Реплика от ложата (театър), брой 22 (2946), 08 юни 2018" /> Култура :: Наблюдатели :: Палачи
Български  |  English

Палачи

 

„Палачи“ от Мартин МакДона, превод Златна Костова, режисьор Стоян Радев, сценография Венелин Шурелов, костюми Елица Георгиева, композитор и изпълнение на живо Дамян Михайлов. Участват: Деян Донков, Лилия Маравиля, Мартина Троанска, Ириней Константинов, Мартин Гяуров, Сава Пиперов, Михаил Милчев, Пламен Манасиев, Николай Димитров, Юлиян Рачков, Юли Малинов, Илия Виделинов, Николай Антонов, Румен Капитанов, Росен Топалов. Театър София.
 
С „Палачи“ (Hangmen – 2015 г.) драматургът Мартин МакДона не е отишъл много далеч от себе си, какъвто го заварваме в пиесите му, играни премиерно между 1996 и 2001 г. Последната му поставена пиеса (премиерата на „Много много много тъмна материя“ е предвидена за октомври 2018 г. в Лондон),„Палачи“, макар да получава през 2016 г. наградата „Лоурънс Оливие“, не носи изненади. И нейната основна тема е в кръга на авторовата „специализация“.
Особеното при МакДона е способността му да прави хумор, извличан от насилието и компрометиращ го. В серия от пиеси той просмива „ценностите“ на ирландския национализъм и тероризъм, смъквайки тяхната внушавана зловеща и даже трагична сериозност до действителната им нищожност. От драматургична гледна точка пиесите му са, добронамерено казано, семпли. Разчита се на скечови поанти, действието е с неравен ритъм, често затлачвано от словесни заигравки, мощно подправени с пиперливи, некоректни във всяко отношение ругатни и простащини.
Погледнато откъм качеството на текста, „Палачите“ не носи кой знае какво ново, освен може би едно относително смекчаване на тона. Иначе, това е третата пиеса на МакДона (следващата е четвъртата), чийто сюжет не е ирландски. Събитията тук са ситуирани в Англия, във и след средата на 1960-те, където през 1965 г. е отменено смъртното наказание чрез обесване. Хари Уейд, вторият по известност английски палач, остава „безработен“, „свивайки“ се до собственик на невзрачна кръчма.
Доскоро узаконено, прилаганото насилие се превръща в негова висша легитимация, която трябва да „снема“ цялата му маломерност, усетите му за дефицитност, за лично безсмислие и мизерност. Трябва да бъде генератор на доминация, практически масово признавана. Всичко случващо се е функция на тази позиция, включително и всъщност случайното убийство, което не разтревожва никого, но пък препотвърждава „достойнството“ на Хари заедно с идиотизма на съществуванието – неговото и на останалите.
Чест прави на Стоян Радев, че се отказва от евтини ефекти в текста (и малкото останали псувни действат, публиката се весели). Чест му прави дистанцирането от обичайните подходи към МакДона (натуралистичния и водевилния) и насочването към териториите на гротеската. Чест му прави още, че се е опитал да отиде отвъд основната тоналност на пиесата, за да потърси по-дълбоки измерения: да върви към питания за основанията на съществуването и човешкото битие даже през призмата на християнското послание. Така, във всеки случай, следва от пространния му разговор с Георги Лозанов (в. „Култура”, 06.04.2018). За съжаление, до зрителя стига не много от всичко това. Основна причина ми се струва типът организиране на постановката.
Център и стълб на цялото трябва да е Деян Донков, ангажирал се с ролята на Хари. Сам той видимо и честно се съпротивлява срещу натрапваната му характерна маска. Напук на чаканото от него, тук той търси гротескна „златна среда“ някъде между чара, да речем, на Бен Търпин (в „Идол на малкия град“) и на Робърт Де Ниро (в „Кръстникът II“). Поне в началните сцени Донков е ефектен и внушителен. (С изключение на една „подробност“: има зрители, убедени, че той съзнателно въвежда фъфленето на своя палач, аз пък съм от тези, които енергично биха го посъветвали да поработи върху артикулацията си.)
В хода на действието обаче Донков постепенно се обезцветява. Най-вече защото не получава подкрепа от колегите си (с изключение на Лилия Маравиля в ролята на съпругата му Алис). Те редят собствените си гротески, играят свой си театър, който само по място кореспондира със строеното от него. Единственият „допир“ между повечето от тях и Донков е затрудненото учленяване, което „заразява“ даже опитни актьори като Пламен Манасиев и Михаил Милчев.
Предпазилите се от този „вирус“ Сава Пиперов, Юли Малинов или Николай Димитров са сценично любопитни, само дето се вписват в други, техни си пиеси. В тази ситуация красивият глас и пластиката на Мартин Гяуров го оставят да влезе по-скоро в някакъв оперетен ключ, нежели в реална опозиция срещу цялата гмеж. Неосъществената действена координация на ансамбъла е проблем, нерешен от Радев. Представлението се разбягва заедно с вложените в него интенции.
Върху този неравен фон се открояват две цялостни присъствия. Ириней Константинов в не голямата роля на топ-палача Пиърпойнт, с когото Хари завистливо и всуе се сравнява, не прави всъщност нищо извънредно. Той просто спокойно и детайлно рефлектира (от алогичната камбанария на персонажа си) ситуацията, в която попада, и я отчленява тихо, но ясно и категорично; няма начин да остане незабелязан всред общата шумотевица.
Най-приятното стоене, гледано от някои и като „изненада“, е в ролята на Шърли, дъщерята на Алис и Хари, заради която се случват най-идиотските ходове в общото действие. Мартина Троанска, второкурсничка от НАТФИЗ, също играе съвсем своя си пиеса. Наистина, тя е облагодетелствана: това е предвидено от драматургичния материал, за разлика от ролите на всички останали (без тази на Мууни, персонажа на Гяуров). В така подредената рамка, Троанска е стабилно убедителна, разнообразна, впечатляваща. Добър избор и силно обещание.
Трябва ли да се тегли обобщаваща черта, следва да се каже, че „Палачи“ не е нито постижение, нито провал. Едно средно представление, което става за гледане, без да дразни особено, но и без да отвежда към някакви театрални, естетически или интелектуални висоти. Впрочем, присъствието на Дамян Михайлов е наистина чаровно.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”