Аритмия -
пътят от комедията до драмата" /> Култура :: Изборът на "Култура" :: <i>Аритмия</i> - <br>пътят от комедията до драмата
Български  |  English

Аритмия -
пътят от комедията до драмата

 
Заедно с Алексей Попогребски, Кирил Серебренников, Алексей Герман младши, Василий Сигарев, Иван Вирипаев и Андрей Звягинцев, Борис Хлебников (1972) е от поколението руски режисьори, което възроди руското авторско кино след промяната в държавната система на филмово финансиране и отново насочи вниманието към периферната и негероична Русия отвъд официоза. Учил биология и завършил кинознание, Хлебников попада в киното почти случайно заедно с психолога по образование Алексей Попогребски, за да реабилитират съзерцателността в руското кино със съвместния си дебют „Коктебел” (2003). Следват пет самостоятелни игрални филма: меланхоличният и мълчаливо-красноречив „Свободно плаване” (2006), натуралистично-абсурдният „Безумна помощ” (2009), който го изстрелва в международното полезрение; камерно-наблюдателният „Докато нощта ни раздели” (2012), екстремно-безкомпромисният „Дълъг щастлив живот” (2013), шеметно-емоционалният и честен до покруса „Аритмия” (2017), който е най-успешния му филм досега и свидетелства, че Хлебников е режисьор във възход.
Тази година фестивалът за източноевропейско кино goEast във Висбаден му посвети ретроспектива. Умозрителен, земен и прецизен в отговорите си, Хлебников оставя впечатление, че е от рядко срещаните автори, които, макар да влагат душата си в работата, се интересуват повече от работата, отколкото от вградената в нея проекция на личността си. Настоящият разговор водим в деня след прожекцията на „Аритмия” във Висбаден.
 
- Вие сте градски човек, роден в Москва, но филмите ви са ситуирани в провинцията. Откъде този интерес? В едно интервю за българския вестник „Култура” Алексей Попогребски споделя, че е бил нервен, преди да тръгнете на оглед за локации за „Коктебел”.
- В сценария на „Коктебел” не съм участвал активно. Попогребски ми го даде готов и аз добавих само някакви детайли, например това с насекомите (докато учех биология, исках да ставам ентомолог). А със „Свободно плаване” се случи така, че прекарах известно време при приятели в едно малко градче и тези неща, които виждате във филма, на практика ги наблюдавах, а после снимахме там. Може да се каже, че не е съзнателен избор, така се стекоха обстоятелствата. Но в „Аритмия” мястото има значение, защото Москва си е Москва и там професионалните отношения, правилата и заплатите са едни, а в провинцията действат други закони. Освен това, Москва не е така кинематографична, както е провинцията. Там не е ясно кой с какво се занимава. Когато питаш някого какво работи, отговорите са абстрактни: нещо в офис, във фирма, но не е много ясно какво. Трудно ми е да разбера този град.
- Как събирахте информация за живота извън Москва за филмите си, за да постигнете тази висока степен на автентичност в пресъздаването му?
- Тук идва влиянието на моя приятел, сценариста Александър Радионов – драматург, който пише пиеси за много театри в Москва. Сред тях е и ТЕАТР.DOC, където поставят документални пиеси. Той пръв в Русия въведе вербатим техниката в театъра, която предполага определен метод за събиране на материала, интервюта с реални хора и т.н. И когато започнахме работа по сценария на „Свободно плаване”, той предложи да отидем в града, в който щяхме да снимаме. В центъра на историята е този съвсем млад човек, който в действителния живот живееше с баба си и ние го следвахме навсякъде – по улицата, в магазина, у дома, а аз не разбирах защо го правим, не виждах как може да ни помогне за сценария, струваше ми се безсмислено. Но после, когато седнахме да пишем, впечатленията, които бяхме натрупали в общуването, послужиха като барометър за автентичното; интуитивно усещахме кое стои истинско и кое – фалшиво. Оказа се изключително важно за практическата работа, от този опит се роди формата на филма. Друг важен момент беше, че като по чудо успяхме да направим интервю с един офицер от наборната комисия за армията. По принцип, всички се чудят как да се спасят от армията, това е всеизвестно. И аз задавам въпрос: „Колко от младежите тук не ходят в армията?”. „В какъв смисъл?”, пита ме озадачено офицерът. „Колко не искат да ходят в армията?”, пояснявам аз. „А, ясно. При нас случаят е друг. Дори тези със заболявания се опитват да ги скрият, за да отидат в армията.” В началото не повярвах, но после поразпитах тук-там и си дадох сметка, че за тези млади момчета да отидат в армията е като пътешествие в големия свят. Каквото е за нас, московчани, да отидем в Америка или в Германия, например. Това прозрение силно повлия нашите сценарии, цялостното ни разбиране за хората от малките градове.
- Повечето главни роли във филмите ви са поверени на Александър Яценко. Защо именно той?
- Познавам го от 23-годишен, видях го за пръв път на сцената в един моноспектакъл. Много го харесвам като човек, освен това има невероятно чувство за хумор, което е много важно, защото означава, че е наблюдателен спрямо хората и житейските ситуации. Вследствие на това той не реагира по „актьорски”, а има свой точен и остроумен подход. Работата ми с Яценко започва още от писането на сценария. На практика, пиша документални сценарии за него в зависимост от житейските му обстоятелства в момента, получава се нещо като биологичен експеримент. С други думи, ползвам го за опитно зайче (смее се).
- Макар героите на Яценко да са различни, винаги са някак в разрез с външната действителност, в конфликт със социалните норми. Може ли да се каже, че от „Свободно плаване” до „Аритмия”, това е един и същ герой в различни ситуации?
- Да, така е. Тук ми се иска да подчертая обаче, че героите ми не се борят със социалните норми, бюрокрацията или системата, а са по-скоро равнодушни към тях. Това не са дисиденти. Те просто не зачитат правилата, а правят нещата така, както смятат за добре, без да се съобразяват. И този вид вътрешна свобода е най-опасен за системата.
- Градското момче Саша от „Дълъг щастлив живот”, който отказва да продаде фермата си на местната мафия, а финалът е като в антична трагедия, всъщност съвсем директно се опълчва срещу статуквото на мутренския произвол.
- Това е единственият ми филм с толкова директно стълкновение и в това, може би, е слабостта му. Мислихме повече за идеята, отколкото за действителните човешки обстоятелства. Колкото до „Аритмия”, Олег дори не си дава сметка, че е в контра позиция, той не мисли за това. Ние го виждаме отстрани.
- Може би затова, все пак, „Дълъг щастлив живот” е селектиран на Берлинале, там оценяват ясните послания. Значи, не правите социално, а по-скоро екзистенциално кино?
- Не знам как да ви отговоря. Човек е в състояние на конфликт още от раждането - със себе си, с родителите, със заобикалящия го свят. И си задава въпроси: красив ли съм или грозен; ще ме обичат ли или няма; умен ли съм или глупав; талантлив ли съм или бездарен. После идват следващите въпроси: защо и как съм тук и т.н., но животът много често не предлага отговори. Опитваш се да се впишеш в някакви рамки, да изкарваш пари, да си спретнеш дом, семейство, деца, но вътрешният диалог относно това дали правилно или неправилно взимаш решение по всички тези въпроси остава. Във филмите ми се опитвам да пресъздам този диалог. А какъв тип кино се получава, не съм съвсем сигурен.
- Питам ви това, защото киното ви принципно се възприема като критично спрямо руската действителност - с тези герои, които методично не зачитат правилата й. И тук логично идва следващият въпрос: как така в смятаната за недемократична и политически рестриктивна Русия успявате да финансирате филмите си?
- Ако ме питате дали в Русия има цензура – да, вероятно има. Но Русия не е статична, тя е променлива, развива се бързо, премина от един имперски режим в друг. Има много неща, които не са за харесване и които не одобрявам. Но лично върху себе си досега не съм изпитал цензура. Единственият случай, който си струва да спомена, е един мой сценарий за мини сериал с герой свещеник от Сталинско време, чиято реализация беше осуетена от Православната църква, без политическа намеса. Киното в Русия вече не е този вид масова култура, каквото е било в Съветския съюз, не стига до толкова много хора. Системата на финансиране е много подобна на европейската и на практика няма цензура.
- В контекста цензура-свобода, докато гледах „Аритмия”, си мислех, че непокорният лекар Олег на Запад щеше да бъде уволнен още при първото незачитане на бюрократичните норми в здравната система. В този смисъл, руската изглежда по-толерантна.
- Ще ви отговоря през друг случай. Снимах сериал, с който отидох на международния фестивал за телевизионно кино Series Mania в Лил, Франция. Историята е следната: семейство с дете, тя има магазин за цветя, той е лекар. В един момент се оказва, че магазинът на жената е прикритие за сутеньорски бизнес, с който тя издържа семейството. Беше много трудно да обясня на западните журналисти защо й е да се занимава с проституция, щом мъжът й е лекар. Лекарите в Русия в най-добрия случай получават 1000 евро месечно – пари, с които на практика не може да се живее. В този смисъл, не опира до гъвкавост на руската система, просто лекарската професия е тежка, зле платена и няма много желаещи да я упражняват. Житейският контекст е друг.
- Върху сценария на „Аритмия” работите с Наталия Мешчанинова, чийто режисьорски дебют „Комбинат „Надежда” (2014) показва провинциалния руски живот далеч по-драстично. Как обединихте гледните си точки?
- С Наталия сме приятели отдавна и винаги сме искали да работим заедно, макар да имаме различен темперамент. И се случи така, че един мой приятел, телевизионен продуцент, ни поръча да напишем комедия за двойка в развод, която не може да си позволи финансово да се раздели и продължава да живее под един покрив – той в кухнята, тя в спалнята. Романтична комедия, в която любовта оцелява поради битови несгоди (смее се). С Наталия писахме две-три седмици откровена комедия, преди да се запитаме какви всъщност са героите ни по професия. Лекомислено решихме, че са лекари. Но когато започнахме проучване – интервюта с реални медици, подслушвахме как се обсъждат един друг, ходехме по местата, където се събират, пият и се забавляват, комедията потъна някъде и се получи този сериозен филм „Аритмия”.
- Филмът получи награди от фестивалите в Карлови Вари, Триест и Сочи, беше и на София филм фест, има много зрители в Русия и е абсолютен фаворит на руската кинокритика за 2017. Очаквахте ли този успех?
- Честно казано, не. Но си го обяснявам с това, че вероятно много хора се разпознават, застигнала ги е подобна криза. С талантливия човек, какъвто е Олег, трудно се живее. Той е импулсивен, не е всеотдаен в личния живот, не се вписва и в системата. Жена му е по-малко талантлива, но пък е зряла и не иска просто да се грижи за него, а иска личност до себе си. Макар и пред разпад, връзката им е честна и открита – оттам започнахме с Наталия, искахме да покажем конфликта в сърцевината му, да тръгнем от точката на раздразнение, а не от външните обстоятелства. И това явно е подействало.
Разговаря Мариана Христова
Висбаден
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”