Български  |  English

Кан 2018 - промененият фестивал

 
На булевард „Кроазет”, където се провежда фестивалът, през 1968 г. режисьорите от френската „Нова вълна” се бунтуват. Петдесетата годишнина от събитието бе отбелязана, наградиха със специална „Златна палма” един от героите му, днес 88-годишния Жан-Люк Годар, за филма „Книгата за образи”. Беше припомнен девизът на бунтуващите се: За да се промени светът, трябва да се промени киното. След видяното сега по екраните на „Кроазет”, бихме могли да трансформираме този девиз и така: За да се промени киното, трябва да се променят фестивалите.
В подготовка за 71-ото издание селекционерите са изгледали 1906 филма. Според традициите, несъмнено са търсили утвърдените от самия фестивал известни автори, в последния момент с особено въодушевление информираха, че към програмата са приобщени Ларс фон Триер, Асгар Фархади, Нури Билге Джейлан. Осигурили са далекоизточното присъствие, без което, както самите те се изразяват, през последните десетилетия добър фестивал не се получава. А тъй като Кан е най-големият, най-обхватният форум на световното (вече се нарича глобално) кино, са използвали всички възможности за умножаване и на геопоетическите точки - имаше филми от Египет, Кения, Ливан и др. Но са проявили специален интерес, особена проницателност при откриване на социалната проблемност и политическите колизии, съдържащи се в обективната картина на кинематографичното производство от 2017/18 г. В тези параметри се е оформила програмата от около шейсетина филмови единици, разпределени в различните секции (без тези за късометражните, за класическите и за студентските); в основната състезателна бяха 21, във втората, „Особен поглед” – 18. Имаше отделни представители на т.нар. развлекателно кино, например, последният опус на „Междузвездни войни” в извънконкурсната програма и др., но, като цяло, стратегията даваше основание на организаторите да кажат, че това ще е по-малко звезден и бляскав, а по-ангажиран фестивал от предишните. И откривателски.
Обновлението при индивидуалните авторски стилове, както се знае, се ражда от новата, по-дълбока копка в реалността. Не копка, филмът на Ларс фон Триер „Къщата, която Джак построи” (извън конкурса) издълбава бездна в човешкото подсъзнание. Героят му, сериен убиец (Мат Дилън), гради постройка, в която да събере елементите на зловещия си опит, а авторът на филма, считащ себе си за ученик на Достоевски, Маркс, Фройд, театрала Брехт, кинорежисьора Драйер и др., гради обяснение за жестокостта на света. Философските и психологическите разсъждения се обединяват с популярни символизации от изкуството. Мирозданието на злото завършва с епилог - образът на Ада. (По признание на режисьора, плакатът за филма е вдъхновен от картината на Дьолакроа „Лодката на Данте”).
Тук ще си позволя едно пояснение. Не зная как е било при т.нар. официална прожекция, за която се писа, че са напуснали 150 души (от зала с 2200 ), но в тази за журналисти беше както винаги при Ларс - без излизания, накрая половината зала дюдюкаше, а другата упорито аплодираше. Нито един филм на този режисьор, дори награденият със „Златна палма” „Танцьорка в мрака” (2000 г.), не е приеман единодушно. Донякъде можем да си обясним това с традиционните „неудобства”, съпътстващи гениалността.
По-важното в случая е, че в програмата на фестивала - и в основната състезателна, и в „Особен поглед”, имаше цяла редица от филми, които можеха да се възприемат като етюди към темата за буйствата на подсъзнанието. В „Кучкарят” на Матео Гароне дрогиран бивш боксьор вилнее с мотора си из квартал в южноиталиански град; в „Изгаряне” на южнокорееца Ли-Чан дон (наградата на FIPPRESCI) героят убива съперника си от ревност; в „Нож в сърцето” на французина от аржентински произход Ян Гонзалес също има сериен убиец, но включен в спектаклите на порноиндустрията; и в аржентинския „Умри, чудовище, умри” на Алехандро Фадел от програмата „Особен поглед” фабулата се гради върху „подвизи” на сериен убиец; героите на „Граница”, сниман в Дания от живеещия в Швеция иранец Али Аббаси, наподобяващ научнофантастичен филм, са мъж и жена, върху чиито хромозоми в ранното детство е извършен експеримент и природата им се е върнала към животинското начало. Имаше филм за дълбинните комплекси на тийнейджър, чиято природа е „поразена” от двуполовост („Момиче” на белгиеца Лукас Донт, който получи наградата за дебют „Златна камера”). И друг - за драмата на момичета, също в пубертета, които имат „нещастието” да се влюбят едно в друго („Шафки” на Уанури Кахиу от Кения). И т.н.
Би било елементарно да обвиним селекционерите, а и журиращите по-нататък, че с тези филми търсят екстремното и щекотливото. По-адекватно ще да е да оценим жеста им като уважение към творческите усилия за навлизане в сложната проблематика от живота на „различните”, която изисква специални познания, особен такт – и хуманен, и художествен.
По-дълбока копка в реалността, но без психоаналитичен момент, а във формулата на класическия реализъм, прави Нури Билге Джейлан в „Дивата круша” (в произвеждането му има участие и българският продуцент Стефан Китанов). Това е разказ (над три часа) за млад писател, завърнал се от университета в родните места, където е принуден да общува с деградиралия си баща комарджия. Оттук насетне следва драматична семейна история, потопена плътно в човешките отношения, сред широката панорама на сниманата великолепно любима за режисьора Анадола. Пространната романна форма отдалечава филма от поетиката на Чехов, когото Джейлан счита за свой учител, но пък ядрото на отношенията, което се съдържа в нея, го приближава до новия му кумир Ибсен, в чиито драми героите обсъждат най-сложните, най-безпощадните въпроси в роднинското битие.
Очакваше се, че филмът, с който се откри фестивалът, а и състезанието – „Всички знаят”, ще покрие нормата за „идеалната” „Златна палма”. А тя, според едно по-отдавнашно определение от генералния директор на фестивала, е: „авторски филм със звезди, който се харесва на публиката”. Автор е иранецът Асгар Фархади, един от най-успешните кинематографисти на последното десетилетие (няколко европейски отличия, два „Оскар”-а за чуждоезичен филм.). И тук той прилага познатата ни от предишните му филми тактика – въвежда ни в живота на обикновено семейство. Испанка, живееща в Буенос Айрес, се завръща в родината, за да празнува сватбата на сестра си. Във вихъра на празника обаче се просмукват зли сили - тайна от стара любов, апетити за богатство. Гвоздеят на интригата е отвличането на дете с цел изнудване. Отношенията се изострят, действието се забързва, монтажът е шеметен. Пред очите ни жанрът от „семейна драма” се превръща в „психотрилър”, та дори във филм на ужасите. Звездите са от световна величина: Пенелопе Круз и Хавиер Бардем. Не е изключено „горещият сюжет” и популярните актьори да отворят филма към по-широк кръг от зрители, но фестивалната публика, а най-вече професионално съдещата част от нея, остана резервирана. Макар че авторът изразява убеденост в приликата между психиката и поведението на испанците и иранците (за които досега е разказвал, с едно изключение – филмът „Минало”, 2012,, чието действие е във френска среда), именно смяната на човешкия материал е изиграла лоша шега на големия майстор – търсейки вярност към горещите страсти на новите си герои, той, макар и само в отделни моменти, е попаднал в клопките на мелодрамата. И от това във филма изчезва безупречната, тънка рационалност и дискретност на иранските му творби. А на този фестивал и най-малкото отстъпление от авторския стил, а най-вече стъпката към комерсиализация, се наказват.
Подобна съдба сполетя и „Вечните” на китаеца Цзя Джан-ке (режисьор с множество награди във Венеция и Кан). Преди години той започна с кино, близко до документалността, после премина към остро проблемни сюжети, представящи живота в днешен Китай. „Вечните” е опит за разгръщане на психологически роман (главните роли също се изпълняват от международно награждавани актьори). Големият формат впечатляващо представя грандиозното строителство в Китай, делника на човешкото множество, но добра романна цялостност от европейски тип, към каквато несъмнено сценаристът-режисьор се стреми, не се е получила.
И поради проблеми в самите изяви на известните майстори, за които дотук стана дума, а и поради възможностите, които самата селекция предоставяше, журитата - с председател Кейт Бланшет при основното състезание и Бенисио дел Торо при „Особен поглед”, изгубиха интерес към амбициозните проекти на големите автори и насочиха вниманието си към по-скромни по-мащаб, но социално и политически по-остри филми, които ни въвеждат в дебрите на съвременното живеене и очертават картина на света, по-различна от тази, която сме виждали на предишните фестивали.
Японецът Хирокадзу Коре-еда е известен в Кан със странните си семейни истории, които се раждат непосредствено, „неръкотворно”, във формите на самия живот („Никой не знае”, 2004 г., „Какъвто бащата, такъв и синът”, 2013 г.) В наградения сега със „Златна палма” „Магазинни крадци” се разказва за фамилия от най-бедните ъгли на Токио, в която бащата е „учител” по… кражби в магазин.
„Айка” на Сергей Дворцевой беше един от най-вълнуващите в състезателната програма. Момиче от Киргизстан, притиснато в страната си от мафията, с нечовешки усилия търси спасение в Москва. За тази женска роля бе отличена Самал Еслямова от Казахстан. По ужасяващата гледка на бежанския бит „Айка” имаше съперник - „Капернаум” (название, осъществяващо метафорична връзка с мястото, където в определен момент е живял Христос). Това е игрален дебют на ливанската документалистка Надир Лабаки, развеждащ ни из лагерите и затворите за бежанци в Бейрут като из Дантев „кръг” (Наградата на журито).
Отличеният с Голямата награда на журито „Черният ку-клукс-клановец” на американеца Спайк Лий не ни казва нищо особено ново за фашизоидните расистки прояви в някои южни щати през 70-те години на ХХ век, но е силен със сатиричните стрели, насочени към Доналд Тръмп.
Известният като носител на „Оскар” за филма „Ида” поляк Павел Павликовски получи режисьорското отличие за „Студена война” - снимана в черно-бяло, стройно изградена драма с герои, разделени през 50-те години на ХХ век от политическата вражда между Изтока и Запада.
Като „Кучкарят” на Гароне, чиито главен изпълнител Марчело Фонте получи отличието за мъжка роля, и награденият за сценарий „Щастливият Лазар” на Аличе Рохвахер е свидетелство за ренесанса, който изживява киното на „Ботуша”. В различен жанров ключ, тези филми представят широка картина на живота в страната си. Едновременното им награждаване напомня времето от 60-те и 70-те години на миналия век, когато италианците си тръгваха от „Кроазет” с най-много победи. Наградата за сценарий бе поделена с „Три лица” на иранеца Джафар Панахи. Поради забраната той да напуска страната си, тя бе получена от съавторката му Надер Саевар.
Убедителен избор направи и журито на „Особен поглед”. Тук голямата награда бе присъдена на датския филм „Граница”, за който по-горе стана дума. Специалната - на „Мъртвите и живите”, разказващ за живота на индианските племена в бразилската джунгла. Наградата за режисура получи украинецът Сергей Лозница за „Донбас” (заглавието говори само по себе си), а за сценарий - мароканският филм „София”, чиято героиня взривява семейния мир с извънбрачното си раждане. Любопитно е решението на това жури да се даде наградата за женско и мъжко изпълнение в едно – на Виктор Полстер, изиграл ролята на хермафродит в „Момиче”.
Според мен, пропусната беше само възможността да се отличи изключителната режисура на Кирил Серебренников в „Лято”. Разказът е за живота в съветска Русия през 80-те години, когато за младите хора рокендролът е своеобразна, видима и невидима територия на свободата. Животът в Ленинград е изобразен в хроникьорски маниер, като през черно-бял телевизор, но енергията на музиката (чрез механизмите на анимацията) го превръща в поетична реалност. Героите са действителни, сърцето на групата е най-талантливият, Виктор Цой (1962 – 1990). Филмът ни показва кино, сякаш току-що изпрано от клишетата, звучно, деликатно, лирично и проблемно едновременно.
Не за пръв път някои френски журналисти се сърдят на фестивала, че не награждава филмите на страната домакин. Сега в състезателната програма те бяха четири. Два от тях заслужаваха внимание: „Момичета на слънцето” на Ева Хюсон със сюжет, отразяващ безчинствата на Ислямска държава над кюрдите в Ирак, и „На война” с автор Стефан Бризе за неравната битка между работниците от малките индустриални предприятия и поглъщащите ги корпорации. Но първият бе накърнен художествено от твърде еднолинеен пропаганден патос, а вторият – от стигаща до досада репортажност.
Добре е, като в живота, и при фестивалите да забелязваме парадоксите. В случая този, че при присъствието на по-малко звезди, именно двама от звездните актьори на Холивуд – Кейт Бланшет и Бенисио дел Торо, спомогнаха за обновлението на Кан.
 
Наградите:
Журито на 71-ия международен филмов фестивал в Кан начело с Кейт Бланшет раздаде следните награди:
„Златна палма” – „Магазинни крадци” на Хирокадзу Коре-еда (Япония);
Голямата награда на журито – „Черният ку-клукс-клановец“ на Спайк Лий (САЩ);
Награда на журито – „Капернаум” на Надин Лабаки (Ливан/Франция/САЩ);
Награда за режисура – Павел Павликовски за „Студена война” (Полша/Франция/Великобритания);
Награда за сценарий: Аличе Рохвахер за „Щастливият Лазар” (Италия/Швейцария/Франция/Германия) и Джафар Панахи и Надер Саевар за „Три лица” (Иран);
Награда за мъжка роля – Марчело Фонте за „Кучкарят” на Матео Гароне (Италия/Франция);
Награда за женска роля - Самал Еслямова за „Айка” на Сергей Дворцевой (Русия/Германия/Полша/Казахстан/Китай);
Извънредна „Златна палма” – „Книгата за образи” на Жан-Люк Годар (Швейцария/Франция).
Награда на FIPRESCI – „Изгаряне” на Ли-Чан дон (Южна Корея).
„Златна камера” – „Момиче” на Лукас Донт (Белгия).
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”