Български  |  English

Опошляване

 
„Януари“ от Йордан Радичков, режисьор Ованес Торосян,сценография и костюми Маргарита Данчева, музикално оформление И. М. А., участват: Марияна Иванова, Мак Маринов, Александър Кънев, Марио Топалов, Васил Витанов, Мартин Петрушев, Ненчо Костов, Христо Стефанов, Константин Гечев, Анатолий Ставрев, Пламен Добрев, Димитър Петров, Крис Атанасов. ТР Сфумато
 
Към спектакъла ме отведе любопитството. Любопитен бях да погледна към позиция, на която сам няма как действително да застана. Интересно ми беше да се срещна с интерпретатори, за които не е възможно да имат в опита си нито личен диалог с живия Йордан Радичков и неговите ценности и търсения, нито проблемите, решавани чрез текстовете му, нито социалния и културния контекст, в който са създадени.
Видяното ме притесни, много тактично казано. Знам, че постановката не е премиерна, от предния сезон е. Но не искам да останат премълчани тревогите ми. Те, мисля, не засягат само нея; тя по-скоро е представителна за нарастващи тенденции.
Нека започна с езика. Актьорите са напрегнати да говорят на диалект, на някакъв северозападен диалект. Това е основата, върху която внимателно споменатият тук-таме из Радичковата пиеса „северозапад“ се свръх акцентира. Изглежда мотив на интерпретацията е чрез регионализиране да се търси универсалност. Мотив, докаран доникъде и в двете страни на уравнението. В описанието на постановката е посочено: „Консултант по северозападните въпроси: Петко Венелинов“. Бих му препоръчал да си търси други сфери на консултантска компетентност.
Звучащият от сцената диалект е не някакъв, а никакъв. Хаос от западни български наречия и безпомощно езиково кривене. Признавам, бях резервиран – меко казано – още към РангелВълчановата шопска версия на „Лазарица“. Струва ми се обаче, че „диалектизирането“ на българския театър напоследък следва не от Вълчанов, още по-малко от Екатерина Томова или Боян Папазов, а от драматургичните преображения на МиленРусковите романи. Но в тях произволът поне частично минава през професионална филологическа санкция, замислена от автора. На епигоните и това не е дадено. На тях не им остава нищо, освен без оглед да рушат българския език.
На всичкото отгоре, в нашия случай става дума не за български език изобщо, а за най-грижовно и съсредоточено градения език в българската литература, поне през последните 80 години: езика на Радичков. Сам той изповядваше, че трудностите пред него идват не при търсенето на теми и сюжети, а от думите. С тях бяха големите му битки, докато ги опитоми напълно и ги мобилизира в своя неподражаем словесен поход. „Диалектизирането“ е покушение срещу него. И де да беше само то. Прецизната тъкан на Радичковия изказ е насечена чрез несекващи псувни, вулгаризми и простащини. Езикът на „Януари“ е унищожен.
Не само езикът. Той се практикува от алкохолизирани идиоти, носители на малоумна, затова пък тотална агресия. Разказът в този „Януари“ е хроникиране на едно поголовно насилие: нелепо, немотивирано, унищожително. Авторите заявяват ясно своите намерения. Те търсят отговори на въпроси, като: „Кога човек губи човешката си същност и се превръща в животно? Кога инстинктите за самосъхранение надделяват над разума и брат е способен да прати брата си на смърт, за да спаси собствената си кожа? Къде се ражда лицемерието и предателството?...“. Трябва да се каже, че те съвестно следват тази програма. Но: защо с Радичков?
Как се съвместява тя с деликатната му антропологична епичност? Какво общо има тя с опрощаващата му благост при четенето на това „дълго изречение“, човека, „пълно с правописни грешки“, но „написано с много любов и вдъхновение“? Смея да твърдя – нищо.
Оттук логично следва преобразуването на Радичковите словесни илюминации в кухи абракадабри, сдъвкването на акцентите му, смачкването на неговата линия, кулминиращо в обезсмислянето на тайнствения „Послеслов“. Да не говорим за мутацията на петимата мистични музиканти от четвърта картина, сведени до двама: един креслив, неуморно псуващ простак и един друг безумник, целия червен, мъкнещ някакви нелепи багажи. Как се вижда в него многоизмерната фигура на Радичковия тенец, а не удивително плоска алюзия с Бекетовия Лъки и съответния му Поцо?
Още веднъж: Защо Радичков? Впрягането му за решаване на задачи, които са му чужди, към които има откровено и заявено отвращение, води не само до обезцветяване на неговото дело. То води до неговото опошляване.
Иначе, гледано чисто технически, в постановъчната част се забелязват интересни хрумвания и нетривиални решения; иначе актьорите, поне немалка част от тях, демонстрират здрав потенциал, подплатен с успешно овладени умения. Ако успеят да се съхранят, ако не се съблазнят от масово лансираната „леснина“, авторите на представлението навярно биха могли да се оформят като добри професионалисти. Това, мисля, което в хода нататък спешно им се налага, е да търсят подстъпи към съграждане на по-изтънчен общо културен усет.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”