Български  |  English

Грешно разбраното през 1968

Едно от последните интервюта на Руди Дучке

 
Руди Дучке е ръководен кадър в германската левица от края на 60-те години и е лидер на най-известното студентско движение (Германски Социалистически студентски съюз). През април 1968 г. той става жертва на нападение. Умира единадесет години по-късно - през декември 1979 г. - като една от причините е и невъзстановеното му докрай състояние след атентата.
По повод десетата годишнина от събитията във Франция ’68 г., се опитах във Франкфурт да го уговоря за интервю за предаване по БиБиСи. Неговият отговор ме изненада: „Имам много малко за разказване по повод на май ’68 във Франция: на първо място, защото по онова време се случи да съм в болница, но преди всичко и поради факта, че като хвърлим поглед назад във времето, виждаме, че голямото събитие в Европа ’68 не е Париж, а Прага. Но по онова време ние не можехме да видим това”.
Същевременно Дучке е в Чехословакия тъкмо в началото на „Пражката пролет”. Неговото посещение е повод да се заговори за така наречения „диалог между глухи” - между чешките студенти и него, представителя на западногерманските студенти. Реториката на Дучке прилича твърде много на тази на твърдия режим в Прага, изпълнена с презрение към „буржоазната демокрация” и „империализма”, които могат да бъдат само американски. Тук публикуваме едно от последните интервюта с Руди Дучке. В него се долавя характерният за германската левица език – който и днес, и тогава изисква внимателно четене между редовете. Но имайки предвид тази уговорка, интервюто по-долу добре илюстрира източно-западното неразбиране на 1968 г.
 
- Как си обяснявате неспособността на радикалната левица на Запад да разбере значението на „Пражката пролет” през 1968 г.?
- Обяснението е историческо. След революцията от 1917 г. по-голямата част от работническите движения по света живеят благодарение на мита на Октомврийската революция, разбирана като революция на пролетариата. Устойчивостта на този мит има една сериозна последица: липсата на критичен анализ върху онова, което се случва в СССР. През 1945 г. Съветският съюз допринася за рухването на фашизма и за възстановяването на Европа. С други думи, съветското влияние означава, от една страна и на първо време - освобождение, а от друга - края на демокрацията, края на онова, което е известно като спечеленото от буржоазната революция. По време на Студената война левицата отново проявява склонност да идентифицира социализма със Съветския съюз, а във ФРГ да го свързва с ГДР.
И именно в този контекст се появява студентското движение от 60-те години. Спомням си, че в ядрото на германския Социалистически студентски съюз повечето имаха объркани представи за случващото се в Източна Европа. Този въпрос бе смятан за вторичен и не се обсъждаше. Спомням си, че при завръщането ми от Прага нито един член на Студентския съюз не успя да разбере какво се опитвам да им разкажа за случващото се там. За тях това бе проблем и процес, свързан с либерализма, а не със социализма.
- Имате предвид тезата за опасността от „възстановяване на капитализма”?
- В известна степен. Факт е, че нямаше никакво разбиране за ситуацията и за това какви са истинските залози в страната. Това бе основната причина, поради която левицата в Западна Европа не разбра динамиките на социалната и политическата еманципация в Източна Европа. Затова комуникацията и сътрудничеството станаха невъзможни. Всъщност, проблемът бе поставен по-скоро на личностна основа, отколкото на политическа: аз съм родом от ГДР, така че бях в контакт с Петр Ул[1] и с още някои хора.
- По какъв начин движенията от пролетта на 1968 г. в Париж и Прага бяха важни за вас? Освен разминаването, за което разбрахме, имахте ли общи допирни точки?
- По онова време мислех, че ставаме свидетели на появата на ново измерение на класовата борба в Централна Европа с нарастващ натиск - както в Западна Европа, така и в Източна. Погледнато в перспективата на политическите промени в Източна Европа, Чехословакия представляваше изключително важна стъпка напред. А за събитията в Париж през май и юни научих, докато лежах в болничното си легло. За мен беше ясно, че едно евентуално поражение би ограничило във времето възможността Изтокът и Западът да си сътрудничат. Пораженията в Париж и в Западна Германия също позволиха на комунистическите партии да се завърнат на политическата сцена. От Москва им бяха казали да чакат и преди всичко да не участват в борбата, защото това би могло да има трудно контролируеми последици в Изтока. След краха в Париж, единственият ми въпрос беше: ще се намесят ли руснаците в Чехословакия?
Ние това вече го бяхме обсъдили по време на моето посещение в Прага. Бях убеден, че подобна възможност е немислима. Но чешките ми приятели от студентските кръгове ми казаха: „Толкова ли си сигурен, че 1956 г. е вече част от миналото?”. Всъщност, само си мислех, че е невъзможно подобно нещо да се случи отново. Просто не бях преценил ситуацията. И така, през юни моята увереност започна лека-полека да избледнява. Малко след това настъпи ужасният шок за всички онези, които имаха социалистически убеждения и искрено вярваха в тях.
- Не мислите ли, че източно-западното „неразбиране” на 1968 не се дължи само и единствено на контекста и ритъма на различните събития, но преди всичко на факта, че те не преследваха едни и същи цели? Идеологически те нямаха много общи неща помежду си: чехите искаха да хуманизират марксизма, докато във Франция се чувстваше завръщане към революционната непорочност на марксистката доктрина.
- Абсолютно. Спомням си, че когато чешките студенти дойдоха в Берлин и ме посетиха в болницата, ми споделиха: „Трудно ни е да говорим с германците...” И те имаха своите основания да го кажат. Но когато отново чехи и германци се срещнаха на Световния фестивал на младежта и студентите в София и успяха да създадат нови връзки, хората от германския Социалистически студентски съюз разбраха, че чехите са готови да работят заедно с тях, за да скъсат хамута, сложен им от софийските власти и от комунистическите организации. Това беше малка крачка към сближаване.
- Единни в поражението, но не и по време на първата фаза на движението?
- Абсолютно вярно. Трябваше да се натрупа още опит. И все пак, аз съм убеден, че в близките години левицата в Западна Германия ще трябва да разбере (както и започна да го прави), че промяна на статуквото във ФРГ и в Западна Европа е немислима, освен ако не настъпи заради някаква политическа и социална еманципация в Източна Европа. Абсолютно невъзможно е да настъпи промяна в условия на изолация. Но за да разбере човек това, е необходима огромна промяна в съзнанието.
Разговора води Жак Рупник
Transit, № 35, лято 2008 


[1] Петр Ул (1941) е чешки ляв журналист и политик. Един от подписалите Харта 77.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”