Крешендо/декрешендо (музика), брой 22 (2946), 08 юни 2018" /> Култура :: Наблюдатели :: Когато името създава новината
Български  |  English

Когато името създава новината

 

Стефан Димитров, всепризнатият композитор на много, много хитове в българската попмузика и в българското кино, е написал 90-минутна музика със заглавие „Сънят на Пилат”, вдъхновена от „Майстора и Маргарита” на Булгаков. В медиите той разказа, че произведението е мислено за балет, който ще бъде поставен по-късно, когато се намерят необходимите средства. Музиката е в три части: „Aeternitas”, “Lux aeterna” и „Misericordia pro nobis” и прозвуча в зала „България”, изпълнена от оркестър и хор „София Симфоникс” с диригент Любка Биаджони. Хорът бе подготвен от Георги Еленков. На титулната страница на програмката бе отбелязано: оркестрация Пламен Велинов.
Това е фактологията около новото произведение на композитора, което дори и изпълнено концертно, действително насочва съзнанието към балетния театър. Формата изглежда, поне от първо слушане, като номерна структура с нанизани музикални сцени във всяка от частите. Музиката е осеяна с красиви лирични мелодии, някъде разделени от по-ритмични епизоди, някъде подредени една до друга. Много от тях са раздадени от оркестратора като инструментални сола съобразно сюжета – флейта, когато става дума за тъжния млад войник Луций (епизода Пилат), цигулка (вае образа на Маргарита), флейта и обой в любовна игра, а по-живите сегменти, излизащи от сферата на лирическото, разчитат на възходящо или низходящо секвентно движение, в което се ангажират отделни групи в оркестъра, често „подпрени” от пианото. На него е възложена и задачата да свързва отделните „номера” в сцените – в партитурата ролята му е значителна по обем. Музиката предимно следва, изобразява, според разбиранията на композитора, подробно съдържанието на отделните части. След първите петнайсет минути тя оправдава напълно очакването ми за възможната тонова интерпретация на всяко изречение от избраното от книгата за сюжет на композицията. Илюстрира точно словесния разказ. Мисля, че тук рефлексът на песенника, който интонира словесен текст, е изиграл съществена роля. Към него се е прибавил и рефлексът на филмовия композитор, както и на автора на музика за сцена.
Още един, допълнителен въпрос, е, че и в песента, и в киното, и в музикалния театър музикалното време е фиксирано, лимитирано, ограничава и дисциплинира въображението на композитора, дава му шанс да не се впуска в излишества, които нарушават стройността на формата. Получило се е в тази партитура. Може би именно идеята за балета „Сънят на Пилат” е поощрила и едва ли не задължила композитора да бъде ларж по отношение на времето. Което ти се струва още по-продължително поради факта, че след като се експонира, музикалната тема/мелодия не се подлага на някаква разработка, която би донесла драматургична плътност на движението й. И тук е моето основно възражение към определението на тази музикална постройка като симфонична. Въпросът със симфонизма не се свежда само до използването на оркестър в дадено съчинение, още повече, когато авторът на оркестрацията е различен от автора на произведението. Той е начин на музикално мислене, което се отнася и до разработването – мелодично, хармонично, полифонично, тонално, темброво (оркестрово) и т. н. – на избрания материал с цел да се изгради неговата еволюция, да се изгради драматургия, която в случая да вникне, да покаже значимия подтекст на произведението, към което си посегнал. Справянето с тези изисквания на симфоничния стил е въпрос на дългогодишна професионална практика.
В „Сънят на Пилат” принципът на композиция е противоположен – състои се в събиране на теми-мелодии, „раздадени” в различни инструменти или групи. Полагат се като в сюита една до друга или, много рядко, с кратка интермедия между тях. Очевидно подходът е предопределен от идеята за балета. Но в концертното изпълнение тази музика без сцена, въпреки стриктната образност, която е целяла и постигнала (някъде малко по-буквално – например, образът на КГБ, очаквано решен чрез застрашителен мотив в медните), се приема като някаква декорация, в която често долавях парчета от песенното творчество и от филмовата музика на композитора. Христоматийно стандартен, някъде и клиширан бе и оркестровият език - не провокира с оригиналност, с решения, които биха разширили интереса от мелодията към нейното темброво оцветяване. Функцията на хора също произвежда въпроси, тъй като неговото присъединяване към оркестъра не създаде очаквания тембров ефект, не влияеше и върху обема и плътността на фактурата. Както и не се разбра (с изключение на сцената с Пилат, където очевидно „играеше” тълпата) логиката на включването и изключването му.
Не се съмнявам, че Димитров е писал 4 години „Сънят на Пилат”. Допускам, имайки предвид неговия опит по отношение на формата, че самият той е преценил, че композицията би спечелила от известно съкращение; и че би прозвучала много по-интензивно, с по-динамично послание без епизоди на „безтегловност”, ако се съедини с едно съвременно хореографско решение.
И в концертната си версия „Сънят на Пилат” имаше огромен публичен успех. В публиката имаше много лица, които в определени периоди от най-новата история на България я представляваха. Лица, които има за какво да са задължени на Стефан Димитров, а и времето доказа, че той е по-талантлив и дълготраен от тях. Създал е много песни, които първо бяха хитове, а сега са евъргрийни... И днес може спокойно да прави каквото си иска. И да е щастлив в своята популярност.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”