Последните десет срещи
Успех и мъдрост
в това така сложно
и деликатно
пътуване
" /> Култура :: Политическа Култура :: <font size="2"><font color="#228B22"> Последните десет срещи</font> </font><br><i>Успех и мъдрост <br>в това така сложно <br>и деликатно <br>пътуване</i>
Български  |  English

Последните десет срещи
Успех и мъдрост
в това така сложно
и деликатно
пътуване

 
 
- В капитализъм ли живеем след 1989 година? Този термин върши ли и вършил ли е „икономическа” работа или само политическа?
- Мисля, че няма по-приемливо родово понятие за системата, в която живеем. Разбира се, не сме в нея точно от 1989 година, но от онази паметна година насетне социалната гравитация ни притегля именно нататък. И на езика му трябваше време, докато премели този факт и престане да използва евфемизми.
Капитализмът е ред, който почива върху няколко неотменими института, като частната собственост и пазарите; на определени стимули за икономическо поведение, сред които основни са печалбата, рационалността, полезността; на всеобщото приемане и използване на парите като мярка и медиум в стопанския оборот между хората и институциите. Всяка една от тези думи е претоварена с икономически смисъл и, съответно, терминът „капитализъм“ винаги е вършел икономическа работа. Доколкото обаче представлява метапонятие, което синтезира същностни черти на общественото устройство, то обраства с ценности, философски възгледи, идеологии и прочее. Неизбежно е употребяван и политически, защото от едно или друго негово разбиране произтичат различни схеми за разпределение на богатството и властта. Оттук неизброимите разновидности в квалификациите на капитализма, битували в миналото и съжителстващи днес. Българският нюанс нарекох „комунален“.
- Колко държава може да понесе пазарната икономика?
- Капитализмът е гъвкав. Понася елементи, които го обновяват отвътре, и такива, които частично го отричат. Прието е, че държавната намеса е от вторите, но капиталистическият ред е устоявал на най-различни дози. През световните войни тежестта на държавата е достигала предели, които го правят трудно различим от една напълно централизирана икономика. В мирния междувоенен период в демократичните държави идеите за планирано стопанство стават съвсем респектабилни, външната търговия и движението на капиталите са повсеместно задушени от административни ограничения. Още през 1933 г. Финансовият комитет на Обществото на народите определя политиката на борещото се с кризата българско правителство за дефакто планова. По-нататък, през трите десетилетия след 1945 г., в свободния свят се провеждат национализации; доходите ударно се преразпределят чрез прогресивни данъчни ставки, достигащи някъде 70%; целенасочено се преструктурира икономическата тъкан; въвежда се джунгла от регулации...
Капитализъм ли е всичко това? Да, особено на фона на съветизираната система, изграждана в Източна Европа. Но тази хибридност нямаше как да не възбуди реакцията на мощната либерална икономическа традиция. Въпросът за допустимата чистота на пробата излезе на преден план, подхранен от провала на кейнсианските политики, господствали докъм средата на 70-те години. Последвалите промени и особено наглед безпроблемният либерален консенсус след падането на комунизма изработиха по-ясни и безкомпромисни критерии. Докато дойде кризата от 2008 година, която постави либералния модел в дефанзивна позиция и активизира едновременно консервативните и левичарските течения.
- Виждате ли някакви основания в модните днес либертариански идеи, според които държавата трябва да има само репресивна функция, а социалната да е максимално ограничена?
- Възходът на либертарианството е една от проявите на споменатата реакция. То е патетична идеология и апологетика в чист вид. Стъпва на лозунги и аксиоми, рядко се опитва да докаже строго научно твърденията си. Не престава да предъвква абстрактния въпрос за съотношението между държава и пазар, без да дава работещи решения за сложните конкретни социални и икономически проблеми. Споделя една цел с марксизма-ленинизма и с анархизма – отмиране на държавата, която литературно се разкрасява не със социалистически реализъм, а в романите на Айн Ранд. Либертарианството понякога е полезно в играта си с парадокса: чрез него показва как политически привлекателни идеи се оказват при второ четене несправедливи и неефективни. Но като цяло, то повече дискредитира, отколкото помага на либералното мислене.
А иначе, както личи и от въпроса ви, погрешно се противопоставя репресията и социалното. Най-социални държави са бивали най-репресивни: тоталитаризмите на XX век; Венецуела е измежду немалкото съвременни примери…
- Тук може би е редно да ви попитаме как оценявате научното наследство на Карл Маркс 200 години след рождението му? Продължава ли да има и какво е влиянието му извън и след съветския блок?
- На другия полюс е именно настъплението на левите, егалитарни, неомарксистки идеи. Вероятно най-нашумелият им икономически израз е „Капиталът на ХХI век“ на Тома Пикети. Българският поет Владимир Сабоурин дори написа поема по него. Нескромната препратка към Маркс в заглавието обаче е подвеждаща. Ако марксовата система е еманация на хегелианството в икономически одежди, то Пикети върви по пътя на позитивисткото, емпирично изследване. „Капиталът“ на Маркс е дедуктивно-нормативна конструкция, в която той несистемно, избирателно и илюстративно дава икономическа плът на хегеловата философия на историята. „Абсолютната идея“ с нейната телеологична роля се трансформира в сходните историко-телеологични функции на пролетариата. Обратно, у Пикети подходът е индуктивен, от фактите към обобщението. Зависимостите, които установява, са изначално чупливи и уязвими, защото те са неизбежно критикувани и замествани (по Карл Попър – „фалшифицирани“) от хипотези, стъпващи на алтернативен емпиричен материал или аналитичен апарат. Съвсем очаквано, тезите на Пикети бяха препроверявани многократно, като валидността им бе поставяна под съмнение, оборвана или частично потвърждавана. С времето книгата му ще остане като една от многото проверявани икономически хипотези. А политическите й призиви за радикална преразпределителна политика ще се запомнят като икономическа екстравагантност. Както често се случва, ролята на този жанр литература е да фокусира вниманието. Основателно или не, в случая книгата успя да завихри политически и научен дебат за неравенствата.
Проблемът с всички телеологични системи е в тяхната претенция за завършек. Но ако за хегелианството и марксизма този стремеж е обясним с характера на мисленето от епохата им, то за модерния либерализъм подобен опит изглежда несвойствен. Самодоволно провъзгласеният в началото на 90-те години „край на историята“ с окончателната победа на либералната демокрация сега, за съжаление, звучи пародийно. Тогава, разбира се, бях обнадежден от подобна перспектива, но по-късното потапяне в стопанското минало ме наведе към други мисли, към усещането, че в дългото време либералното начало е по-скоро скоба (или пунктир от скоби) на фона на по-мощния нагон към егалитарност, държавен интервенционизъм, затвореност и онова, което е прието да се нарича „социална държава“. В обществените нагласи 2008 година затвори втората голяма либерална скоба след тази от Бел Епок в края на дългия XIX век. До отварянето на следващата.
Не така стоят нещата в икономическата теория. За разлика от 30-те години, когото депресията роди нови академични парадигми, последната криза се мисли и интерпретира преобладаващо в рамките на водещата и преди либерална неокласика.
- Капиталът има ли морал? Световната финансова криза през новия век заслужено наказание ли беше за спекулативния начин, по който се „въртят парите”?
- Моралът е в главите на хората, не в банковите сметки. В обществото се изповядват и следват различни морални принципи, а интуитивната тенденция е за общ знаменател да се приема „средното“, разбирано като морала на средната класа. Но самата тя, както и останалите групи, са конструкция с размити очертания и структура. Ако да се говори за „морал на капитала“ може да изглежда допустимо, то за кой капитал или капиталист би ставало дума – едрия, дребния, офшорния, държавния…?
Що се отнася до престъплението и наказанието, това не е адекватната гледна точка към кризата. Икономиката не върви по Достоевски, макар че е лесно и изгодно да се продава по този начин на публиката. Кризите не са лично възмездие за отминали персонални грехове, а процес на макроикономическа адаптация. В нея някои заплащат цената за непремереното си поведение, но и се разгръща борба за преразпределение на загубите, където силите и възможностите на участниците са неравни. От последната финансова криза загубиха както спекуланти, така и бедни, които бяха вплетени в спиралата на предшестващия подем. Един от правдоподобните разкази обяснява финансовата еуфория до 2008 година със стимулите, прокарани от популистки политици в името уж на социалната справедливост, които насърчаваха банките да предоставят ипотечен кредит на откровено неплатежоспособни длъжници. Всичко това, съпроводено от съответни поддържащи монетарни политики, дерегулации и появата на нови рискови финансови инструменти.
От близо 200 години кризите са повторяеми конвулсии, но, за да се осъзнае тяхната периодичност, са били нужни четири десетилетия. Дотогава в Англия всяка криза е разглеждана като уникална патология, чиито причинители са безплодно търсени и разследвани от парламента. Въпреки че за краха от 2008 година американският конгрес също назначи специална комисия, от 60-те години на XIX век вече никой не поставя под съмнение, че кризите са естествен и неизбежен епизод в динамиката на капитализма.
- Защо реституцията и приватизацията през прехода не се преживяха като адекватен отговор на едно историческо посегателство върху правото на собственост, а по-скоро като поредното такова? Историята може ли да бъде поправяна? Виждате ли логика в появилите се напоследък намерения за правна ревизия на приватизацията?
- Как са се преживявали, зависи от гледната точка. Онези, на които бе реституирана принудително отнета собственост, имат пълното основание да разглеждат този акт като отмяна на историческа несправедливост. За всички останали краят на стария режим донесе законен достъп до частна собственост, който можеше да се реализира по два начина – чрез капитализиране на лично имущество, умения, човешки капитал или като придобиване на обявените за продан държавни активи. Ако не си участник в използването на някои от тези възможности, оставаш наблюдател на процес, който прилича на огромна вакханалия. И в чисто фактологичен смисъл той е именно това – разкостване на държавната собственост чрез юридически инструментариум със съмнително качество, легитимност, безпристрастност, справедливост и ефективност.
Подобен спектакъл няма как да породи възвишени чувства. Но ако сложим настрана емоциите и забравим за конкретните обстоятелства, случилото се остава неизбежен и необходим исторически обрат. Смяната на собствеността трябваше да настъпи, а това не можеше да стане извън съществувалата по време на процеса конфигурация на политически и икономически сили, в която бившата власт имаше пълната възможност да отстъпва организирано. Не е възможно приватизацията със задна дата да бъде основно ремонтирана и преначертана. Всеки такъв опит само ще потъне в безсмислено човъркане на дребно, в политически и персонални вендети.
- Какъв икономически и социален резултат даде свободната инициатива у нас? Част от него ли са параикономическите елити на прехода, продукт на силовите групировки?
- Съвсем обяснимо, в различни периоди тя даде различни резултати. При това, те не могат да бъдат отделени от общите условия, осигурявани от държавата.
Ако трябва да маркирам само основните преходи в Прехода, ще спомена обявяването на несъстоятелността по външния дълг през март 1990; преструктурирането му през 1994; хибридния и мътен полу-социалистически-прото-капиталистически ред, довел до банковата и парична криза от 1996-1997; последвалата финансова стабилизация с въвеждане на паричния съвет; решаващия тласък на приватизацията от 1998 нататък; вълната от чужди капитали, влезли в страната през 2001-2008; присъединяването към ЕС; фалитът на КТБ.
Продуктът към момента е една икономика без особен блясък или ярки отличителни белези; разчитаща все още на по-евтината работна ръка за износа си и за привличане дейности на чужди фирми; средно индустриализирана и без изразени водещи отрасли; със съживяващ се аграрен сектор; с умерени и винаги недостатъчни вътрешни частни инвестиции; преживяваща демографски срив, най-вече поради масовата емиграция на трудоспособно население в условията на непозната в миналото свобода на придвижване; с обезценяващ се човешки капитал; финансово и макроикономически стабилна, но не и безрискова (КТБ). От 1989 година насам тази икономика е нараствала с над 6% годишно само в четири години. Темпът й все пак позволи тя да навлезе (неизменно на последна позиция) в продължителното догонване на „европейските“ стандарти, предполагащо постепенно изравняване на цени и доходи. Присъединила се към ЕС с брутен вътрешен продукт на човек 30% от средния за Съюза, 11 години по-късно той е 50%. За оптимист като Георги Ангелов, при (спорно) просто екстраполиране на темповете от изтеклите три години се очаква добрата новина – че сме достигнали кота 90%, да ни споходи някъде около 2042 година. Отново последни сред източноевропейските държави.
Икономическият живот е регулиран от маса неразумни, противоречиви и компромисни правила, а частната собственост е несъвършено защитена. Накрая, тази икономика е населена, най-общо, от два типа предприемачи. Едните наподобяват „селф-мейд-мен“, но фирмите им не успяват да се превърнат в едри стопански единици от международен мащаб. Другите виреят около властта във всичките й форми. За тях въпросът вече не е толкова да получат от нея капиталов дял, както беше в началото на прехода, а да рециклират за оперативните си разходи нейни ликвидни ресурси (бюджетни/европейски фондове). Към тази група спадат също – както ги наричате – параикономическите елити, тоест, играчите от сивата и криминалната икономика, които не могат да съществуват без протекция на държавни инстанции. Каква е пропорцията между двата вида, е трудно да се каже. Очевидно е, че вторият типаж до параноя фокусира обществената енергия, внимание, завист и конкурентна борба, което може би донякъде преувеличава тежестта му. В очите на много хора този вид предприемачи всъщност са погълнали цялата икономика. Каквато и да е реалната статистическа картина, въпросната симбиоза между „свободна“ инициатива и публичен ресурс циментира така наречената политическа стабилност, тоест, безалтернативността на сивата партия на властта: режимът на Бойко Борисов е неотделим от еврофондовете (той съвпада хронологично с по-осезаемото им усвояване) и те се оказаха най-здравата финансова спойка на клиентелизма, която крепи ГЕРБ, както би крепил и всеки друг.
- Възможен ли е днес нов Стоян Бочев?
- През 1995 открих, а през 1998 издадох и представих текстове на този забравен тогава български стопански деятел и мислител. Желанието ми бе да върна в публичността фигурата на един здравомислещ, консервативен (либерален по днешному) и почтен човек, който като „автентичен капиталист“ да бъде противопоставен на мутренския капитализъм от 90-те. Неговото разбиране за мисията на частния капитал, за деформиращата роля в икономическия живот на държавата и на нейни васални структури, например кооперациите, даваше историческа дълбочина на много проблеми, с които се сблъсквахме в началото на прехода. Така за мен, а надявам се и за други, Бочев се превърна в интелектуална опора. Той ми стана най-надежден пътеводител из българското стопанско минало, в което започвах да се потапям.
Днес кредото му има по-широка аудитория. То е съзвучно с идеите на либералния консенсус отпреди 2008 година, които доминираха в академични публикации, в институционални позиции и в доктрината на международните финансови учреждения. Постепенно у нас се избистри и „гласът на капитала“, призван да се чува от представителите на няколкото предприемачески организации. През 20-те години Стоян Бочев е изпълнявал тъкмо тази роля в качеството си на председател на Съюза на акционерните дружества в България и в ръководството на Българското икономическо дружество.
Нещо обаче не достига в тези формални съвпадения. Днешните, гладко говорещи функционери на работодателските съюзи, видимо не са от калибъра на Бочев и не успяват да прикрият произхода си на подставени лица от „втория български капитализъм“. Формалните паралели на моменти приемат и карикатурни нотки, примерно, когато КТБ парвенюшки се настани в сградата на Българска търговска банка, управлявана някога от фигури, като Губиделников и Бочев. А в личния му архив и в спомените на сина му Стефан Бочев е фиксирана острата му непримиримост към ширещата се нечистоплътност сред тогавашния банкерски елит.
По всичко изглежда, нов Стоян Бочев все още не е възможен. Но има и друго: дори ако някога капиталът у нас успее да излъчи едно почтено свое лице, то вероятно ще бъде приемано с враждебност. Защото капиталистите и тяхното представителство са възприемани с неприязън както във времената на Бочев, така и сега, когато настроенията срещу тях навсякъде по света са отново в апогей.
- Защо се оказахме най-корумпираната страна в ЕС? Корупцията „фабричен дефект” на пазарната икономика ли е или е въпрос на културни и исторически предпоставки?
- Класациите по корумпираност са двусмислено изобретение на съвременната политология и социология. Те са се превърнали в световен шампионат, при който публиката сериозно следи и коментира придвижването на отбора (държавата) си с 2-3 места нагоре или надолу в класирането, като че ли става дума за прецизно измеримо явление. При това, да преминеш от низшата във висшата лига изглежда невъзможно.
Корупцията, разбира се, е и по-дълбоко осмисляна, и емпирично изследвана. Но в ежедневната си употреба понятието се е превърнало в просто и универсално обяснение. То следователно не обяснява нищо, но със сигурност форматира общественото съзнание. В България явлението е историческа константа, като анти/корупционното говорене е незаличим фонов шум. Преди 1944 година той може би е дори по-остър и безпардонен от днес. В по-общ план, корупцията е атрибут не собствено на пазарната икономика, а на модерните общества. В тях само се сменят културите на корупция: имаше я при комунизма, където беше по-слабо монетаризирана, купуваше души и хора с други инструменти; има я в Америка и другаде, където е отчасти официално институционализирана в лобистки компании…
Така или иначе, корупцията едновременно изкривява пазара и е негова сянка. Появи ли се на едно място, се превръща в стандарт: онези, които не се съобразяват с нея, са заплашени да отпаднат, за тях проблемът е на оцеляване. В този смисъл, от корупцията може да се излезе само едновременно, от всички. Това, разбира се, е утопично и затова тя (отказът от нея) ще си остава в крайна сметка дълбоко личен морален избор.
- Общественото мнение може ли да бъде икономически фактор?
- И още как! Особено във времената на популизма и на социалните мрежи. Така нареченото обществено мнение притиска властта, дава й алиби при взимане на решения, легитимира компромиси или отстъпления в икономическите политики. Обратната страна е, че то далече не е автономна даденост. Общественото мнение се моделира, води, мачка… Което е всъщност от най-предъвкваните и банализирани теми на деня.
- Как мислите, че може да се финансира една независима медиа и възможно ли е въобще това у нас?
- Независимата медия е квадратура на кръга. Не съм специалист, но – при цялата безнадеждност на сравнението – особено близо до здравия разум ми изглежда решението, изобретено от френския вестник „Льо Монд“. Независимостта там е постигната по капиталистически просто. Дълго време мажоритарен акционер в него е асоциацията на журналистите и редакторите, по-късно – заедно с асоциациите на служителите и на читателите. Тези, които искат да имат свой вестник, с приемлива за тях и защитена редакционна линия, плащат за това. Естествено, и този модел не е неуязвим. През последните години се наложи да бъде привлечен допълнителен капитал и асоциациите загубиха мнозинството си в акционерната структура. Но традицията в „Монд“ е толкова силна, че те намериха достатъчно лостове, за да запазят контрола от журналисти и читатели върху позициите на вестника и професионалната етика на списването му.
- Какъв е, според вас, същинският проблем на българските медии?
- На преден план излязоха оплакванията от монопол в пресата и от външна (разбирана основно като руска) намеса. Но как да се говори за монопол, когато не съществува непреодолима бариера пред достъпа до пазара на нови печатни издания. А и макар пресата на Пеевски да е несъмнено воняща и отблъскваща, тя се чете. Руската пропаганда пък е активна и проникваща, без това само по себе си да обяснява податливостта към нея. Същевременно, от историческата люлка на либералните идеи, каквито са Европа и САЩ, започнаха да идват залпове на нетолерантност и ретроградност, които с възторг се приемат от по-широка публика или от избрани български последователи в „Тръмп-общества“.
Ето защо истинският проблем, струва ми се, е от страната на търсенето, не на предлагането. В отсъствието на критична маса, която да роди и поддържа силна алтернатива на съществуващия медиен пейзаж. Ако е привлекателна, конкурентна и убедителна, една такава алтернатива би се наложила, въпреки спънките, поставяни от сегашните деребеи с протекцията им от властта.
Същото важи и за глобалната конкуренция на идеи. Подкрепа отвън получават не само адептите на Путин. След 1989 с такава се ползва и българската либерална общност, към която интелектуално принадлежа. Тя не би възникнала и просъществувала на собствена почва, ако не беше част от мощна световна вълна, включваща идеология, политика, авторитети, наука, пари и институции. Това, че се стигна дотам либералният капитализъм да се чувства заплашен от „вражеска пропаганда“ – така, както някога се боеше комунизмът, отразява само печалния факт, че добрата стара просветителска либерална парадигма е избутана в ъгъла от вилнеещия днес национализъм и други форми на мракобесие. Изходът е не толкова (не само) в отпор. Той е в самовглъбяване, осмисляне и обновление, при това без компромиси и флирт с надигналите се бесове.
- Когато от есента вестник „Култура” спре да излиза, как трябва да продължим?
- От повече от десетилетие „Култура“ остана единственият хартиен вестник, който чета. Отношенията ни са на съвместно стареене, на домашен уют с неизбежните дребни дразнещи несъгласия. Затова ми е трудно да погледна отстрани и да се поставя на мястото на читатели от друго поколение, с друга традиция и навици. Аз очаквам и ще съм доволен от, общо взето, същото, но те са онези, които ще определят дали познатата или една нова формула на вестника ще устои. Екипът на оригинала на „Култура“ трябва да реши дали да погледне извън кръга на верните си приятели. Ако приеме да го направи, това означава да тръгне към преход, който ще започне от сегашната редакция, а ще бъде завършен в обозримо бъдеще и от други хора. Иначе казано, ще се роди нов вестник, който не мога да съм сигурен дали ще е моят. Мога само от сърце да предложа подкрепа по силите ми, да пожелая успех и мъдрост в това така сложно и деликатно пътуване.
Въпросите зададе екип на „Култура”
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”