Български  |  English

Светлин отвъд времето

 
Отиде си един от големите живописци от края на двадесетото столетие.
Светлин Русев е едно от най-интересните и значителни явления в духовния живот на нашето време – и като личност, и като творчество. Изминатият от него професионален път е пример за рядко последователно отношение към изкуството като към всекидневен труд, като единствен шанс да придаде на своето съществуване смисъл, цялостност и значение. Неговата личност, неговото нестандартно поведение и творчески постижения събуждат дълбоко уважение и възхищение.
Делото на Светлин Русев означава преди всичко един титаничен творчески труд, стотици стенописи, хиляди рисунки. Един новаторски път в изкуството, едно непрекъснато усъвършенстване, плод на неизтощима творческа енергия, нестихваща вътрешна неудовлетвореност и почти нечовешка работоспособност. За него творческият процес бе преди всичко средство за откриване на духовното, невидимото, интимното в човешката личност, за решаване на важни социални и нравствени проблеми. А в хода на работата и в преодоляването на „съпротивлението на материала” се раждат формата, похватите, стилът. Това схващане бе присъщо на художника в неговия краен, максималистичен вариант, при който творческият акт е просто неосъществим и невъзможен без силното и мъчително преживяване, или, както казва той, без онова „трудно съхранимо напрежение, от тежестта на което като че ли бързаме да се освободим като от тежка и гузна съвест”. А онзи, който носи този тежък кръст, е принуден да превърне съществуването си в живо въплъщение на нравствените максими, на които служи. Оттук идва усещането, че страданието по необходимост е свързано със занаята на художника, и представата, че между тях съществува неизбежна фатална връзка, която хвърля трагични отблясъци върху съдбата на редица творци. Оттук и схващането за необходимата разплата за творческото себеотдаване. „Класическата максима, че всяко нещо в живота се заплаща – пише Светлин Русев, - за изкуството важи двойно повече. Радостта се заплаща с болка, страданието – с надежда, дълбочината – с всеотдайност, силата – с вяра, истината – с истина…” Впрочем, Светлин Русев аргументира своя светоглед не само чрез картините си, но и в многобройните си статии, слова за откриване на изложби, доклади и изказвания. Тези текстове са свидетелства не само за разностранната му надареност и синтетичната природа на неговия талант, но и за единна философско-естетическа позиция.
В големите тематични картини на Светлин Русев – от първите му творчески успехи на младежката изложба през 1961 г. до днес – вниманието на художника е концентрирано около съдбата и преживяванията на човека в екстремните ситуации на исторически превратности или тежки житейски изпитания. Този проблем той изследва чрез сложна емоционална характеристика на героите и, като малцина, успява да запази обективността в психологическия анализ при мащабни, почти символни обобщения. На това съсредоточаване върху духовния живот на индивида е подчинен цялостният живописен градеж в картините, в които всеки образ представлява оригинален психопластичен етюд. Художникът отделя и монументализира героите най-често извън конкретната среда в едно максимално “сгъстено” или безкрайно “космическо” пространство. Чужд на пленерно-емпиричното цветово възприятие, той разработва сложни колоритни структури върху взаимодействието на големи цветни зони, чието съотношение най-често означава конфликт, борба или скрито напрежение при особено интензивно звучене на цветовете. А заедно с това не се отказва от изисканите модулации на топло-студени тонове, затворени в отчетливите форми на фигурите, чието изграждане започва със здравата конструктивна рисунка.
Като художник, Русев има една всепоглъщаща страст – да изучава човешките лица в смисъла/духа на онова рембрандовско нескончаемо дълбаене в човешкия лик за откриване на тежките белези на преживяното и изстраданото, което е свойствено и на Светлин в крайна степен.
„Съвършенството на човека се определя от степента на преживяното”, такъв е заветът на художника Кирил Петров, един от духовните наставници на Светлин Русев. И колкото повече художникът се задълбочава в ужасяващите глъбини на страданието и отчаянието, толкова по-лаконичен и точен става неговият пластичен език и толкова по-отчетливо зрителят усеща, че надниква в бездната на човешката психика, на нещо уникално и неповторимо. За твореца, завладян от духовното, е характерно драматично, “психологизирано” изживяване на природата и предметната среда. Той е склонен да превърне пейзажния мотив в пълноценен сюжет на въздействаща картина, като заставя природата да заговори с езика на човешките чувства или по-точно – проецира върху нея своите психологически състояния. Зад всеки обикновен натюрморт, „в един терен или в сухите клони на едно дърво”, се крие нещо важно и съществено за емоционалното съществуване на художника. Роден колорист, той понякога усилва цветовата концентрация на пейзажния мотив или в предметите, за да придаде на своите усещания почти осезаема материалност. И всеки пейзаж или натюрморт е вид духовно „пътуване” във вътрешния свят на човека.
До днес, независимо от превратностите в историята и личната съдба, независимо от обстоятелствата, политическата ситуация и техническите трудности, Светлин Русев продължаваше да споделя размишленията си за човешката природа и обществените конфликти. Периодически – не натрапчиво често, но и без опасност да бъде забравен – той представяше изложби с различно съдържание и всеки път изненадващи обрати в „оркестрацията” на сякаш до болка познатите теми от неговото творчество.
Смъртта прекъсна живописното му творчество, изтръгна от редовете ни изключително даровит художник, верен приятел, винаги готов да окаже безусловна подкрепа. И заедно с болката от тежката загуба, всички, които са имали шанса да го познават по-отблизо, колеги и приятели, ще пазят спомена за професионална и човешка всеотдайност, за пределно напрежение на духовните сили и душевна топлота, неразривно свързани с образа на Светлин Русев.
Елка Бакалова
 
Приех да напиша този текст. Знаех, че ще е трудно, но не чак толкова. Да събереш Светлин в една страница сред потискащия звук на нападащите лешояди е задача за по-силни души.
Искам да мисля за Светлин. Да му отдам почит. Да бъда смирена. Да се обърна към себе си. Да се изолирам от околния шум. Да пренебрегна чуждите гласове.
Но не мога. Радостните възгласи след кончината му превземат съзнанието ми. Крещят, дрънчат и пируват. Заглушават мислите с неуместно злорадстване.
Сигурна съм, че Светлин се надсмива и над тази ситуация – имаше чувство за хумор и самоирония.
Така че, този текст е колкото за него, толкова и за нас. Можем ли да понесем фигури, които са по-големи от личните ни хоризонти? Можем ли да ги приемем с всичките им положителни и отрицателни качества, с победите и грешките им? Можем ли да обхванем свършеното, което е по-голямо и от най-смелите ни представи и стига за много животи?
Светлин няма нужда от тези редове. За него ще се пише тепърва. Ще се види и хубавото, и лошото. Мащабът е голям, съдбата е благосклонна, но и противоречива.
Ние имаме нужда от Светлин – дори и за да ни накара да измерим собствения си ръст. Да проверим докъде стига взорът ни. Колко надълбоко можем да навлезем в проблемите и в случващото се около нас. Можем ли да се отстраним от злободневието и да прозрем докъде се разпростират собствените ни възприятия. И от каква камбанария съдим.
Мащабът на Светлин не е за дребни души. Силата му смазва бездарните и безхарактерните. Културата, познанието, отвореността към новото е напълно чужда на мнозина. Дисциплината, волята за работа, всеобхватността на мисленето са далечни понятия за хвърлящите камъни.
Тъжно е. Тъжно е, че Светлин го няма. Тъжно е, че много хора ликуват и оправдават празното си съществуване и житейски провали, като сочат с пръст един единствен човек. Бог ще прости на Светлин. Дано е толкова щедър, че да прости и на тях.
Врагът го няма. Сега най-после е време да видим кои сме наистина.
Мария Василева
26-27 май 2018 г.
 
Всеки живот има начало и край, лимитирана отсечка от присъствие и път на Земята. Но винаги съм си мислела, че това не се отнася до Светлин Русев. Той е някак си вечен, отвъд понятието за смъртност, обитаващ особена територия между световете „тук” и „там”. Виждаше се от начина, по който живееше, от изкуството, което създаваше, от текстовете, които пишеше, от цялостното му присъствие и послания. Не се занимаваше с дребнавости и суета, беше по едрите проблеми, по каузите. Той осъзнаваше своята „извънземност” и мисия, но никога не заемаше позата на божество, а по-скоро се приемаше за грешник, каквито сме всички ние. И сега, когато просто изчезна от видимия свят в една майска утрин, той сякаш продължава да бъде тук, защото подобна следа не се губи, такъв въглен не изтлява.
Имаше власт, влияние и отговорности, многопосочни и многостранни, може би твърде големи и тежки за един човек на изкуството. Макар и той да не беше само това. В подобна позиция имаш шанса да извършиш много достойни и значими дела, но няма как да не правиш и грешки, да нямаш пристрастия, да не правиш и субективни избори. Именно тази двойственост го очертава като противоречива личност – с множество последователи, но и с доста врагове. Важното днес е да оценим извършеното от него генерално, да видим мащаба, целите, защитените каузи, постиженията. А те не са никак малко. От внасянето на нов дух и посока в българското изкуство през 60-те години на ХХ век през реабилитирането на художниците от 30-те, ангажираността с проблема на екокатастрофата в Русе, преосмислянето на съдържанието и функцията на художествените музеи и техните колекции, отношението по различни общественозначими проблеми и закони (включително в ролята на политик), осъзнаването на личната мисия на колекционер и дарител... Списъкът може да бъде дълъг.
Светлин Русев вярваше в това, което прави, в ценностите, които отстоява. Милееше за българското изкуство до степен на себеотрицание. Опитваше се да промени света по начина, по който го разбираше. Не се примиряваше с неправдата. Винаги, при всеки възможен повод, посочваше язвите на времето, с които живеем. Вършеше всичко с прецизност и педантичност. Не обичаше да оставя нещата на случайността и затова държеше всичко под контрол. Макар и да имаше своите сътрудници, обичаше да върши всичко сам, сякаш за да не пропусне някой детайл. Беше винаги активен. Покрай него постоянно се случваше нещо, без минута покой. В последно време дори прекалено го беше „хванала въртележката”, както се изразяваше, и сякаш се надпреварваше с времето, усещайки може би, че то започва да изтича твърде бързо. Откривания на изложби – собствени, групови, самостоятелни; работни пътувания и изложби в чужбина; публикуване на книги и каталози; участия в съвети и комисии... Не е само легенда, че почти не спеше. До последно работеше и по традиционната изложба за годишнината си, която отново трябваше да отправя послание, да вълнува.
С изкуството си Светлин Русев също не правеше компромиси. Беше постигнал образност, която се разпознава безпогрешно. Неговите пейзажи, натюрморти, портрети, автопортрети и фигурални композиции по-често са пропити от тъга, меланхолия и болка. Опитваше се да бъде и съвременен по свой начин, създавайки специфични концептуални творби. За изложбите си избираше различни и неочаквани пространства, като често преди експозиция ги прекрояваше напълно. Той вярваше отдадено в линията и образността, която беше наложил и която целеше преди всичко да предаде света през неговата трагичност и несъвършенства, може би за да го направи по-добър. В особеното си творческо общение на границата между земно и духовно имаше верни последователи, но и много го обвиняваха, че ги потиска и задушава.
Авторитетите винаги са някак плашещи, далечни. Със Светлин не беше така. В изкуството си беше твърде сериозен, драматичен, дори студен. В речите си за откриване на изложби – също. Но за сметка на това беше доста земен в общуването, с особена харизма и обаяние. Умееше бързо да скъсява разстоянието, подхвърляйки често с усмивка по някоя шега. Имаше особено чувство за хумор. Обичаше и иронията. Подминаваше злободневието със снизхождение, макар и понякога огорчен. Успяваше да намери общ език и с млади свои колеги, следеше развитието на учениците си и ги подкрепяше.
Имах щастието да го познавам лично покрай интервюта за вестник „Култура”, но най-вече като негов докторант. Благодарна съм за петте години, през които работехме по изследването на историята на частното колекционерство в България. Благодарна съм за подкрепата, съветите и напътствията, дадени без излишна намеса. Това, което ме впечатляваше при нашите срещи, беше най-вече ерудицията, живата му памет и образността, с която умееше да описва случки от живота си, неизменно свързани с личности, като Дечко Узунов, Богомил Райнов, Петер Лудвиг... Изглеждаше, сякаш познава всичко и всички, поне от това, което има смисъл да се познава. Бях свидетел на активната му колекционерска дейност, с която увлече и възпита свои последователи-колекционери; беше най-важният ментор при създаването на българската част от колекцията на Юго Вутен и подреждането на неговия музей. Наследството, което остави и в тази област, е неоценимо и тепърва ще се обработва и анализира.
Със смъртта на Светлин Русев приключва една епоха, но не само; отива си цяла вселена – необятна със своите дълбини, мащаб, съдържание, потенциал, енергия, лица, влияние... Той беше мощен двигател, коректив и стожер, мислител и будител, просъществувал в различни времена и политическа власт. Празнината, която оставя, е голяма. Историята на неговия живот и приносът му ще изследваме и оценяваме тепърва. И може би не ние, а някое следващо поколение ще успее по-добре да разбере уроците, да разчете трезво посланията, загърбвайки лично отношение и пристрастия, в опит за обективен прочит на фактите.
Светлин Русев ще ни липсва; ще липсва дори на враговете си.
Сбогом, Маестро, и благодаря за всичко!
Светла Петкова
 
Напусна тялото си един велик дух. Дух, обзет страстно от вярата в мисията на изкуството. Светлин Русев напусна физически този свят, но неговата духовна проекция в миналото, настоящето и бъдещето на българската култура е толкова дълбока, че устойчиво ще работи, изгражда, утвърждава като висока, непосилна мярка своя естетически, нравствен и духовен максимализъм.
Светлин Русев беляза със своето артистично и интелектуално присъствие последните 60 години от българската култура. Като художник, остави огромно по своя пластичен заряд и духовен обем творчество – мащабно, монументално, епично с дълбокия си хуманен патос.
Не познавам друг човек, така страстно и дълбоко проникнал през пластическата плът на картината в духовната тъкан, в тишината на човешкото, в драмата и героиката на неговото достойнство. Светлин Русев познаваше цялото българско изкуство по имена и по произведения, като историческа съдба и сложни процеси, воюваше за неговата истина. С огромната си енергия и дълбока убеденост в мисията си, изгради институционална защита на художествения процес по времето на естетическото късогледство, ограниченост и идеологическа стагнация на социализма. В новото време страстно воюваше с девалвацията на стойностите, с рецидивите на масовата култура, с безотговорността към духовната ни памет.
Големият урок на Светлин е в битката за смисъла на изкуството като носене и пазене на истината за живота, като непосилна цел и цена на истината за изкуството.
Дълбок поклон, Майсторе!
Станислав Памукчиев
 
 

 

още от автора


1 - 02.06.2018 14:58
От: kolio kolev
С тез кураторки "До Драгоман и обратно"!
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”