Винаги предстои
Борбата продължава" /> Култура :: Политическа Култура :: <font size="2"><font color="#228B22"> Винаги предстои </font> </font><br>Борбата продължава
Български  |  English

Винаги предстои
Борбата продължава

 
Борбата продължава
1968 година заема специално място в западното въображение. Това е момент на триумфален политически радикализъм, на студентски бунтове, работнически стачки, протести срещу войната във Виетнам, борби за расово равенство и сексуално освобождение, за оспорване на всички форми на установена власт. Този оптимистичен, разрушителен дух е уловен в поздрава на Черната сила на афроамериканските спортисти Томи Смит и Джон Карлос на Олимпиадата през 1968 г. в Мексико; във филма на Линдзи Андерсън „Ако“ - свирепа сатира на английските частни училища, и в емблематичния образ на френския студентски лидер Даниел Кон-Бендит, който се усмихва предизвикателно на полицай, дошъл да потуши бунта, в двора на Сорбоната. Във Франция терминът soixante-huitard (човек, участвал в събитията от 1968 г.) присъства вече традиционно в политическия лексикон. Събитията от май 1968 г. са породили многобройни академични проучвания, редовни чествания по случай годишнини и богата мемоарна литература, която вече включва дори потомството на водещите революционни фигури. Социоложката Вирджиния Линхарт, например, дъщеря на маоисткия студентски лидер Робърт Линхарт, публикува през 2008 г. „Le Jour où mon père s’est tu“ (Денят, когато баща ми замълча). Книгата намери широко признание.
Въпреки това, не е лесно да се улови същността на 1968 г. Това е едновременно и бунт на поколението на младите срещу по-възрастните, и политически бунт срещу западния милитаризъм и капитализъм (символизирани от Съединените щати), и вътрешно идеологическо предизвикателство пред доминиращите партии на левицата. Не на последно място, това е индивидуалистично-културен бунт срещу конвенционалните „буржоазни“ норми и демократичен стремеж към прозрачна форма на управление, основана на по-широко участие. Протестите се характеризират с някои общи иновативни техники, а именно: предпочитат се спонтанни и празнични форми на действие, улични протести, окупации, стачки на преподаватели и студенти (оттук и лозунгът на Май ’68: la beauté est dans la rue – Красотата е на улицата). До известна степен, тези движения в Съединените щати и в Европа се различават по фокуса си. Влиянието им също варира с течение на времето и е различно в зависимост от социалния спектър. Опитът, с който излизат от 1968 г. студенти, работници, хомосексуалисти, жени и афроамериканци, е различен, а понякога и противоположен. Допълнително усложнение създава и слабият консенсус по въпроса за дългосрочното значение на явлението. Някои от най-суровите му критици, като бившият марксистки революционер и compañero на Че Гевара Режис Дебре, произлизат от прогресивния лагер – ирония на съдбата, предвид безспорния култ към Че на множеството радикални групи през 1968 г. и след това.
Книгата „Дългата 1968“ на Ричард Винън[1]се сблъсква с неуловимите трептения на годината, като и дава свободни дефиниции и от различни ъгли изследва протестните движения. Като отхвърля фокуса на неотдавнашните изследвания върху транснационалните връзки между тези движения, смятайки, че те са „по-очевидни, отколкото реални“, Винън се съсредоточава върху четири държави: САЩ, Франция, Германия и Великобритания. Тези случаи са допълнени с отделни глави, посветени на поколението от 1968 г., сексуалното освобождение, университетите, работниците и отношението на участниците към насилието. Накрая книгата завършва с оценка на дългосрочното въздействие на протестите. Въпреки претенциите на Винън, че предлага нов прочит, книгата му не е особено оригинална по отношение на изходния материал. Най-характерната особеност на неговия подход е систематичното му усилие да представи 1968 г. от гледна точка на нейните врагове. Той твърди, че една от характеристиките на протестните движения е тяхната симбиозна връзка с консервативната им опозиция, като всяка страна процъфтява в антагонистичния образ, изграден от другата страна.
Книгата се разгръща с бързи темпове, с кратки, стегнати раздели във всяка глава и полезна подробна хронология в края, започвайки със създаването на Френската обединена социалистическа партия през 1960 г. и завършвайки с избирането на Еманюел Макрон за президент през 2017 г. Най-информативни са пасажите, в които събитията се разглеждат през погледа на самите действащи лица: в големите места на студентска мобилизация, като Бъркли, Нантер и Свободния университет в Берлин; чрез ключови групи, като „Студентите за демократично общество”, „Черните пантери” и „Движението 22 март”; и в опита на местните активисти – квакери, маоисти, троцкисти, синдикалисти, християни, феминисти, анархисти – които обединяват усилията си със студентите. Книгата позволява постепенно и внимателно наблюдение на изключителните неравенства, които преобладават в западните общества по времето на „бейби бума“. Елитните университети във Великобритания и САЩ, например, остават укрепени бастиони на привилегирования бял мъж - в началото на 60-те години на миналия век в Оксфорд и Кеймбридж, например, са приети само 593 жени на фона на 4 002 мъже.
При все това, съществуват значителни недостатъци поради начина, по който Винън разказва историята. Първо, неговата национално фокусирана представа за събитията пропуска интернационализма, който е в основата на 1968 година. Той не обсъжда големите студентски протести в Мексико и до голяма степен пренебрегва силните връзки на солидарност, които свързват европейските и американските протестни движения с продължаващите битки за защита на имигрантите, и активните политически борби в глобалния Юг. Хюи Нютон, съосновател на „Черните пантери”, е вдъхновен от философията на Малкълм Х, но и от произведенията на Мао, Че Гевара и Франц Фанон; подобни интернационални връзки също се виждат, ако хвърлим дори бегъл поглед към плакатите на Atelier Populaire[2] от Май’ 68. Освен това, Винън подценява катализиращата роля на войната във Виетнам. Офанзивата Тет през февруари 1968 г. действа като непосредствено и пряко вдъхновение за протестните движения както в САЩ, така и в цяла Европа – аргумент, който самият Винен признава неохотно в различни моменти (когато отбелязва например, че Тарик Али „е създал името си с кампаниите си против войната във Виетнам“). В книгата главата за Франция е твърде тясно фокусирана върху събитията в Париж. Там едва се споменава за войната в Алжир, която е от решаващо значение, за да се разбере защо демонстрантите от 1968 г. гледат на френската държава, армия и полиция с такова голямо презрение (клането в Шарон от 1961 г., извършено от парижката полиция срещу алжирски демонстранти, редовно се припомня от протестиращите). Всъщност, имперските и колониалните конфликти във Виетнам и Алжир накараха младите от 60-те години на миналия век да разберат колко лесно може да бъде манипулирана политическата власт в западните демократични системи и как те могат да бъдат привикани в армията, за да извършват масови убийства в името на „националния интерес“.
Друга слабост на книгата е нейният неуспех да приеме сериозно идеите на радикалите. С изключение на някои кратки забележки за значението на Втората световна война (странно поставени по-скоро в заключението), Винън прави много малко усилия да анализира политическата мисъл на протестните движения и особено да разбере техните идеали за свобода и правосъдие (по въпроса за интелектуалните измерения на черния активизъм в тази епоха книгата „Мечти за свобода“ на Робин Кели от 2002 г. остава ненадмината). Още по-лошо, разказът на Винън за начина на мислене на протестиращите често разчита на докладите на ЦРУ и дори заимства езика на агенцията за сигурност, за да ги опише: в един момент той се позовава на присъствието на „чужди радикали“ във Великобритания. Всъщност, „Дългата 1968едва прикрива своето презрение към основните си интелектуални герои. Пери Андерсън е описан пренебрежително като ирландски аристократ, образован в Итън и Оксфорд, което, разбира се, означава, че неговият радикализъм може да бъде само измама. Кон-Бендит е изобразен като „грубиян, който можеше да направи нещастен живота на жертвите си“ и като „човек, безразличен към теоретичните дебати“ (ексцентрично твърдение предвид факта, че през 1968 г. Кон-Бендит пише памфлет, озаглавен „Остарял комунизъм“). Винън също така използва омаловажаващи цитати, за да дискредитира протестните движения и техните ключови фигури. Така твърдението му, че френските студенти нямат идеологическа програма, се подкрепя от свидетелски показания на полицай (не съвсем безпристрастен наблюдател), който се кълне, че те действат „за удоволствието от унищожението“. Портретът на германския студентски лидер Руди Дучке завършва с наблюдението на разочарован другар, че „той говори само глупости и то леви, глупави безсмислици“. След това Винън някак мистериозно добавя, че „самата интензивност на неговия подход може да се приеме от някои, че подбужда към насилие“.
Тези различни ограничения достигат до своята кулминация в главата за насилието. През 70-те години на ХХ век се появяват градски партизански движения като Уедърменв САЩ, Фракцията на Червената армия в Германия, Червените бригади в Италия и Action Directe във Франция. Винън твърди, че „границата между политиката и тероризма“ сред хората от Май ’68 e „пореста“. На първо място, това е фалшиво противопоставяне: терористите като Андреас Баадер имат ясни политически цели, независимо от това, че са неправилни. В главата се прави опит да се заличи разграничението между мирни протестиращи и насилници от Май ’68, въпреки че само изключително малко малцинство тогава се присъединява към партизанските движения. Винън прави неверен коментар, когато отбелязва, че Баадер е привлечен към тероризма от „културата на насилие“ около него. При по-внимателен прочит се оказва, че става дума за привързаността му към уестърните на Серджо Леоне. „Доказателствата” за масовата склонност към насилие сред протестиращите са също толкова фалшиви. Едни от тях се основават на разкритието, че бъдещият германски външен министър Йошка Фишер „е участвал в улични боеве във Франкфурт през 1973 г.“, а други - на несериозната забележка на Мишел Рокар, че Обединената социалистическа партия, инфилтрирана от троцкисти, се е превърнала в движение „на петнадесет хиляди потенциални терористи“. Трябва да се отбележи, че френските троцкисти не само са отхвърлили всяка подкрепа на тероризма, но от 1969 г. насам се кандидатират – понякога и по няколко души – на всички френски президентски избори.
В заключителната полемична част на Винън, посветена на наследството на 1968 година, се отбелязва, че основните лица, материално възползвали се от мобилизациите през 70-те години, са работниците и в по-малка степен – жените. Но появата на „консервативната революция“ на Роналд Рейгън и Маргарет Тачър довежда този период на егалитаризъм след Май ’68 до неговия край. Други аспекти от наследството на 1968 г. се оказаха по-трайни, а именно: фокусът върху политическия и културния индивидуализъм; появата на расовите и половите въпроси като интегрални характеристики на лявата политическа култура; критиката на потребителското общество и влошаването на околната среда (както се вижда в рисунка на стена от Май ’68: La société est une fleur carnivore - Обществото е месоядно цвете). И все пак, поради повърхностното третиране на основните идеи, „Дългата 1968 и тук пропуска да анализира явленията в тяхната дълбочина. Истинските съвременни въплъщения на 60-те години не са фигури като Джак Стро[3] (председател на Студентския съюз на Лийдс през 1968 г.), както Винън неподходящо предлага, а стотиците хиляди хора, които изпълниха британските улици през 2003 г., за да се противопоставят на войната в Ирак, за чието оркестриране помага същият този Джак Стро. Неслучайно един американски антивоенен стикер за кола гласи кратко и ясно: „На арабски Виетнам е Ирак“. Много по-добро въплъщение на „духа на Май ’68“ сред съвременните политически елити би бил лидерът на France Insoumise (Непокорна Франция) Жан-Люк Меланшон, който като тийнейджърски соасант-юитар наточва политическата си секира, предвождайки коалиция от разбунтували се студенти, в своя Lycée Rouget de Lisle в Лон-льо-Соние през 1968 г. Друг безстрашен знаменосец на радикализма на 60-те години е Бърни Сандърс, който през 2016 г. участваше в първичните избори на Демократическата партия, излизайки със стабилна прогресивна програма. Сандърс за първи път се включва в политиката като активист за граждански права в началото на 60-те, когато ръководи борбата за десегрегиране на жилищата в университета в Чикаго. В Европа по-новите демократични движения, като Подемос в Испания и Моментум във Великобритания, също мобилизираха големи групи млади хора и възвърнаха доверието им в изкупителните възможности на масовите политически действия. Всички тези движения използват техники, пълни с въображение (по-специално чрез социалните медии), за да се организират и разпространяват своите послания. Духът на Май ’68 продължава да живее и в местни организации като „Черният живот има значение“, които изрично се позиционират в духа на интернационалните протести от 60-те години на ХХ век и пряко се вдъхновяват от думите на Мартин Лутър Кинг, че „несправедливостта, където и да е, е заплаха за справедливостта навсякъде“.
Судир Хазарисинг
The Times Literary supplement, 02.05.2018
 
Дългата 1968 от Ричард Винън –
година живот, изживяна сериозно
Ако една седмица е дълъг период в политиката, както отбелязва Харолд Уилсън, тогава половин век е хилядолетие. Лудите глави от 1968 г. – Бил Клинтън, тогава изследовател със стипендия „Родос“, или Джак Стро, председател на Съюза на студентите на Лийдс по онова време – сега са сиви кардинали. Уилям Уолдгрейв, който се надяваше, че прилича на Боб Дилън, се хвалеше, че е чул за убийството на Боби Кенеди през 1968 г., докато е лежал в леглото със сляпо влюбено завоевание; следващата година в Харвард той е жестоко малтретиран от полицията по време на демонстрация на Уедърмен и носи раните си като символ на идеологическа чест. Петдесет години по-късно Уолдгрейв е ректор на Итън. Както Франсоа Митеран мъдро каза: „Да бъдеш млад, не трае много дълго. Прекарваш далеч повече време да бъдеш възрастен.“
Радикализмът е или остарял в заможно самодоволство, или се е превърнал в аполитическа фантазия. През 1968 г. паравоенните „Черни пантери“ са превърнати в идоли и имитирани, защото вървят важно из американските градове, размахвайки оръжие, с което един от техните лидери е застрелял полицай. През 2018 г. „Черната пантера“ е филм – машина за пари за супергерой на „Марвъл комикс“, който извършва митични чудеса от храброст във футуристична африканска страна, управлявана от наследствена монархия.
Изследването на Ричард Винън започва с наблюдението, че когато режисьорът Оливие Асайас провежда кастинг за Après Mai (След май)- неговия филм за насилствените размирици в Париж през май 1968 г., които карат Де Гол да напусне страната за кратко, а жена му да изпадне в паника, изнасяйки бижутата си за постоянно, „младите актьори са се интересували повече от дрехите, отколкото от политиката“.
Бих казал, че те са разбрали много добре духа на времето. Присъствах на митинг против войната във Виетнам в Хайд парк през октомври 1968 г., за да се възползвам от безплатния транспорт, осигурен от Оксфорд. Поскандирах и пораздадох банери, след което отидох на кино за втората половина от следобеда, преди да се присъединя към Клинтън и останалите окаляни фанатични привърженици, хванали автобуса за връщане. Поводът е по-скоро удобен, отколкото конфронтационен. Винън разказва, че всичко приключва, когато протестиращите се хващат за ръка с полицаите, за да пеят Auld Lang Syne – пример за това, което Херберт Маркузе нарича „репресивна толерантност“.
За мен голямото откровение на Май ’1968 се случи в един театър, а не на барикадите: това беше гледката на люлеещи се интимни части на сцената на „Уест Енд“, когато участващите в мюзикъла „Коса“ се съблякоха, за да покажат своята първична невинност. Радвам се да кажа, че и други бяха толкова лекомислени като мен. Винън цитира редица протести, които приличат на безплодни упражнения по концептуално изкуство. Студент дисидент планира да отхвърли „смразяването на установения ред“, като залепва страниците на учебниците по социология в библиотеката на Лондонската школа по икономика, а рок певицата Грейс Слик има план да подхвърли халюциногенно вещество в напитката на Никсън по време на прием в Белия дом. Двете каскади не довеждат до нищо, но Шърли Уилямс, министър на вътрешните работи, успява да постигне това, което Винън нарича „експеримент на соасант-юитар“: тя прекарва една нощ в женски затвор, хвалейки се на старите затворници, че била спипана по време на „играта“.
Предвид текущите събития, много от активистите, цитирани от Винън, сега звучат отчайващо нелиберално. На въпроса каква би била позицията на жените в революцията, афроамериканският лидер Стокели Кармайкъл отговаря: „просната“, докато колегата му Елдридж Клийвър приветства изнасилването на бели жени като „бунтовническо действие“. Когато Маргарет Тачър посетила Политехническия институт на Ланкастър по времето, когато била министър на образованието, студентите викали: „Фашистко прасе, свалете й гащите!“. Моето прозрение по време на „Коса“ беше типично за тогавашните времена: защо ли вярвахме, че изложените на показ срамни части са извор на идеологическа коректност?
Критиците твърдят, че 1968 г. е бунт, подбуден от разглезеното поколение на „бейби бума“, „задушено в стремежа си към сексуална свобода“. Въпреки че Винън не казва това, днес в Белия дом се намира едно не преродено олицетворение на самодоволството на епохата. Тръмп започва, изплъзвайки се от военна служба заради фалшиви шипове на единия си крак. По-късно се шегува, че неговият личен Виетнам е нощен Ню Йорк, където избягва проверки, сякаш надхитря Виетконг. Ние, останалите, също първоначално се забавлявахме, след което трезво пораснахме. Само Тръмп продължава борбата – собствен радикален протест срещу истината и реалността. Срещу всяка пречка пред незабавното удовлетворяване на плътските или сребролюбиви капризи на егото.
Дългата 1968не е достатъчно далновидна, за да забележи този ироничен изход. Винън има по-краткосрочни възгледи и предпочита да прави изчисления. Историята за него е сякаш Сахара със суха статистика. Усмихнах се на признанието му, че не може да изчисли колко френски работници са стачкували през май 1968 г., „защото самите официални статистически служби са се сринали“. Въпреки това, той запълва няколко страници с таблични данни от бюлетин на Службата по заетостта. И не е никак малко постижение да се направи тази буйна година да изглежда толкова скучна.
Питър Конрад
theguardian.com, 19.03.2018
Превод от английски Кристина Сантана 


[1]Ричард Винън е британски историк, специалист по европейска история на ХХ век. Преподавател в Кралския колеж в Лондон.
[2] Atelier Populaire e организация на френски студенти от Висшето училище по изкуства в Париж.
[3] Джак Стро (1946) e британски политик от Лейбъристката партия. Той е министър на вътрешните работи в първото правителство на Тони Блеър от 1997 г. до 2001 г., а от 2001 г. до 2006 г. е министър на външните работи.

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”