Винаги предстои
Безучастно наблюдаваме
как всяка ценност на Май’ 68
се превръща
в своята противоположност" /> Култура :: Политическа Култура :: <font size="2"><font color="#228B22">Винаги предстои </font> </font><br>Безучастно наблюдаваме <br>как всяка ценност на Май’ 68 <br>се превръща <br>в своята противоположност
Български  |  English

Винаги предстои
Безучастно наблюдаваме
как всяка ценност на Май’ 68
се превръща
в своята противоположност

 
Днешната петдесетгодишнина от събитията през 1968 г., изглежда, не поражда кой знае какви емоции. Разбира се, става дума не за академичен или културен интерес – деполитизираният дух на Май ‘68 продължава да вдъхновява художествени изложби или исторически конференции, показвайки пълно безсилие в сферата на политиката. Призракът на тази революция, за разлика от други велики революции от миналото, не оживява в битките на съвременниците, а наследството й изглежда не само пренебрегвано, но дори срамно. За западните елити Май’ 68 днес е повече точка на консенсус, отколкото повод за тревога. Но това събитие потвърждава старата консервативна истина: в крайна сметка, революцията само укрепва онова, срещу което е била насочена.
Вместо да сложи край на капитализма, Май ’68 му вдъхна нови сили и изобретателност, енергия за индивидуален бунт. Съвременното идеологическо оправдание на пазара, успешно усвоило реториката на младежките протести отпреди петдесет години, яростно атакува предсказуемостта и рутината на настоящето заради творческото усвояване на бъдещето. Още в известната си книга „Новият дух на капитализма” френските социолози Болтански и Киапело с безпощадна убедителност показаха как радикалната критика на системата стана средство за обновлението й. Бунтът срещу следвоенния бюрократизиран капитализъм на 60-те се превърна в тържество на неолибералния „свят на проектите”, основан на дерегулацията на пазарите и приватизацията на обществената сфера. Духът на протеста се превърна в нов „дух” на още по-бездушни порядки.
През последните десетилетия ние продължаваме безучастно да наблюдаваме фантасмагоричната картина как всяка една от ценностите на Май’ 68 се превръща в своята противоположност: „освобождаване на личността” сега означава само неудържим стремеж към индивидуален успех; творческо преобразуване на живота – „креативност” като най-продаваема стока. Самото понятие революция се оказа кухо, лишено от каквато и да било социална промяна, и се сведе до политическа технология за прокарване на всичко, което се стреми да се представи пред дезориентирания избирател като „ново” (достатъчно е да си припомним неотдавнашните електорални „революции” на Обама или Макрон). От мрачна фигура, препречила пътя на младостта и въображението, предприемачът се превърна в бунтар на нашето време, в мечтател и утопист, въплътен в Марк Зукърбърг или Павел Дуров[1].
За „новите леви” от далечната Май ’68 „освобождаването на съзнанието” е освобождаване на живота от заробилата го сила на отчужденото общество. Отправяйки предизвикателство към всесилните „обстоятелства”, определящи съществуването на всеки отделен индивид, самият човек престава да бъде част от тях. Революционерът на практика не просто трябва решително да действа, но трябва най-вече да преживее опита на „освобождаването от илюзиите”, един вид, да преоткрие света, за да престане несъзнателно да участва във възпроизводството му. Западните „нови леви” предлагаха богат избор от подобни практики, освобождаващи съзнанието – от участие в партизанска борба до неотчуждено „психогеографско” изследване на градските пространства; от колективно самообразование, отхвърлящо университетските йерархии, до експерименти с ЛСД.
Дори в последния, най уязвим срещу критика, пример може ясно да се проследи как стратегията за съпротива срещу реалността се трансформира в стратегия на примирение с нея. Става дума за „микродози” – всекидневна регулирана употреба на наркотици, получила днес масово разпространение сред креативните обитатели на Силициевата долина. Микродозите не просто станаха „мек” вариант на наркотик, а и принципно промениха значението им. Контролираната употреба на ЛСД не променя взаимоотношенията със света, но действието му помага за повишаване на индивидуалната работоспособност.
Съвременното легализиране на марихуаната в Америка, чиято употреба преди се смяташе за предизвикателство и трайно се асоциираше с 60-те и движението на хипитата, отстрани изглежда сякаш е още една убедителна победа на „освободеното” съзнание над репресивния пуритански консерватизъм. В същото време, легализирането на марихуаната днес парадоксално се представя като реализация на традиционните американски ценности на свободния пазар и личната отговорност на потребителя; и в този смисъл, то малко се отличава, например, от аргументите за свободната продажба на оръжие или тютюн.
Изобщо, концепцията за „микродозата” може да се използва като метафора на всичко, което се случва с повечето „освободителни” идеи. Например, борбата на малцинствата за признание, която беше неразривно свързана с искането за социален и политически прогрес на обществото като цяло, в „микродозирания” си вид се превърна във формално и лицемерно утвърждаване на правилата на „политическата коректност”. Вместо да разруши създадените от системата граници между „мнозинството” и „малцинството”, „политическата коректност” само ги затвърди, като превърна владеенето на „коректния”, не репресивен език в привилегия на малцинството образовани и просветени граждани. Както стана ясно, в света на „освободеното съзнание” бяха допуснати далеч не всички. Като ли че революцията се извърши в университетите и културната сфера, но изцяло подмина по-ниските социални слоеве.
Именно културните различия, затвърдени от „микродозирания” дух на Май ’68, дадоха възможност на сегашните европейски десни популисти да атакуват мултикултурализма и политкоректността от името на народа. Причината е, че днес тези понятия не съдържат нищо друго, освен оправдаване на съществуващото положение, което поражда нарастващо недоволство отдолу.
Въпреки че глобалната Май ’68 практически не остави следа в актуалния руски контекст, носталгичният култ към хрушчовото размразяване съвсем успешно заменя нейната нормализираща роля. В този съвременен мит за размразяването се формира парадоксално единство между антисъветските и съветските същностни характеристики. Към първата група включваме модернизъм, вътрешна свобода, космополитизъм, антисталинизъм и тържество на индивидуалността, а към втората - полетът на Гагарин, външнополитическо могъщество. Съвременната руска държава се изявява като носител на този синтез, създаващ възможност за комфортното съвместно съществуване на „патриотичното мнозинство” и образованите социални слоеве.
Помиряващият мит за размразяването също така събужда у либералната интелигенция спотаени мечти за промяна на обществото, която има не политически, а природен, биологичен характер. Преходът от ужасите на сталинизма в царството на младостта и свободата (така, както са представени 60-те години в СССР в многобройните съвременни филми и изложби) се извършва по естествен път – така, както едно поколение сменя друго, а след зимата идва пролет.
Днес, на петдесетия юбилей на Май ’68, може да ни се струва, че нейният господстващ дух не означава нищо друго, освен капитулация, лицемерно представяща се за победа. Подобно песимистично състояние на нещата не може да бъде основа за произнасяне на окончателна присъда. Твърде рано е да съдим за последствията от революциите на глобалната Май ’68 – от Париж до Варшава, от Прага до Исламабад, от Рим до Мексико. Но за бъде част от опита на новото поколение традицията на Май ’68 - революцията срещу конформисткото подчиняване на човешкия живот на миражите „успех” и „производителност”, трябва да приемем трагизма на нейното историческо поражение. В края на краищата, нищо не губим, а само печелим, разделим ли се с илюзиите си.
 
Colta.ru, 17.05.2018
Превод от руски Виржиния Томова


[1] Павел Дуров (1984) – руски програмист, милиардер, един от създателите на социалната мрежа „ВКонтакте”.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”