Реплика от ложата (театър), брой 17 (2941), 04 май 2018" /> Култура :: Наблюдатели :: Говоренето като съществуване
Български  |  English

Говоренето като съществуване

 

„Neoдачници” от Максим Горки. Режисьор Иван Пантелеев. Сценография и костюми Милена Пантелеева. Музика Рашко Младенов. Участват Александра Василева, Владимир Карамазов, Дарин Ангелов, Деян Ангелов, Иван Юруков, Николай Урумов, Радена Вълканова, Рашко Младенов, Стефания Колева, Теодора Духовникова, Христо Петков, Юлиан Вергов. НТ “Иван Вазов”. Премиера 24 и 25 март 2018 г.
 
Когато през 1904 г. Горки пише “Дачници”, предстои Руската революция през 1905 г. и после Октомврийската през 1917 г. Горкиевите герои интелигенти прекарват лятото на гости извън града на вилата на адвоката Басов и младата му жена Варвара. Те и техните приятели са просто летуващи. Наследници са на Чеховите “излишни хора”. Осигурени са. Разполагат с повече от достатъчно време за всичко, което искат да направят. Но нищо не правят и се чувстват нещастни, самотни, безцелни. Кои са те? Както казва един от тях, те не представляват елита, те са нещо съвсем друго: летовници, временно пребиваващи в собствената си страна, които се занимават единствено с това да си търсят удобно място в живота. Хората като горкиевите герои още не знаят какво ще им се случи нито след революцията през 1905 г., още по-малко след тази през 1917 г. Предстои целият ХХ век. Причината тази пиеса на Горки да е толкова поставяна в последните години е тази обратна перспектива, в която тя позволява да бъде тълкувана. Тоест, да бъде поставяна чрез все още валидните въпроси за ролята и съдбата на интелигенцията в историята на ХХ век, чрез въпросите за живота след превърналото се в минало светло бъдеще.
Представлението на Иван Пантелеев се отклонява и от едната, и от другата група въпроси. В същото време обаче се опитва по свой начин постоянно да ги пресича. Няма някаква категорична гледна точка или позиция спрямо тях. По-скоро пита: кои са наследниците на тези хора днес? И разиграва отговорите в дистанция спрямо гледащия. По тази причина представлението започва с въпроса на режисьора: “Защо хората все още правят театър и защо ходят на театър?”.
Той ясно обозначава сценичното пространство като игрово, тоест, само-като-театър. Героите играят пред колегите си и местят “сцената” – от мястото пред белите столове на самата сцена към пространството на авансцената пред първите редове в залата. С други думи, в свободен необрехтиански ключ актьорите напомнят на зрителите, че играят. Така е ясно очертана територията на вътрешно игровото пространство “театър”. Въпросите за значението днес на театъра са оставени отворени и чуваме някои възможни отговори, като например този на Мюлер от прочутото му писмо до Димитър Гочев след историческия “Филоктет” (1983): “Когато дискотеките бъдат напуснати и академиите опустеят, отново ще бъде чуто мълчанието на театъра, което е фундаментът на неговия език.” Разбира се, не може зрителят да очаква някакъв еднозначен отговор на въпроса “Защо хората все още правят и ходят на театър”, но, при всички случаи, от този спектакъл ще му стане ясно, че саморефлектирането на театъра като все още важно място за поставяне на смислени въпроси се пресича със самоиронията.
Не по-малко ясно от това игрово пространство е обозначено и мястото на действие за наследниците на горкиевите герои. Те са разположени в хотел. С други думи, това са туристите, гражданите на света, глобалните хора, които се чувстват в родината си като навсякъде. Нищо никъде не ги задържа. Те са като цветните ленти, които декорират хотела. Цитат са от някъде. Имало ги е вече на друго място, в друг спектакъл, защо не сред валящите конфети в спектаклите на Гочев по Колтес или Молиер. Героите си Иван Пантелеев текстово конструира като саморазказващи се. И ги представя в гестусите на днешните представители на средната класа. Драматургично ги “удължава” - всеки в собствената му линия, - допълвайки ги най-вече с реплики от чехови герои. Извършената в това отношение работа в текста от него е сериозна, внимателна, скрупульозна.
Нищо по-основателно от вписването на Чехов в тяхното разиграване. Но то е интересно не толкова от гледна точка на известния вътрешно-текстови диалог между двамата автори, колкото от гледна точка на идеята за търсещия успеха и провалящия се в неговото търсене човек през ХХ век. Оттук и играта в заглавието с префикса на латински neo с новите не/успели. Оттук и разиграването на темата за успелия и “лузера”, които лесно си разменят местата. Като чеховите герои, тези хора мечтаят да постигнат нещо изключително, значимо в живота си. Искали са по-добър живот в бъдещето, но макар да изглеждат успели, е трудно да се каже, че се чувстват така. Не случайно във финалния си текст Басов (Юлиян Вергов) говори с думите на Иванов, който се е нагърбил с по-голям товар, отколкото може да понесе, и се пита с вуйчо Ваня какво ще прави с оставащите му 13 години. Тоест, успехът е цел, която унищожава. Затова говоренето е единственото, което им дава усещането, че са живи.
Бъдещето вече се е състояло. Миналото е забравено. То е някакви знаци, символи без значение, подобно на името, написано с шрифта от времето на социализма на хотела “Родина”. Има само настояще. Това е настоящето на “практиките за здравословен живот”, които организират в хотела. В него има “каузи за спасяването на човека и света”, с които човек може да опита да се осмисли подобно активистката лекарка Маря (Теодора Духовникова), като се откаже пламенно от всичко. Има поредица от изневери или несподелени влюбвания, показани чудесно от двойката Суслов (Иван Юруков) и Олга (Александра Василева), Рюмин (Николай Урумов) и Варвара (Радена Вълканова). В това настояще нищо друго не се случва, освен трескавото движение/пътуване без цел и безкрайното говорене. Както се казва в пиесата, “Ние нищо не правим и говорим ужасяващо много”.
Ето това ужасяващо-много-говорене е показано като modus vivendi на днешните хора. Те съществуват в това безсмислено говорене. Поради твърде дългите самотни словесни спирали-гестуси, които представляват героите, представлението е оставено “отворено” драматургично. Тоест, то няма начало и край и някак се разбягва. Оформя се чрез една хлабава структура без вътрешен драматургичен ритъм. Оставено е да се движи чрез наслагването в логиките и инерцията на движение на всеки от героите, което го прави на места доста монотонно. Спокойно част от тези словесни спирали биха могли да бъдат съкратени. Музиката на Рашко Младенов споява “сцените” - както жанрово е нарекъл пиесата си Горки.
Рядко могат да се видят да играят в толкова ясна и чиста линия, така дисциплинирани, тези инак популярни актьори. Извадени от традицията на психологическия театър, въведени в един тип театър, който им е напълно чужд, те (най-вече Юлиян Вергов, Радена Вълканова, Александра Василева, Иван Юруков, Теодора Духовникова, Николай Урумов) се справят чудесно. Не само с очертаването на гестусите на героите си и с разказването им, но и с автопародийната линия. Дори Карамазов, пародийно напомнящ Горки, с бутафорната си театралност показва добре позата на “значим писател, критично разсъждаващ за изкуството”, лишен от всякаква тежест. Актьорите чудесно показват как героят им спира да съществува, “умира”, когато седне на стола и вече “няма реплики”, когато не играе и няма публика, заради която си заслужава да се пали.
Театралната традиция на представяне на тези говорещи-и-играещи, на тези пътуващи, преминаващи през историята на ХХ век хора, наследили горкиевите “Дачници”, позната по западноевропейските сцени, е доста чужда на известната дълга психологическа традиция на тълкуване на Горки в българския театър. Така че, можем да ги видим като идващи от нея туристи в тукашния хотел на име “Родина”, който обаче може да им предостави същия комфорт, както навсякъде.
още от автора


1 - 03.05.2018 20:33

В края на април
От: Azis Kash
1. Една вече явно малко по-широка публика дето не я е еня много за цитатите, да не говорим да може да ги разпознае точно, си ръкопляскаше по попски след всеки пространен равен монолог. Явно не става дума за гостуване като на хотел на някаква непривична тук форма или театрален стил, а за идентификацията им с близки родни образци - читалищната дейност е пряко посочена, но става дума много по-щироко масово за схващане за култура (едно изтъпанчване в равен и тържествен монолог, с тъжовен лик) и за формите за правене на политика (същото изтъпанчване, но в по-голяма степен медиализирано и след уроци реторика на жестикулацията).
2. Родина е важно послание - не просто закачка. Интересно да се проследи темата в постановката още повече в съпоставка с пълното й подминаване на нарочния конкурс по нея таз година и особено в анихилирането й - направо гротескно - в данданията при приключването му - до самопредоставянето за опитомяване.
3. Представлението не просто търси кои са НЕОдачниците днес, а направо документално ги разпознава, с което то се превръща в политическо действие. Явно обаче няма кой да пожелае да заговори по въпроса. Къде-къде по-важни са цитатите и традициите в прочита на твобри и школи - по форма същото изтъпанчване в монолог, което, изиграно, вече изглежда зовящо съкращение.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”