Български  |  English

Да се давиш във водите на Стикс,
мечтаейки за меандрите на Лета

 

Един от дългоочакваните концерти към края на тазгодишния сезон безспорно беше този на Софийската филхармония под диригентството на Найден Тодоров с участието като солист на всепризнатия майстор на виолата Юрий Башмет, който за пореден път в кариерата си и за втори път в София представи една от знаковите композиции в репертоара си – написаната специално за него и превърнала се в емблема за своя автор „Стикс”(1999) на Гия Канчели.
Изпитаната стратегия за включването на световноизвестни имена в концертните програми е сред все по-често прилаганите и у нас, за да бъде привлечена обратно към залите ставащата все по-малобройна и все по-незаинтересована към случващото се в утопичния свят на музиката т. нар. широка публика. И стратегията работи – независимо от типа музикална култура, от спектъра на личния вкус и от степента на критичност, провокираният от агресивния маркетинг интерес, а понякога и чистата проба снобско любопитство, водят до задоволителни резултати – залата е пълна – все по-рядко радващ окото факт (но, уви, не и ухото – столичната публика заслужено носи славата си на ненадминато шумна, особено тогава, когато се предполага, че трябва да е най-смирена и тиха). Нещо повече, подобна стратегия е успешна и при опитите за популяризиране на все още не особено възторжено приеманата съвременна музика – едва ли зала „България” би се напълнила само от любители на творчеството на Канчели, които биха отишли да я чуят, независимо дали в афиша присъства името на атрактивен изпълнител.
Дотук – добре, но изявата на Башмет за втори път на софийска сцена с една и съща композиция завишава неимоверно очакванията към поредното й изпълнение. Предполага се, че новата му интерпретация не би трябвало да отстъпва по нищо в сравнение с предишната, осъществена през март 2013 със Симфоничния оркестър на БНР под диригентството на Емил Табаков и обявена като честване на 60-годишния юбилей на именития виолист. А меломаните в публиката със сигурност са запознати и с неговия образцов запис на композицията с Оркестъра на Мариинския театър под палката на Валери Гергиев – запис, несъмнено спомогнал за легитимирането на „Стикс” като един от шедьоврите на съвременното композиторско творчество.
Уви, при подобни свръхочаквания рискуваме да останем разочаровани. И за огромно мое съжаление, случаят беше точно такъв – Башмет бе далеч от върховата си форма и изпълнението му по-скоро внушаваше усещане за шмекеруване с изтъркан стар номер, отколкото бляскава запазена марка. От на моменти дори несполучливите флажолети през липсващия баланс с оркестъра (особено в епизодите в крайно тихи динамики) до оскъдицата на темброви нюанси и ярка изразителност – всичко това спъна иначе така увличащата със своята наративност и на места дори звукова илюстративност музика на Канчели.
Тази не разчитаща на солистична виртуозност пиеса с реквиемен характер изисква прецизно овладяване на сонористично третираните хорови партии в услуга на ефективното разгръщане на тяхната експресивна мощ. Макар и да постигаше впечатляващи кулминации, Националният филхармоничен хор „Светослав Обретенов” с диригент Славил Димитров често крушираше (включително по отношение на интонационната прецизност) в епизодите с фрагментирана фактура, изградена от разпаднатия до отделни фонеми текст, в случая тотално лишен от така необходимата за постигане на ефекта ясна и дори преекспонирана артикулация. Сполучливи бяха добре изградените кулминации в оркестъра, но липсата на интензитет, богатство на щрихи и нюанси на звука в пределно тихите дялове на моменти превръщаха типичното за стила на Канчели противопоставяне на крайни динамически сфери от впечатляващ драматургичен похват в евтин панаирджийски трик. И все пак, за да не зазвучи в своята цялост като тотален неуспех, особена заслуга за обхващането на произведението имаше диригентът Найден Тодоров, който неуморно се опитваше да сугестира изпълнителите, убедително налагайки своя интерпретаторски прочит на провокиращата образни асоциации музика.
Ясното виждане на диригента за цялостната драматургична линия спомогна и за по-убедителното представяне на не толкова ярката и дори пораждала смесени чувства у самия композитор Пета симфония на Чайковски. Със своя метафоричен преход от размисъл върху трагичната съдба към триумф на волята, симфонията бе спасена от често тегнещата над нея угрозата от патетична тривиалност.
Естествено, след като на публиката й бе казано колко велик е големият солист и след като остана доволна от шумния финал на Чайковски, тя бе неистово възторжена в аплодисментите, въпреки всичко. Но не това беше причината през цялото време да ми се натрапваше усещането за давене във водите на Стикс под съпровода на гъгнивия глас на виолата – за потъване в омразата и неприязънта към компромисните проявления на сцена, мечтаейки за меандрите на Лета – бленувайки поне за миг да забравя за неудовлетворените ми предварителни очаквания, докато лъкатуша в пътя си към морето на апатията.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”