Български  |  English

Рим 1968 г.: мартенската битка

 

В този ден една врата се отваря. Необходими бяха повече от десет години, за да се затвори отново.
Часът е 10 и малко сутринта на 1 март 1968, Рим. Алберто Оливети ще преживее „момент на несигурност”, в който всичко се преобръща. Той е студент по философия и е в първите редици на демонстрация, в която, освен студенти, участват и ученици от гимназиалните класове. Демонстрацията започва от площад „Испания” и наброява близо 3 000 души, които заедно изминават двата километра, които ги делят до факултета по Архитектура в зелената и хълмиста част на Рим – „Вила Боргезе”[1].
„Искахме да се съберем и да го направим в централната сграда на факултета, която беше заградена и заобиколена от полицията” - спомня си Алберто Оливети. „И отидохме да я освободим.”
Сега студентите са в началната част на улица „Антонио Грамши”. В горната част ги чакат celerini[2], трансалпийските специални полицейски части. Настъпва „моментът на несигурност”. На стаено напрежение, несигурно мълчание между два блока, които се изправят един срещу друг, лице в лице. Минават няколко секунди. След това политат първите яйца, срещу италианските специални части се отправят псувни и обиди. „Ние не бяхме подготвени, не бяхме въоръжени” - продължава Оливети. „Чувствах в гърба си натиска на протестиращите зад мен. Пред мен униформените внимателно ни наблюдаваха. След това атакуваха. Ние, съвсем спонтанно, се предвижихме напред и по някакъв начин им отвърнахме.”
 
Пролята кръв
Един от приятелите на Оливети - Паоло Пиетранджели - също е в предните редици на шествието. „За първи път студентите отговаряха и не се разбягваха. Освен всичко друго, ние успяхме да си направим и снимки” - разказва днес римският текстописец, композитор и режисьор. Същата вечер той написва песен, чийто рефрен се превръща в лозунг на протестните движения: „Non siam scappati più” („Този път не избягахме”).
„В продължение на няколко часа всички ние се оказахме въвлечени в една военна динамика, с атакувания и оттегляния от страна на всеки лагер по цялата територията на парка, из горичките и малките хълмове” - обяснява Алберто Оливети. Той е привлечен към Италианската комунистическа партия и е секретар на студентския съвет на университета. „Това бяха малки епизоди от градска партизанска война.” С подръчни материали. С камъни и тухли студентите отговарят на гранатите със сълзотворен газ.
Срещу палките на полицаите те „обезкостяват” пейки, чупят клони. Ударите валят един след друг, една дузина полицейски джипове са подпалени, Рим е изпълнен с вой на сирени.
Полицаи и карабинери пристигат като подкрепление, „въоръжени” с пожарни коли. Бойното поле е оросено с вода и с плътна бяла противопожарна пяна. „Сблъсъците бяха сериозни и тежки, те можеха и да са с фатални последици” - спомня си Алберто Оливети. Има пролята кръв и ранени, като бройките са следните: от страна на полицията – 158 души, а от страна на студентите – няколко стотици. „Някои хора предпочетоха да не постъпват в болница от страх да не бъдат идентифицирани и задържани от органите на реда. Защото имаше младежи, които се озоваха в казарми и в полицейски управления, където бяха бити и разпитвани” - разказва бившият студент по философия Паоло Пиетранджели. Той напуска „Вале Джулия”[3] с годеницата си на раменете, тъй като тя си е счупила глезена. 228 души са предварително задържани, четирима са арестувани.
Вечерните вестници са със заглавия, посветени на „битката на „Вале Джулия”. Същия следобед в Камарата на депутатите министърът на вътрешните работи Паоло Емилио Тавиани показва мускули. И не се колебае да извика спомена за фашистка Италия: „Аз също знам, че проблемите на университета не се решават с полиция. Но трябва да ви кажа, че докато съм на този пост, органите на реда по никакъв начин няма да създадат впечатление за вакуум във властта; така, както го направиха през 1922 г., което и бе една от причините, заради които се стигна до фашизъм”. На следващия ден също толкова нюансирано близкият до Италианската комунистическа партия всекидневник „Paese Sera” призовава в редакционната си колонка читателите към съпротива срещу нацистката окупация.
„Битката” на „Вале Джулия” се чества като военна победа на студентите, които за първи път реагират срещу атаките на полицията” - коментира преподавателката по политология Донатела дела Порта, която по-специално се занимава с изследвания върху ескалацията на насилието в Италия[4].
„Вале Джулия” е повратен момент. На 1 март 1968 едно табу върху насилието и съпротивата пада. „Този ден на ярост, гняв и кръв”, както пише списание L'Espresso, открива пътя за по-тежки масови конфликти.
„Най-склонните към насилие елементи намериха в тези сблъсъци легитимация за едно по-ожесточено движение” – твърди в анализа си към днешна дата Алберто Оливети, преподавател по естетика в Университета на Сиена. „След 1 март 1968 духът на съпротива се разпространява широко сред студентите и те започват да сближават позициите си със синдикатите и работниците, които по време на autunno caldo [„топлата есен”] на 1969 организират масови стачки” - добавя Паоло Пиетранджели. А в общия си труд върху италианския „пълзящ май” между 1968 и 1977, Нани Балестрини и Примо Морони[5] пишат за „вълна на ентусиазъм и на борби във всички италиански университети”.
 
„Трите M”: mestiere[6], moglie[7] и macchina[8]
„Вале Джулия” е резултат и на един дълъг инкубационен период. От 1966 насетне студентските вълнения са многобройни. През същата онази година - на 27 април - Паоло Роси, млад римлянин, е убит след сбиване с десни екстремисти. Насилието се настанява в пространството на студентите.
Цареше голямо отегчение, а в същото време човек имаше усещането, че е в клетка, изпитваше неудържимо желание да промени всичко - добавя Паоло Пиетранджели, който тогава пее „Не на училището на шефовете! Правителството вън! Оставка! [...] Не искаме да ни се поставят никакви условия, не! Това е времето, в което един друг текстописец и композитор на песни, Франческо Гучини, пише, че Бог е умрял, за да се надсмее над лицемерното и фанатизирано общество, изтъкано от почтеност, и да призове към един нов свят.
Младите мъже отхвърлят модела на „трите М”, който отстояват техните родители. А в основата на тази цивилизационна криза е университетът. Жертва на масовизацията, оказва се, че той се е превърнал в институция, неадекватна на следвоенния икономически бум в Италия. Между 1961 и 1968 броят на студентите се е увеличил със 117%, припомня ни есеистът Микеле Брамбийа в „Десет години на илюзии” („Dieci Anni di illusioni”).
И тази част от населението на Италия – студентите – са цел на проектите на министър Луиджи Гуи, който иска да приспособи университета към света на бизнеса.
„Студентското движение постепенно развива използването на знанията и осъществява тяхната социализация, освобождавайки ги от функциите, които неокапиталистическите елити са възложили на образователните институции: търсенето на знания срещу властта на капитала” – припомнят ни Нани Балестрини и Примо Морони в „Златната орда”.
Университетите в Тренто, Торино и Пиза са огнища на несъгласие и центрове за производство на теория. Протестният дух спечелва на своя страна дори престижния католически университет на Светото Сърце в Милано, който е смятан за една от най-реномираните университетски институции в страната. В края на 1967 той също е окупиран от студентите.
Този студентски свят е против университета - пише студентският лидер от Торино Гуидо Виале в списанието на интелигенцията „Quaderni Piacentini”. Той остро критикува функционирането на „инструмента на идеологическа и политическа манипулация, който има за цел да вдъхне в студентите дух на подчиненост спрямо властта”.
Други проповядват „събаряне на държавата” и „създаване на революционно движение на подчинените класи”. Дебатите са на път да излязат извън стените на университета. Да се радикализират. Италианската sessantotto[9]започва. Тя ще се проточи до момента на безумното терористично отклонение на Червените бригади, което настъпва в края на 70-те години.
 
Liberation, 02.03.2018
Превод от френски Иван Николов


[1] „Вила Боргезе” е парков комплекс в северен Рим.
[2] Celerini – думата на италиански за ченгета
[3] „Вале Джулия” също става арена на сблъсъците между демонстрантите и органите на реда.
[4] Les Années 68: le temps de la contestation („Годините 68: времето на несъгласието”), Complexe, 2008.
[5] La Horde d’or, Italie 1968-1977 („Златната орда, Италия 1968-1977”), Eclat, 2017.
[6] Mestiere – итал. занаят, професия
[7] Moglie – итал. жена, съпруга
[8] Macchina – итал. кола
[9] Sessantotto – итал. шестдесет и осма

 

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”