Български  |  English

Да устояваш неподвижен

 
„100 години от рождението на Найден Петков (1918 – 1989)”, изложба живопис и рисунки, изложбен център „Шипка“ 6
 
Юбилеят на Найден Петков със сигурност заслужава да бъде отбелязан с голяма ретроспектива в Националната галерия или Софийската градска художествена галерия. Годината още не е изтекла и все още има време това да се случи. Хубавото е, че СБХ, а преди това и галериите в Добрич и Бургас, отдават дължимото на големия художник. Юбилеят беше и добър повод Академията да организира поне малък изкуствоведски семинар, посветен на творчеството на един от своите дългогодишни преподаватели и ректори.Eдва ли ще се случи. Изобщо имаме траен проблем с паметта и това личи особено, когато става дума за значими фигури в историята на нашето изкуство и култура. Въпросът не е в помпозността на честванията, а в съхраняването на присъствието на тези, които по един или друг начин с творчеството си и с публичната си дейност са били стимул и подкрепа за художествените търсения на другите и са задавали някаква етична мяра, която е не по-малко важна. Найден Петков беше такава фигура в българското изкуство.
Изложбата, организирана от СБХ, не е голяма и не предлага някакъв нов прочит на творчеството на Найден Петков, но включва качествена подборка на негови произведения от различните периоди на творчеството му, основно живопис, но също монотипии и рисунки. Достатъчно, за да може тези, които познават творчеството му, да видят някои от любимите си произведения, а тези, които го откриват сега, да добият сравнително добър общ поглед за неговите търсения. Произведенията са от колекциите на общински галерии, публични и частни колекции. В изложбата доминират пейзажите от Балчик, Добруджа, Гърция, Китай, Алжир... Освен тях, могат да се видят няколко знакови портрета и интериори. В жанрово и сюжетно-тематично отношение наистина са представени основните посоки в творчеството му.
В картините на Найден Петков доминират няколко цвята: охрата, кафявото, бялото. Цветовете на изпръхналата пръст, на прашните пътища, на варосаните къщи. Как и защо един художник се привързва към определени цветове, които се превръщат в основа на цялата му живопис, е сложен въпрос, чийто отговор се крие в най-ранния сетивен опит, в психически и екзистенциални нагласи, които се формират по неведоми пътища. Пейзажите на Найден Петков са наситени с меланхолия, но една просветлена меланхолия. В тях липсват острите светлинни контрасти, всичко е потопено в равномерна, топла, забулена светлина, която рядко се избистря до блясъци. Доминират празните пространства. Огромното пусто небе, равното пусто море, безкрайната пуста равнина. Сред тях се белее самотен параклис, заобиколен от кипариси, или старо изсъхнало дърво, или силует на човек с каруца. Независимо от различните вариации, това е архетипният пейзаж на Найден Петков. В него нищо не се случва, освен стоенето, устояването на празнотата и времето. Тази вярност към единичното, към затвореното в собствения си живот съществуване е, струва ми се, етическият идеал, който присъства съвсем ненатрапчиво в тези пейзажи.
Пейзажите на Найден Петков са пейзажи без изход. Пътят завива и се скрива зад скалите или докосва хоризонта, но като че ли и зад скалите, и отвъд хоризонта е същото – безкрайна празна равнина. Затова и движението, желанието да се избяга, изглежда безсмислено. Трябва да се остане тук и да се понесе всичко – дните и нощите, сезоните, годините. Времето постепенно изглажда ръбовете на нещата, напуква и издрасква гладкото, смекчава яркото, докато постепенно всичко започне да изглежда изградено от ронещ се варовик. В най-емблематичните си пейзажи Найден Петков сякаш изобразява точно този процес на бавно заличаване на границите между живо и неживо, между природа и човешко построение. Процес на бавно дематериализиране, който превръща действието на времето не в разрушаваща, а в просветляваща и одухотворяваща сила. Докато се стигне до самата светлина, която остава да свети накрая, когато материята на нещата се е разтворила в нея. Белотата на платното при Найден Петков не е нещо, което трябва да изчезне зад живописния слой. Тя е онова, което живописният слой трябва по различни начини да открие, да яви пред очите на зрителя. Сякаш в края на живописването трябва да се стигне дотам, откъдето живописецът тръгва – от белотата на платното. Но в края на този процес белота е преобразена и е превърната във всепоглъщаща мека светлина, която е като че ли същинският източник на цялото творчество на Найден Петков. Неговата достъпна и все пак неразгадаема тайна.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”