Крешендо/декрешендо (музика), брой 17 (2941), 04 май 2018" /> Култура :: Наблюдатели :: Българската песен на ударните
Български  |  English

Българската песен на ударните

 

Професор Добри Палиев (1928-1997) е човекът, който събуди музикантския интерес към възможностите на ударните инструменти, разшири параметрите на кръга от ударни и създаде за тях внушителен обем инструктивна и концертна музика. Не познавах от близко този благ и скромен човек, но си спомням сюрпризите, които той поднасяше на публиката и на своите колеги, някои от които доста консервативни в музикалните си вкусове. Концертът, посветен на 90-годишнината на Палиев, събра негови ученици и техни възпитаници в зала „България” – симпатично и весело огромно потомство на първосъздателя, ударно многолюдие на сцената и в залата. Започнаха с най-младите от Ансамбъл „Тупан” към Музикалното училище в София с пиесата „Шарена сол” на учителя им Стоян Янкулов-Стунджи, кратка пиеса, която „произнесе” атавистичното телесно въздействие на ритъма през неподозирано разнообразие в звука на тъпаните.
Музикантите от „Полиритмия”, които свириха след тях, бяха посрещнати, естествено, с овации от залата. Този перкусионен състав е на повече от 4 десетилетия и е рожба на Добри Палиев - славен секстет, който стимулира провокациите на „Poco a poco” от Васил Казанджиев, на сюитата „Празник” от Лазар Николов, на Концерта за ударни от Емил Табаков, на „Координати на звука и движението” от Иван Спасов, на „Марсиански танци” от Румен Бальозов... Беше вълнуващо да се видят отново, макар и не в съвсем същия състав. Припомниха началото си с чудесната пиеса на създателя си „Картини от Страсбург”, написана с вкус, чувство за хумор, с щедра изобразителност, с неочаквани за времето си идеи по посока на звука в пъстра, консолидираща динамична скала. Не толкова вгледана в детайла се оказа „Пролетната кантата” от Ценко Минкин, една фолклорообразна спекулация по авторски текст с набор от ударни и проблемно звучащия прочут народен хор Мистерията на българските гласове с диригент Дора Христова.
Новата композиция на Георги Арнаудов, която е имала своята световна премиера в Пекин, в оригинал е оркестрирана за традиционни китайски инструменти. За софийската си премиера Арнаудов е претворил пиесата си за вибрафон, маримба и симфоничен оркестър, а заглавието е дълго и трудно за запомняне: „Среднощни песни” – четири антични взора към Небесния свод от сезоните на Поднебесната”. Арнаудов умее да гради древна музикална аура, а от две години импулсите към древността за него идват от Китай. Самото значение на думата взор в тази култура е комплексно и предлага различни перспективи. Музикалната картина разчита на деликатни движещи жестове, с извайване на дълга звукова линия, през детайлните игри с тембрите и тяхното комплицирано съчетание. Създава се външно медитативна атмосфера на застиналост, която обаче излъчва променящо се вътрешно напрежение и чрез солиращите вибрафон (Сара Чакърова) и маримба (Анастас Паев). Софийската филхармония под диригентството на Любомир Денев-син бе достатъчно рефлективна в създаването на своеобразната звукова магма в подкрепа на изкусните темброви движения. Но, според мен, тази творба изобщо не влезе в естетическия контекст на концерта с финеса и деликатността си. Някак потъна в обкръжението от звукова първосигналност.
Василена Серафимова бе главен герой в Концерта за маримба и симфоничен оркестър от Румен Бояджиев-син. Великолепно се справи - не само поради трудната солова партия, но най-вече поради максималното разчитане на соловия тембър като структуриращ концерта и контрастиращ на шумния (но не в Кейдж-смисъл) оркестър. Концертът е скромна панорама на американската симфо-джаз и минимал музика, в която най-релефно изпъква една симфонична амбиция. Засега симфонизмът се изчерпва предимно в секвентна репетитивност на кратки модели и контрастиращи динамични „влизания” на отделните групи като в нанизани филмови кадри, чието монтажно слепване бе възложен на соловата партия.
Докато тричастният концерт за комплект барабани и оркестър на Христо Йоцов, който изпълни соловата партия, излъчи интересни идеи. Музиката надскочи голия първичен ефект на звука и ритъма. И с вниманието върху звуковия колор, създаден чрез съвместни солови реплики откъм солиращите барабани и оркестъра, и с диференцирането на звука в оркестровите партии... И тук характерът на музиката е в сферата на популярното, а няколкото пространни каденци на солиращите барабани кореспондират с прочутите джаз-хоруси на Йоцов. Той и сега обая залата с изпълнителската си харизма, особено в токатната трета част, пронизана от цитати-формули на първопроходеца в симфо-джаз- музиката Гершуин, където движението бе изключително сгъстено. Завърши с ефектен ход на края, когато след впечатляваща мощна каденца на солиста, в продължение на такт или два всички вдигат ръце от инструментите си, като имитират свирене. Тишината можеше да продължи поне още един-два такта, преди инструментите реално да фиксират финала на концерта. Но и така ефектът превъзбуди залата.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”