Български  |  English

Слонът, който разджурка блатото

 
Трудно е да се пише за Доналд Тръмп – прекалено е богат на сюжети и изненади. Всеки ден ни изненадва с нови решения, скандали или просто поредната опашата интерпретация на онова, което подхваща от любимия си сутрешен блок на Fox News. И така, вече година и половина след избирането му за президент, продължава да стъписва и скандализира.
Затова текстът, замислян като „текст за Тръмп”, постепенно се сведе до кратък списък на основните характеристики на неговото президентство, които са отправна точка за размисъл по наистина важните въпроси – как стана възможно типаж като Тръмп да заеме най-могъщия пост на света (според американците, не ми е известно китайците да са коментирали), доколко неговият казус е единичен епизод в американската история и какво можем да очакваме занапред.
 
Увод: кратък профил на американския президент
За година и половина Тръмп опроверга очакванията, че предизборната кампания свършва в деня на изборите. Той не захвърли арогантния си, агресивен, антиистеблишмънт стил след встъпването си в длъжност и не започна да играе по правилата. Плахите надежди, че риториката му срещу парижкото споразумение за климата е само реверанс към безработни американски миньори, бяха попарени. Тръмп гръмогласно отказа – и продължава да отказва – да бъде кооптиран в редиците на политическата класа. Вместо това, успя да наложи стила си и вижданията си на една от двете значими партии в САЩ, републиканската. По този начин той поляризира американската политика до непозната до момента степен – сравнима с разцеплението в посттоталитарните пространства. Помогна на американците да осъзнаят, че има две Америки, несъпоставими една с друга. Както би казал средният източноевропеец, welcome to the club.
В допълнение (без претенции за изчерпателност), Тръмп показа, че:
- Продължава да бъде емоционално нестабилен, нарцистичен и манипулируем ксенофоб с наченки на расизъм, без чувство за хумор и (вероятно) страдащ от комплекси за малоценност мачо, който обича да показва мускули. Конфликтът му с бившия директор на ЦРУ може да се разглежда в тези категории.
- Остава заложник на корпоративни интереси в много по-голяма степен, отколкото иска да му личи (например, на American Rifle Association, американското НПО на любителите и притежателите на огнестрелни оръжия). В тази си битност е склонен да прекоси не една „червена линия“, като например предложението му да въоръжи учителите след поредния масов разстрел.
- Гледа на световната политика като на пазар, където се сключват сделки и където парите не миришат. Изживява се като делови човек с перфектни бизнес инстинкти и екстраполира примитивна алъш-вериш логика (какво ще ми дадеш срещу това, което може да ти дам) върху вътрешната и външната политика. В резултат е готов на изгодни дийлове за сметка на основни ценности и елементарно приличие.
- Гледа максимум с един ход напред, не обича (и май не разбира) сложни многопластови стратегии. Или поне ловко се прави, че не ги разбира. Готов е да къса споразумения, договаряни в продължение на години, без да влиза в подробности и воден от собствените емоции.
- Не вярва, че седемте и повече милиарда жители на земята със своя екологичен отпечатък вече са променили климатичния баланс на планетата и третира опитите да не се стигне до необратим дисбаланс като китайски заговор срещу американския бизнес. Оттеглянето му от парижкото споразумение за климата бе знаков акт на неговото президентство.
- Отнася се с дълбок скептицизъм към формалните процедури и механизми на демократичните институции, които при всяка възможност е готов да заобиколи.
Всичко това – и особено последната точка – го поставя в рязък контраст с всички досегашни американски президенти след Втората световна война. Тръмп обръща с главата надолу цяла политическа традиция на уважение към политиката като изкуство и занаят. Всъщност, на уважението към професионализма по принцип. На практика, прилага ленинската теза, че всеки може да управлява държава, даже и (все още) най-мощната икономика и военна сила. Само че, вместо прословутата ленинова готвачка, управлява я спекулант с недвижими имоти, който или (а) постоянно губи пари в нефелни сделки, или (б) ловко укрива данъци. Няма как да знаем кое от двете, без да видим данъчната декларация на американския президент, която той продължава да не споделя.
 
Той срещу институциите
Не че всички негови предшественици са били професионални политици с уважение към гилдията и занаята – Роналд Рейгън бе професионален актьор, Буш-младши бе неясно какво. Форд също не си е показвал данъчната декларация. Линдън Джонсън е въртял частен бизнес успоредно с президентурата. Кенеди си е назначавал роднини на високи държавни постове (например, брат си). Ала никой досега не го е правил с такъв размах като Тръмп, при това, с нескрита гордост и пренебрежение към процедури, институции, правила и елементарно приличие.
При Тръмп респектът към правила и процедури е отрицателна величина – възприема ги за излишни букаи, възпиращи порива му към оправяне на нещата. Правила, които населяващите политическото вашингтонско „блато“ са измислили, за да му попречат да го пресуши. Оттук и дълбокото подозрение, с което Тръмп се отнася както към самите процедури на управление (които са писани от други), така и към всички, асоциирани в неговата представа с тях и „блатото“. Вместо да ги следва, той предпочита да ги заобикаля, прескача и налага свои. Тъй като няма търпение и време да ги прокарва, следвайки процедура (което би било също игра по правилата), опитва се да управлява с декрети. Държи се като Тръмп от времето на телевизионното реалити шоу „Чиракът“, в което Той дава шанс на състезаващите се и пак Той изрича присъдата „уволнен си!“ – надменно, с нескрито чувство на превъзходство и нотка презрение.
В политиката няма вакуум и при Тръмп също. Липсата на правила и процедури бива заменена от вярност и преданост, върху която американският президент гради своите оценки и персонална политика. Степента, в която подчинените демонстрират своята възхита или (не дай Боже!) могат да го засенчат, са критерии от същата категория. Важен фактор, довел до войната му с бившия директор на ЦРУ, бе страхът, че той (бившият) е „по-известен от мен“ (Тръмп) – при това, отказал да му бъде верен. Тръмп очаква „вярност“ (на него), а не „принципност“ и „законосъобразност“ (интерпретирана като лоялност към „блатото“).
Тъй като „вяра“ не върви в комплект с „критично мислене“, Тръмп предпочита първото и откровено търси лоялност спрямо него лично. Това автоматично преформулира политическия процес от обмен на същностни аргументи в манифестации на вярност, а самите аргументи стават променлива величина. Днес Тръмп казва едно, утре друго – с искреното убеждение, че и в двата случая говори истината. Няма как да е иначе, щом истината е самият той. Той е суверенът. Ако заменим stars and stripes с червени знамена в телевизионния декор, приликата ще бъде направо болезнена.
От зората на цивилизацията хората са наясно каква власт има нашепващият на ушенцето на суверена. На ушенцето на Тръмп нашепват не съветници, а съратници, верни хора в преносен и буквален смисъл – роднини, акрани или просто приятели. Механизмът има и обратна връзка: очакванията по отношение на това какво ще нашепва потенциалният кандидат за някой важен пост или роля е важен критерий за подбора. Онези, които ентусиазирано подкрепят визиите на президента, имат предимство пред малцината, които се опитват да му разширяват хоризонта. Смяната на Тилерсън с Помпео на поста „държавен секретар“ и назначаването на Болтън за съветник по националната сигурност нагледно илюстрират този подход.
И тук е първият сериозен проблем. Решения, взети под влияние на роднини или нашепнати от сервилни съветници, петимни да обслужат очакванията на бащицата, засилва представата, че авангардните идеи на Тръмп се ползват с мащабна подкрепа сред професионалния политически кръг. Нещо повече, тъй като или обслужват тесни – роднински или шуробаджанашки – интереси, или отговарят на картина далеч от реалността, те по дефиниция са далеч от оптимални. Това не е драматичен проблем, ако последиците не излизат отвъд националните граници на избирателното тяло, излъчило въпросния лидер и сервилния му управленски апарат. Когато обаче могат да доведат до дестабилизация на цял регион (какъвто бе случаят с Ирак преди) или неконтролирана ескалация с потенциала да прерасне в ядрен сблъсък (Иран - Израел днес), не американският данъкоплатец плаща сметката.
Да бъдем справедливи… И в това отношение Тръмп не е първопроходец. Сервилността на администрацията играеше важна роля при Буш-младши. Аргументите в полза на военната интервенция срещу Ирак наподобяваха играта на развален телефон – докато стигнат до бюрото на президента, разузнавателните сводки претърпяват редица метаморфози в посока неговите очаквания. Известна е искрената му реплика: „той (Саддам) искаше да убие баща ми“. И службите отговориха с „аргументи“. Досега обаче имаше надежда, че подобни инциденти са моментни отклонения и вътрешно-институционалните механизми за баланс и контрол са достатъчно развити и работят. Дали е така – предстои да видим, но изминалата година и половина не дава поводи за оптимизъм.
 
Високочестотна политика
Съвременните технологии създадоха ново явление на финансовите пазари – високочестотна търговия, при която суперкомпютри със сложни алгоритми реагират в рамките на милисекунди на моментни движения на пазара, предусещайки предстоящите му изменения през следващите секунди. Тотално откъсване от фундаментални дългосрочни фактори, които, поне според постулатите на неокласическата икономика, са котвата, около която осцилира пазарната стойност на активите. Тръмп (съзнателно или неволно) транспонира същия принцип върху външната политика и даде начало на високочестотна политика. В нея фундаменталните фактори нямат значение – те отстъпват мястото си на моментните прозрения или настроения, комуникирани максимално бързо и в максимално сбит формат. Няма време за пространни анализи и контекстуализация, камо ли историческа перспектива. Добре дошли в епохата на туитър.
Туитовете продължават да са основен комуникационен инструмент за Тръмп не защото е във война с традиционните медии, а понеже туит-форматът е в основата на неговата високочестотна политика. При това, както в случая с високочестотната търговия, тя е откъсната от котвата на универсални ценности (които, според Тръмп, са винаги ситуационни) и обективни истини (каквито са невъзможни в днешния свят на сложна контекстуализация). Кой го е еня, че вчерашният туит, да речем, за „малкото ракетно човече“, противоречи на днешния за потенциалния пробив в отношенията със Северна Корея – че даже и ядреното й разоръжаване? При високочестотната политика самият въпрос – както и идеята за приемственост, историческа перспектива, дългосрочни стратегии – е абсурден.
Високочестотната политика по дефиниция не може да има дългосрочен хоризонт. Тя може да бъде единствено ситуационна. Къде тогава отиват дългосрочните стратегии за национална сигурност, визии за света и ролята на САЩ в него? Единият възможен краен отговор е „ами вече няма такива – живеем тук и сега, водени от моментни интереси и краткосрочни съюзи“. Другият – също толкова краен – отговор е „краткосрочният хоризонт е само за заблуда, а в действителност мощни мозъчни тръстове използват суперкомпютри, изкуствен интелект и какво ли не, за да намерят решение на сложни проблеми и прибягват към туит-платформи, за да прокарат тази визия сред туит-форматираното гражданство“. Истината вероятно е динамична комбинация от двете крайности, като пропорциите на пълнежа зависят от конкретни моментни фактори. Каквито и да са тези пропорции обаче, днешната американска политика се движи от емоциите и предпочитанията на суверена, който за първи път от 21 юни 1788 насам не е „ние, гражданите“.
С всичко това Тръмп преобръща някои основополагащи принципи на либералната демокрация и като политически типаж е микс от персонажи от различна политическа култура и история. С издигнатата в култ вярност и непотизма си, Тръмп прилича на Путин. С неспособността си да гледа в дългосрочен план е близко до ранния Брежнев от времето на Афганистан. Страхът да не бъде засенчен от някой по-по-така го доближава до севернокорейския велик ръководител (или любим вожд?), с когото Тръмп е на път да се прегърне. Най-вероятно ще липсва единствено брежневската страстна целувка – не се вписва в мъжкарския имидж, с който Тръмп очевадно се гордее (дотолкова, че човек се чуди дали разкритията за извънбрачните му връзки с плейбой звезди не са мини активно мероприятие за напомпване на този имидж).
Ала най-смайващото му постижение е трансформацията на самата републиканска партия. Днес, година и половина след избирането му за президент, тя е под контрола на Тръмп – както старите комунистически партии са били под контрола на генералните си секретари или сегашната ПиС (Право и справедливост) е под контрола на Качински. Отворен остава единствено въпросът дали той успя да я трансформира в партия на своя вожд или просто се е оказал правилният човек на правилното място в необходимия момент, когато старата партийна върхушка не може, а партийните маси не желаят да бъдат управлявани по старому. Отговорът на този въпрос ще получим след десетина години (ако не се окаже, че първата жена президент на САЩ стане дъщерята на сегашния).
 
Кошмарът на либералите
Естествено, Тръмп сам по себе си, като типаж, е второстепенен проблем. Първостепенният е начинът, по който стана възможен, факторите, които му позволяват да упражнява властта, както я упражнява, и да налага ценностите, които налага. Проблемът е в това, че зад всичко това застанаха достатъчен брой американски избиратели. В излязлата наскоро книга Мадлин Олбрайт нарича Тръмп „единствения американски недемократичен президент“ – което е вярно, но не е цялата истина. По-страшната част е, че демократична система с всичките й институции, механизми за контрол и баланс между властите (checks and balances), с десетилетия демократична политическа култура произвежда този недемократичен резултат.
Самият факт, че това се случи изобщо, прави допустима хипотезата, че либералната демокрация, чийто флагман е САЩ, изобщо не е универсален модел, към който трябва да се стреми целият свят, ами е… Тук възможностите са много и всеки може да си избере нещо според собствените идеологически, политически или просто културни предпочитания. Може да е ловка PR кампания, communication strategy за преследване на интересите на истеблишмънта? Или параван със захаросана картинка за непросветените, зад който клокочи блато политическите кланове, династии и мътни интереси? Или частен случай на политическа система, ефективна само в урбанизирани индустриални общества? Или вариант на управление, жизнеспособен единствено при перманентен икономически растеж и имплодиращ в момент на рецесия? Или от всичко по малко? Какъвто и да е отговорът, идеята, че либералната демокрация може и да е далеч от оптимален механизъм на управление, вече не е някаква ерес, което до голяма степен дължим на Тръмп. На това се дължи и откровената симпатия към Тръмп от идейните му съмишленици (Путин, Орбан, Качински и подобни).
Логично следствие на това детрониране е появата на конкуренти – а с това, и на поредни неудобни въпроси. Коя от различните системи на „сергията с идеи“ дава резултат на по-ниска социална цена? Либералната демокрация с всичките й институции, механизми, баланси, противотежести в комплект с права на гейове, транссексуали и прочее – или някоя от многото алтернативи? Нелиберална демокрация (по Орбан)? Управлявана демокрация (по Путин)? Патриотичният автократизъм (по Качински)? Политическата меритокрация под ръководната роля на китайската компартия? Хайде, първите две зависят от европейски субсидии, а третата – от изпомпвания нефт и газ… Но Китай? Дали по-малко свободи, повече ред и смъртно наказание за корупция не е по-прогресивно в исторически план, отколкото хаотичната либерална алтернатива, която – както комунизмът – е прекрасна като идея, но все някоя житейска дреболия спъва реалното приложение?
По парадоксален начин, Тръмп дава положителен отговор именно с първосигналната си високочестотна политика. Държи се като слон в стъкларски магазин, но привидно постига резултат. Действа. Е, липсва му китайската многовековна перспектива (казват, че на въпроса как, според него, френската революция е повлияла на историята на човечеството, Джоу Ен Лай отговорил: „Рано е да се каже.“). Но трябва да признаем – проявява решителност и не робува на условности, политическа коректност или други подобни спънки.
Остава хипотетичната перспектива подобен подход, по ленински революционен, да донесе бързи резултати, но той вече втриса всеки либерално настроен индивид. Ако обаче наистина се стигне до демилитаризиране на Северна Корея или до някакво споразумение в Близкия Изток (и в двата случая, след като Тръмп форсира процеса до крайност, по комарджийски, все едно е в някое от губещите си казина), последиците ще са, меко казано, интересни. Тезата за блатото ще се окаже вярна и десетки хиляди негови обитатели ще трябва да си търсят работа. Е, засега слонът само е разджуркал блатото, но знае ли човек…
Оттук, напълно основателно, американският истеблишмънт възприема Тръмп като екзистенциална заплаха. Ала реагира на нея първосигнално, като търси вината извън – извън себе си, извън избирателя и извън системата. Крепи надеждата за импийчмънт от момента, в който Тръмп встъпи в длъжност – било на основание „руска връзка“, било поради незаконно финансиране на предизборна кампания чрез някакви сто и трийсет хиляди хонорар на порно звезда да си затваря устата.
Върхът обаче бе опитът да изкарат Тръмп невменяем. През януари тази година американският конгрес даже се запозна със становището на психиатър от Йейл относно умственото здраве на президента (сиреч, дали не е луд). Грешно обаче заложиха на медицинските аргументи. Ако докажат, че повечето неща, които прави Тръмп, са пълна лудост, може и да успеят. А дотогава битката ще се води в познатата стилистика на добрия стар уестърн – някой лош (в тази роля неизменно е Русия) мъти водата на добрите (всички ние, които сърбаме попарата на Тръмп) и железният шериф (Робърт Мюлер) ще раздаде справедливост.
 
Негово Величество Избирателят
Реакцията на американския истеблишмънт откроява дълбочината на проблема – и на блатото, което Тръмп претендира да пресуши. С търсенето на оправдания извън себе си проявява par excellence политическо дезертьорство, отказ да поеме собствената част от вината и отговорността, която е най-малкото споделена с Путин. Попътно демонстрира и двоен стандарт по подобие на СССР от осемдесетте, когато тръбеше, че „нашите ракети са миролюбиви, а техните – враждебни“.
Естествено, че руснаците са хаквали акаунти с тролове и ботове, за да подпомогнат днешния си идеен събрат отвъд океана, споделящ техните консервативни и традиционни ценности.Както бе естествено Кембридж Аналитика да правят същия политически маркетинг според психологическите профили на избирателите, само че в несравнимо по-голям мащаб – и вместо да прахосват пари като руснаците, попътно са ги правили. Естествено, че фрустрираният бял безработен на средна възраст, загубил поминъка си в резултат на лошата глобализация, е склонен да подкрепи политик като Тръмп (обратното противоречи на елементарни инстинкти за оцеляване). Естествено, че вашингтонският истеблишмънт е реалити шоу с участието на три политически династии (и човек трябва да е мноооого търпелив, че да не каже „майната ви!“). Естествено, демократическата част от вашингтонското блато се самопростреля в крака в предизборния маратон, излъчвайки династичната Хилари… Всички тези – и много други възможни – фактори, обясняващи явлението „Тръмп”, имат реално основание. Но те са частични, изолирани елементи. Обединява ги свободният избор на Негово Величество Избирателя.
Ето тук е коренът на проблема с Тръмп. Либералните демокрации наистина дават на гражданите си възможността да направят свободен избор. Тази свобода обаче е необходимо, не и достатъчно условие за оптимален резултат. Казано просто, демократичното волеизявление е само механизъм, а крайният резултат от неговото прилагане зависи от „човешкия материал“ (по думите на другаря Борисов) или качеството на човешкия капитал (ако ползваме по-коректна терминология). С други думи, какъвто демосът, такава и крацията. Ако демосът е безпросветен, некултурен, безработен – и, съответно, манипулируем – няма как резултатите да са „цивилизационен апогей.“
Доскоро обаче този модел работеше в полза на „висши ценности“. Избирателят беше „достатъчно мъдър“, че да вземе „правилното“ решение. Например, в референдума за независимостта на Шотландия през 2014 г. гласуваха „правилно“ (в съответствие с очакванията на истеблишмънта), но две години по-късно – вече не. Какво се случи?
Ами случи се моментна еманципация на избирателното тяло. Реално погледнато, изключения са примерите в историята, когато „гласът народен“ (сиреч този на избирателя, всеки от който има един глас) звучи наистина свободно. Хенри Форд навремето бил казал, че хората могат да си изберат какъвто цвят кола искат, стига да е черен. Екстраполирайки тази логика върху политическия процес, в повечето случаи на демократично волеизявление избирателите могат да изразят волята си, както смятат за добре – стига да изберат правилния вариант. А кой е „правилният“ избор? Досега беше онзи, подсказван от професионалистите – политици, имиджмейкъри, формиращите общественото мнение. Кой е сега – не е ясно.
Това, което се случва през последните няколко години в световен мащаб, е размиване на роли, функции и отговорности в сферата на „бизнеса с умовете“. Случи се римейк на разпадането на биполярната система, изградена върху противопоставянето между двете идеологии – комунистическа и либерална. В края на студената война подреденият свят на двата противопоставени блока се разпадна на многополярен хаос с множество играчи, способни да сеят асиметричен хаос, надхвърлящ далеч контролираните от тях ресурси, територия или население. Група шантави, но добре организирани индивиди могат да ударят в сърцето големи империи – доскоро по силите на също толкова големи и мощни играчи (американският 11 септември). Същото се случи в областта на формиране на общественото мнение (и съответно – на налагането на представа за „правилно“ и „грешно“).
Преди беше лесно – отдел „Агитация и пропаганда“ с явна или по-малко явна цензура; днес човек се ориентира трудно – демократичните медии ли, Кембридж Аналитика ли, Владимир Владимирович ли, Марк Цукерберг с неговия фейсбук ли, Брин с Гугъл ли… Или „Цукербрините“, както ги назовава Виктор Пелевин в последната си книга. Вървейки нагоре по еволюционната спирала, човечеството май влиза в епоха „Предренесанс 2.0“ (или „Средновековие 3.0“, ако броим тоталитарните системи от първата половина на XX век). Както и да го определим, вярата отново е преди аргументите на разума, а съмнението в правотата на Цукербрина е смъртен грях, наказуем с блокиран достъп до социалните мрежи.
 
Провалът на либералните елити
Тръмп се пръква в този специфичен момент. Ала, отново, не би било справедливо да го товарим с отговорността за „Средновековие 3.0“. Заслугата е на самата либерална демокрация и нейните последици – технологичен бум в комплект с половинчато свършената просвещенска работа, неравенството и усещането за дълбока несправедливост, разяждащо социалната тъкан на привидно благоденстващи общества. „Защо тлъсти банкери биват спасени от фалит и на другата година „правят“ милиарди печалба от поредния комар с моите пари“, си мисли обикновеният Джон Смит. И няма намерение да навлиза в пространните обяснения колко справедлива е тази система, която го прецаква – просто гласува за онзи, който му обещава поредното светло бъдеще, тук и сега.
Да припомним: водещото обещание на кампанията (и после политиката) на Тръмп бе да спре несправедливото експлоатиране на Америка. Подобни са аргументите и на тръмповите идейни съмишленици от тази страна на Атлантика – и те, експлоатирани, горките, било от мигранти (домъкнали се от изцедените им бивши колонии), било от източноевропейските цигани (търсещи поминък, какъвто нямат в собствените си държавици, горди членки на ЕС и даже председателстващи Европейския съвет), било от китайския работник, все още бачкащ за една трета от надницата на американския (поради което произведената в Китай пералня струва на половината от американската). Тук обаче лъсва двойният стандарт – нямаме нищо против евтината китайска пералня, обаче си искаме и фабриката, в която е работил американският бял безработен на средна възраст. Нямаме нищо против „да си върнем контрола“, обаче да си запазим благините от членството в ЕС.
Ето как по парадоксален начин либералната демокрация може да стане жертва на собствените си успехи. Тя е върхът на политическата еволюция дотолкова, доколкото „произвежда“ избирателно тяло, което не е безпросветно, некултурно, безработно – и, в крайна сметка, не е манипулируемо. Дотолкова, доколкото успява да предотврати драстични дисбаланси по отношение на права, достъп и възможности; доколкото не допуска очебийна несправедливост, опакована в лъскави фрази за равни права и отговорности. Доколкото не допуска атомизиране на обществата в миниклубове по интереси или сексуални предпочитания без обща цел, обща съдба и общи интереси.
Доколко съвременните либерални демокрации се справят с тази задача? И справят ли се изобщо? Тръмповата революция (както и „Брекзит”, и популистката вълна в Европа) подсказват, че не. Неспособността (или нежеланието) на днешните либерални елити да отговорят на гореизброените пороци е един от техните смъртни грехове, ерозиращи самите основи на системата, която олицетворяват. Също като двойния стандарт на „развития социализъм“, от чиято съдба биха могли да почерпят вдъхновение. И колкото по-дълго стоят нацупени като невинни госпожици, ощипани от селски мачо, толкова по-дълъг ще е пътят към възстановяване на вярата в либералните ценности.
 
Реалните заплахи в планетарни граници
В този смисъл, Тръмп е просто сюжет и типаж на един по-сложен разказ, прочитът на който ще е по-сложен и горчив. Може наистина да се окаже, че либералната демокрацията е възможна само в система на благоденствие и на експанзивна икономика. Не случайно либералните демокрации имат своите корени в метрополиите на колониалните империи. След тяхното разпадане метрополиите приемат американския модел (чрез контрол над ресурси продължават да инкасират ползите от колониалното присъствие, но си спестяват свързаните с него разходи). Междувременно обаче някои държави влизат в икономически и идеен упадък, други са във възход и назрява преразпределяне на роли, влияние и (отново) блага. За либералните демокрации става все по-трудно да поддържат номинално демократичния модел и в краткосрочен план те стават по-податливи на нелиберални (протекционистки) политики. И тук нищо ново – историята на икономическите учения недвусмислено показва, че привържениците на свободната търговия са винаги държавите, печелещи от нея; в момента, в който стават неконкурентоспособни, преосмислят търговската си политика.
Така е било от зората на човешката цивилизация до сега. Границите на съществуващите структури и пространства отесняват и човечеството неизменно посяга към нови хоризонти – политически и географски. Днес обаче то няма накъде да експанзира, понеже е стигнало физическите планетарни граници. Независимо какво си мисли Тръмп. И проблемът е, че Тръмп с неговата високочестотна туитър-опосредствана политика няма нито сетивата, нито инструментите да отговори на реалните екзистенциални заплахи, пред които е изправено човечеството. А те не идват от потенциалната война между Израел и Иран. Нито от Крим. Нито от новопостроените китайски острови в южнокитайско море. Нито от войната в Сирия.
Изводи? Първо, Трамп не е моментен сюжет, плод на руските тайни служби. Породи го самият егоистичен модел на либералната демокрация, за което са отговорни всички, вярващи и убеждаващи околните, че можем хем да изядем кифлата, хем да я подарим на ближния.
Второ, световните политически и интелектуални елити са далеч от осмисляне на проблемите в тяхната цялост. Склонността да се поддават на опростенчески черно-бели схеми само замазва картината и поляризира електоралното тяло – което е в краткосрочния интерес на политици като Тръмп или Путин.
Трето, истинската битка за оцеляване на либералната демокрация предстои. По принцип, тя може да бъде спечелена, ако критична маса субекти (политици и избиратели) осъзнаят жизнената необходимост от баланс – и признаят, че той не може да бъде постигнат в безконтролна пазарна конкуренция между индивидуални егоизми. Планетарните граници на експанзия, в които се сблъскват седемте и кусур милиарда индивиди с тяхното потребление на ресурси и отходен материал, налагат други подходи, които са извън полезрението на текущата високочестотна политика.
Четвърто, няма как отговорите на новите предизвикателства да бъдат „продаваеми“ на сегашните политически сергии. Избирателят не вярва на хипотетични заплахи. Навремето Чърчил е получил подкрепа на обещанието си за нищо повече от „кръв, пот и сълзи“, понеже е имал контрапункта на реална световна война. Такъв контрапункт е неизбежен и днес. Какъв конкретно ще бъде – един Бог знае.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”