Български  |  English

Танц, сам по себе си поезия

Различното амплоа на Светлана Захарова

 
За втори път през този сезон българската публика имаше възможност да се срещне с изкуството на Светлана Захарова. След като представи безграничните си възможности като класическа балерина в „Жизел” през месец октомври, в настоящото си турне тя се показа в различно амплоа и демонстрира нови черти на творческия си облик. На 10 май в зала 1 на Националния дворец на културата бе представен спектакълът Amore. Този спектакъл е проект на Светлана Захарова и близо две години се играе по цял свят. Световната премиера на Amore е в театър „Павароти” в Модена. По същество, това е балетна вечер, състояща се от три заглавия (известната по света форма tripple bill), обединени от обща тема. Както става ясно от заглавието, водеща тема на представения спектакъл е любовта.
Amore е първият подобен проект на Светлана Захарова, която в момента се счита за балерина номер едно в света. Продуцент е Юрий Баранов – известен в близкото минало солист на Болшой театър. Избраните от Захарова заглавия са „Франческа да Римини” по музика на едноименната симфонична поема на Чайковски, „Преди дъжда” по музика на Бах, Респиги и Карлос Пино-Кинтана и „Щрихи по нотите” по музика на Моцарт. Хореографиите са на Юрий Посохов, Патрик де Бана и Маргарет Донлон. Именитата балерина е направила прецизен подбор, водена не толкова от желанието да блесне и да демонстрира феноменалните си природни данни, колкото от интерес да излезе от обичайното си амплоа на „образцов академизъм”. За спектакъла тя е ангажирала и великолепни артисти (шест танцьори и пет балерини) плюс специалното участие на самия Патрик де Бана.
С безсмъртната история за трагичната любов между Паоло и Франческа бе открит спектакълът Amore. Хореографията е дело на Юри Посохов. Известният в близкото минало премиер-солист на Болшой, Кралския датски балет и Балета на Сан Франциско понастоящем се изявява успешно като хореограф с постановки по цял свят. Преди няколко години той осъществи изключително амбициозен проект, претворявайки в балет Лермонтовия шедьовър „Герой на нашето време”, в който Светлана Захарова изпълнява ролята на княжна Мери. След премиерата тя проявява желание творческото им сътрудничество да продължи, като от предложените заглавия се спира именно на „Франческа да Римини”. Известната любовна драма е подходяща за тематиката на спектакъла, а Захарова е омагьосана от потресаващата музика на Чайковски и иска да я претвори в пластически образ. Посохов вече е поставял „Франческа да Римини” в Сан Франциско (първите изпълнители са Мария Кочеткова и Жоан Боада), но прекроява спектакъла за Светлана Захарова, като променя сценичната визия и костюмите. Декорите са дело на Мария Трегубова, а автор на костюмите е известният руски дизайнер Игор Чапурин. Макар танцувал и поставял в Западна Европа и САЩ, хореографският език на Юрий Посохов е по-близо до съветския драмбалет, отколкото до западния неокласицизъм. Стилът му, дефиниран като неокласически, неволно будеше асоциации с утвърдени шаблони в балетната класика. Любовният триъгълник бе изобразен схематично – злодеят, красавицата жертва и любимият. Джанчото – Франческа - Паоло не се отличаваха много от триото Ротбарт - Одета – Зигфрид. Хореографският текст не индивидуализира драмата и конфликта, щрихирани гениално от Данте (посочен като първоизточник) и музикално пресъздадени от Чайковски. Музиката доминираше над хореографията, но въпреки хореографските и драматургични несъвършенства, спектакълът не бе лишен от въздействие.
Визуализирането на замисъла като хармонично взаимодействие на сценография, осветление, костюми и, най-вече, изпълнение бе съвършено. Костюмите на Игор Чапурин, пресъздаващи играта на цветове и материи, бе сред безспорните достойнства на постановката, но над всичко бяха звездите на Болшой. Изпълнителите, всички до един, бяха достойни за марката „Захарова”. Чест прави на великата прима, че не е търсела танцьори, на фона на които тя да блесне. Петте балерини, представящи ансамбъл, онагледяващ вътрешния свят на Франческа, бяха като изваяни; истински оживели статуи бяха танцьорите от мъжкото трио, изобразяващи скулптурната композиция на Роден „Вратите на ада”, а солистите на Болшой Денис Родкин (Паоло) и Михаил Лобухин (Джанчото) бяха празник за сетивата. Убедително и майсторски Лобухин пресъздаде образа на съпруга-злодей Джанчото. С безупречна техника и мащабност на играта, артистът компенсира схематизма на хореографския текст. Денис Родкин, който е познат на софийската публика от представянето си в „Жизел”, и този път показа качествата на роден романтичен танцьор. Красива външност, брилянтна техника, гъвкави движения се съчетаваха със затрогваща искреност на изпълнението. Няма как да не си загубиш ума по такъв Паоло. Ненапразно Светлана Захарова се е спряла точно на този сюжет и тази музика, те я изразяват най-пълно, а освен това, поставят предизвикателства, които всяка една голяма балерина търси в развитието си.
Нереална, извънземна са често срещани суперлативи за въздействието на танца на световната прима. Леещите се движения, изтънчената грация, изумителната ефирност създаваха усещането за снежна белота, за крехка природа, за обречено в един несъвършен свят съвършенство. Светлана Захарова опроверга схващането, че нищо не може да спаси посредствената хореография, защото нейният танц е сам по себе си поезия.
Втората постановка от спектакъла Amore - „Преди дъжда” на Патрик де Бана – бе най-сполучливата. Самата биография на хореографа предполага владеене на съвременната танцова лексика в съвършенство. Възпитаник на Ноймайер център в Хамбург, дълги години солист на Бежар и Начо Дуато, понастоящем поставя в престижни сцени по цял свят. Хореограф, определящ себе си като неконвенционален, а всъщност е творец, познаващ целия възможен спектър от изразни средства и умеещ да ги подчинява на въображението си. С мрачен финес и проникновен психологизъм се отличава стилът на Патрик де Бана. Постановката на пръв поглед нищо не казва, няма сюжет, но всъщност разказва изключително въздействащо. Ефектът е подобен на слушането на музика – чувства и асоциации, неподдаващи се на дефиниране. Ако трябва да е коректен, преводът ще гласи „Преди да падне дъждът”; и това уточнение не е маловажно. Защото цялата картина изразява нагнетеното очакване, миг преди историята да се сгромоляса подобно разразила се буря. Движенията пресъздават потока на съзнанието. Една жена и двама мъже чакат наближаващия дъжд. Първите капки, забарабанили по прозореца, ознаменуват финала. Случващото се е в пространството на съзнанието, където времето е абсолютно относително. Изключително проникновен разказ как една жена, търсеща любовта, избира не сродната си душа, а този, който я доминира, ограничавайки свободата и. В крайна сметка, остава всепроникващото чувство на самота. Под звуците на Йохан Себастиан Бах, Оторино Респиги и Карлос Пино Кинтана, Патрик Де Бана в изящни форми пресъздава любовта като красив и тъжен мираж.
Великолепната хореография хармонира с изключителното изпълнение на триото - Светлана Захарова, Денис Савин и самия Патрик де Бана. Откритието за балетните ценители бе Денис Савин – потресаващ танцьор, в когото се съчетават графичността и академизмът на руската класика с пластичността и флуидността на модерния западен изпълнител. Именно хореографията на Патрик де Бана представяше в най-голяма степен достойнствата на Светлана Захарова. В тази постановка тя разчупи шаблона за себе си като балерина на съвършената форма и постигна изключителна дълбочина, а изумителната й грация бе наситена с разтърсващ трагичен заряд. „Когато поставях „Преди дъжда” – казва Патрик де Бана – аз мислех за Мерилин Монро, Марлене Дитрих, Мария Калас, Роми Шнайдер. Красиви, талантливи, велики, но самотни… ужасно, безнадеждно самотни.”
Ирландската хореографка Маргарет Донлън с „Щрихи по нотите” по Симфония N 40 на Моцарт бе третият избор на Светлана Захарова. Едва ли има друг композитор, чиято музика така да импонира на светлата празничност и кристалната виртуозност в танца на Захарова. В тази хореография тя представи едно непознато, поне на българската публика, лице – това на комедианта. Комедийният ефект произтичаше от външната сериозност и хладнокръвна дистанцираност на балерината сред изобилието от смешни ситуации. Примата иронизираше самата себе си. В хореографската партитура Маргарет Донлън гледа на танцьорите като на ноти. Подобно знаци по петолиние, героите се подреждат и прегрупират. Светлана Захарова отново е в компанията на пет блестящи танцьори. Този път тя не е обект на обожание, а напротив - съперница, която трябва да бъде елиминирана. В хореографията нито елегантността е приоритет на балерината, нито атлетичността е присъща само на мъжете. Артистите сменят ролите си като костюми. Мъжете обличат пачки, Захарова се озовава във фрак. Костюмите и в тази постановка са дело на Игор Чапурин и се отличават с изключителна изисканост, придаваща на балета блясъка на моден подиум. Хореографията гради образ на любовта като една непрекъсната игра, образ – пълен със смях и светлина, пресътворен с езика на танца.
Спектакълът Amore разшири представата за Захарова, приемана единствено като перфектната изпълнителка на Жизел, Одета-Одилия и Аврора. Носеща етикета „съвършена лиричка”, примата на Болшой и Миланската скала не се поколеба да излезе от зоната си на комфорт, да рискува в нови стилове и в различно амплоа, да бъде различна от това, което публиката очаква. Освен съвършенството на своя танц, тя подари на публиката съприкосновението с изкуството на изключителни танцьори и звезди на световния балет. Буди респект и умението й да изгради екип и да създаде спектакъл, всичките елементи на който да са изработени до най-малкия детайл. На българската публика не и остава нищо друго, освен да очаква нови срещи с изкуството на една от най-великите балерини на нашето време.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”