата процеса си приличали, Кръстев описва новата неоконсервативна „революция” като един вид реакция срещу политиките на приемане и толерантност, наложени с огромни борби отчасти в резултат на някои от стремленията на ‘68. След като социалният и културен либерализъм е отишъл твърде вляво, следва закономерен нативистки отпор.
Подобно обяснение може и да има своите частични основания, но то забравя за другата половина на либерализма, а именно икономическия либерализъм. От ‘68 насам той само се е задълбочил, но въпреки това не е централна част от настоящите реалности, която новите т.нар. десни популисти критикуват. Напротив, те умеят много добре да съжителстват с него. Но може да се покаже как тъкмо глобалният, мобилен и „безроден” капитал създава както все по-голямо неравенство, така и все по-голямо усещане за несигурност у хората. Неоконсерватизмът и неолиберализмът умеят да работят добре заедно и годишнината от 1968 година ни дава още един повод да си дадем сметка за това. Началото на тяхната симбиоза, дори на сливането им, е дадено именно в рамките на американската реакция срещу бунтовете.[7] Консервативно настроени интелектуалци като Ървинг Кристъл се обявяват срещу идеята за „голямото общество”, грижещо се за своите членове, и прегръщат възгледа на неолибералните икономисти за човешката природа. Оттам следва и възходът на „новото дясно”, трасиращо ясна линия през Рейгън и Тачър до днешните политики на строги икономии и въздигането на бизнес критериите като последно мерило за всякакви междучовешки и обществени отношения.
Годишнината, разбира се, дава повод да си припомним и колко е важна оперативната политика. Няма как да не признаем неуспеха на ‘68 да формулира и осъществи положителна политическа програма. Оттогава насам много прогресистки линии на мислене се затварят от превратностите на политиката в неуловимата сфера на „политическото”. Това са не само по-академичните сред тях; нерядко е било отбелязвано, че подобни тенденции са налице и в нови движения като „Окупирай”. Изправени пред компрометираните структури и институции, за нас остава старият въпрос: можем ли да се преборим с тях, без да ги превземем отвътре или да ги разрушим отвън?
Затова дилемата между старо и ново ляво е фалшива дилема. Опозицията между борбата за правата на труда и борбата за правата на малцинствените групи способства за разделението на онези, които търпят последствията на подчинението.[8] И по този начин тя се превръща в инструмент за неговото утвърждаване. Въпросът е по правилен начин да свържем двете борби в противоборството срещу нелегитимната доминация. Те вечеса били свързвани: това също е част от наследството и на 1968 г.
В такъв смисъл, не е уместно и така лесно да отписваме надеждата за бъдещето. Правителството в Португалия успешно реализира икономическа и социална политика в опозиция на европейския консенсус за строги икономии. В Щатите движението Black Lives Matter набира сила заедно с многобройни училищни, феминистки и антинационалистически протести, на които предстои да намерят своите пресечни точки. Реформите във Франция, целящи за пореден път да ударят социалната защита на труда, са на път да причинят ново социално надигане, което да обедини студенти и работници.[9] 2018 няма да стане новата 1968, но не е и нужно. Неизбежното е борбата срещу икономизирането на живота да продължи по нови начини.


[1] Знаковата книга Debray, Régis – Revolution in the Revolution? New York: 1967, първо излиза на испански и френски езици в Хавана и Париж, за да бъде преведена на английски още същата година.
[2] Напр. в Gorz, André – «Le socialisme difficile», Paris: Seuil, 1967.
[3] Маркузе, Х. – „Ерос и цивилизация”, София: Христо Ботев, 1993 [1966], стр. 165.
[4] Вж. Кърков, Н. и С. Панайотов (съст.) – „Автономизъм и марксизъм”, София: Анарес, 2013, стр. 156-163.
[5] За прословутите тези на Ги Дебор от 1967 г. и ехото им 20 г. по-късно, вж. Паницидис, Х., Е. Минева и С. Панайотов (съст.) – „Маркс: хетерогенни прочити от XX в.”, София: Анарес, 2012, стр. 420-432.
[7] Вж. знаковата статия на Майкъл Харингтън „Социалната държава и нейните неоконсервативни критици” [1973], <https://www.dissentmagazine.org/article/the-welfare-state-and-its-neoconservative-critics >
[8] Вж. разговора между Боряна Росса и Леа Вайсова в електронното списание „dВерсия”, <http://dversia.net/2714/sex-revolution-emancipation/>
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”